КЪДЕ И ОТ КОГО Е УБИТ БОТЕВ?

Иван ВЪЛОВ



"Толкова ли сме далеч от истината днес - петдесет години след смъртта на Ботйова? Невъзможно ли е да се установи тази истина и да се тури край на измислиците?"
                 Проф. Боян Пенев
(Из статията "Де и как е убит Ботйова", сп. "Златорог", кн. 5-6, с. 268, 1926 г.)


Съдбата на Ботевата чета и убийството на войводата Христо Ботев не престава да вълнува и интригува не само изследователите - литератори и историци, но и широки кръгове от българската общественост. Наравно с Апостола на свободата Левски и Христо Ботев - гениален поет и публицист, влезе и остана завинаги в лоното на великите безсмъртни. Твърде много е писано за неговата съдбовно-пророческа поезия, запазила своето магическо въздействие и до ден днешен. Една неофициална библиографска справка отпреди десетина години сочи, че само капиталните изследвания за Ботев са повече от 100, а посветените му по различни поводи брошури, очерци, статии, спомени и др. надминават... 26 хиляди?!
Написаното за Ботев засяга и дейността му като революционер, пожертвал се едва 28-годишен за свободата на България.
Знайно е, че след романтичната история, свързана с превземането на кораба "Радецки" на 17 май, съдбата на командваната от войводата Христо Ботев чета от 207 души, обрекли живота си на милото отечество, готови да умрат за него, е изпълнена с драматични изненади. Вместо очакваната народна любов още със слизането си на Козлодуйския бряг четата е посрещната от черкези. Патетичните обещания на Стоян Заимов, главен апостол на Врачански революционен окръг, че веднага с пристигането си в България четата ще бъде посрещната от 250 въоръжени въстаници, не се осъществяват.
Няма да се впускаме в подробности за изпитанията, придружавали четата по време на придвижването й: освен разминалата се на няколко пъти опасност да бъде обкръжена от неизменно преследващите ги черкези (а на 19 и 20 май, стар стил, и от неколкостотна редовна турска армия) четата е изпитвала остра нужда от храна и вода.
Първото голямо сражение е на 19 май на Милин камък, връх, от който се откривал омаен изглед към Дунава, към Враца и към близкия Врачански Балкан. Ако се вярва на разказаното от четници пред Захари Стоянов, и Ботев бил така силно възхитен и зашеметен от природната красота, че издекламирал любимата си народна песен - "Излязла е бяла Рада, на планина, на ронина..."
Трудно може да се повярва в истинността на този епизод, тъй като главата на войводата била пълна с черни мисли от случващото се, което вещаело неизбежна гибел. От друга страна, силно емоционалната натура на Ботев е склонна, както ще видим, към крайности в поведението. Любвеобилен и доверчив, но в същото време лесно раним и... избухлив. От няколко свидетелства на четници може да се съди за крайности в поведението на войводата. Впечатляващ пример в това отношение е реакцията му на Милин камък, където четата за първи път влиза в неравен бой с редовната турска армия и отлично въоръжените черкези. Между тежко ранените четници били и обичаните от Ботев байрактарят Никола Симов-Куруто и поп Сава Катрафилов, а убитите са повече от десет, факт, който предизвиква остра нервна криза в доскоро "вдъхновено рецитиращия войвода".
Обезумял от мъка, сломен до крайна степен, Ботев напуска боя и се отделя в една пещера. Ето какво пише за този момент Захари Стоянов в книгата си "Христо Ботйов. Опит за биография", София, 1966, стр. 336-337:
"В дъното на тая канара, 5-6 метра ниска, има пещера, около която растат липови дървета. В тая пещера намерили Ботйова, М. Цветков, Апостолов, Обретенов и други, нарочно отишли да го търсят. И можете ли да си представите какво е търсил тук нашият герой? Облегнат на едната си ръка и замислен, очите му били пълни със сълзи, мрачен и отчаян гледал той в гъстата гора, която се захващала от краката му. Посетителите, които споменахме по-горе, пристъпили към него твърде смутено. Той нито помислил да си скрие от тях чувствата, да им не показва сълзите си. Напротив, като ги видял, още повече заплакал.
- А, бе, господин Ботйов, какво е това? - запитали те, при всичко, че добре знаели причините. - Момчетата се оглеждат и питат за вас, страшно е, да не напуснат позициите!
Ботйов мълчи и не отговаря, криво и сърдито изглежда Апостолова и Обретенова, бивши апостоли в тая страна.
- И ний сме дошли народ да освобождаваме! - казал той. - Где е народът? Где са тия измъчени робове, които ни викаха? Где е Заимов, тоя лъжец - със зъби да го разкъсам? Онова, което съм мислел и работил през целия си живот, два дена бяха доволно да го опровергаят, да покажат моето дълбоко заблуждение!... Всичко е вече напусто, изгоряха двеста души, историята никога няма да ни прости... По-добре да бях паднал да се удавя в Дунава, да не виждах тоя позор - как българският народ е стадо говеда!
Апостолов се опитал да възрази нещо и да даде надежда, но Ботйов го преварил.
- Махайте се от очите ми и вие, идиоти с идиоти! Помните ли, като лъжехте във Влашко, че народът ще ни посрещне на Дунава? Ние не сме друго нищо за тоя народ сега, освен разбойници!...
Всички мълчали пред тия думи, защото нямало що да възразят. Ботйов си отрил очите и излязъл на позицията с гола сабя да командува, престорил се на весел, но нима е било възможно да си скрие той истинските чувства? Всички, които го погледнали в лицето, познали го."
Няма как да оставим горната случка без коментар, тъй като тя насочва вниманието към две обстоятелства. Първо, че след сражението при Милин камък четата е вече обречена. Второ, че гневните думи на Ботев "И ние сме тръгнали народ да освобождаваме!?", в спомените на Н. Обретенов се отнасят не към измамените обещания, че народът щял да ги посрещне на Дунава, а към поведението на овчаря Димитър Мазната, дошъл да си иска парите за взетите от четата 17 агнета. Не можем да не обърнем внимание на факта, че казаното от Ботев за народа не е по-различно по сила от написаното от Левски в тефтерчето му  - "Народе????" - с четирите въпросителни!
 
Фаталният 20 май

Рано заранта на 20 май, след жестоката и кървава схватка предния ден, четата търси спасение във Врачанския Балкан. Този ден ще влезе като особено ВИСОКОСЕН в българската история. Четата се е разделила на две части - едната под командата на войводата, а другата - под ръководството на военния ръководител Войновски. Пушките на турските войски били от най-модерната тогава система - далекобойни и с точен мерник. Четниците били въоръжени с вече изхвърлени от употреба в Европа пушки. Освен това този ден турската армия обстрелвала българската чета и с две планински оръдия.
Взел си поука от битката при Милин камък, Войновски избрал възможно най-подходящите за отбрана позиции. Преминавайки през силно пресечената местност от върхове, падини и поляни, групата на войводата била така разположена, че въпреки ожесточения неприятелски огън през целия ден не дала никакви жертви. Може би по-страшно за четниците през този 20 май било нетърпимо жежкото слънце, от което устните им се напукали от жажда.

Лобното място и убийството

Драматичните обстоятелства определят особено важно място на Никола Обретенов в българската история. Ще се окаже така, че от тоя ден нататък, в продължение на 70 години, той ще е ту свидетел, ту обвиняем. Ще му оказват почести, но и ще го ругаят и обвиняват. И всичко това е свързано с участието му в Ботевата чета. Случилото се с четата и особено обстоятелствата около убийството на войводата го правят необходим като свидетел, но и уязвим.
Твърде съществено в биографията му е неговото участие през 1927 г. в Комисията за установяване на лобното място и убийството на Ботев. Комисията е създадена в резултат от настояванията на различни слоеве от обществото: професори и студенти от Софийския университет, учители, военнослужещи. Всички са убедени, че Н. Обретенов, след като 50 години не се е качвал във Врачанския Балкан, е наложително да отиде там, да покаже истинското лобно място и да разкаже при какви обстоятелства и как е убит Ботев.
През 1926 г. проф. Боян Пенев, след като посещава Врачанския Балкан по време на Ботевите тържества, написва статията си "Де и как е убит Ботйова" за сп. "Златорог". Неудовлетворен от факта, че все още не е установено истинското лобно място на войводата, той изпраща пощенска картичка до Никола Обретенов с настоятелна молба да се намеси при решаването на обърканата "кръстословица" - лобното място и убийството на Ботев. Тогава Обретенов предлага да се организира комисия и ръководството на Враца се съгласява незабавно.
Решават

комисията да се събере на 2 юни

 в деня на Ботевите тържества на Околчица. За председател е избран адвокатът Първан Г. Първанов, който е участвал и в първото подобно начинание през 1901 г. В тази първа комисия са били привлечени повечето от тогава живите четници, но без Никола Обретенов. Отказа си да участва той обяснил със здравословни причини. Тъй като никой от участниците не е бил непосредствен свидетел на смъртта на Ботев за разлика от Обретенов, мнението на комисията, че лобното място е Камарата, остава незачетено.
За членове на комисията са привлечени 9 души: историк, журналист, командирът на военното поделение, което осигурява и коне за похода до местата на сраженията, лекар, инженер. Заедно с Обретенов от Русе идват още двама души като нейни членове. По своя инициатива се присъединяват Крум Димитров, учител от София, и Тодор М. Бучински от Враца.
В Протокола е записано: "Тодор Бучински, студент от Свободния университет - консулски отдел, редактор на в. "Синдикалист" и редактор на сп. "Начало", родом от гр. Враца".
Добър стенограф, Бучински записва старателно изказванията по време на обиколката по местата, където е минала четата. Старае се да бъде близо до Обретенов. Отбелязвам този факт, тъй като записките на Бучински се превръщат в ключов фактор за ботевоведите и създават немалко тревоги на Обретенов до края на живота му.
Придружавани от водач от с. Челопеч, членовете на комисията минават по пътя на четата. Обретенов свидетелства, че сочените за лобни места: Веслец, Милин камък, Околчица, включително и Вола, нямат връзка с убийството на войводата. За лобно място той посочва полянка в местността Камарата. Развълнуван, той застава пред скала, висока около човешки ръст и разказва следното:
 
Извадки от протокола:
 
"...На мръкване, по здрач, засвири турска тръба за свирене на боя. Нашето знаме беше развято на билото на Камарата. Носеше го един сливналия, името му не знам. Ботев заповяда да свият знамето и нашата тръба да свири "отбой". Ние имахме няколко тръби. Всички четници, гладни и жадни, отидоха към Крушовишкия извор. Останахме само щаба, както казах по-горе, и другите двама (отнася се за четниците Димитър Тодоров-Димитрото и Сава Пенев, излегнали се на 15-20 крачки от Георги Апостолов, Перо Херцеговина-Македончето и Н. Обретенов, б.м.- Иван Вълов). Нас щаба Ботйов ни беше спрял, за да си кажем мнението. Той каза: "Моето мнение е, понеже отникъде няма помощ, затова, ако искате, да ме последвате, да идем в Сърбия." Тогава Перо възрази: "Ако направиш такова нещо, да оставиш четата на произвола, ще изгубиш всичко, което си направил досега. Затова предпочети да те убият, отколкото да оставиш четата". Ботйов стана, казвайки: "Чакайте да видя, къде е четата". Щом се изправи с целия си ръст, един куршум го удари в гърдите. Падна на гърба си, само изхърка и нищо не продума. Насреща не се виждаха никакви черкези. И четници не се виждаха. Възможно е, скрит горе нейде по зъберите, някой черкезин да е стрелял. Възможно е заблуден куршум да го е ударил. Не мога да кажа

 откъде се даде този вистрел

 Но той не се повтори.
Тогава ние взехме от Ботйов всички знаци, които го отличаваха като войвода, за да не се гаврят после с него, както и всичко ценно, което имаше в него. Аз взех картата, която извадих под дрехата на гърдите, пробита от куршум и кървава. Това беше картата на Европейска Турция, голяма, стенна, Даново издание, на български език, портмонето с пет наполеона, сребърен часовник и бинокъл. Георги Апостолов взе шашката, златното левче с калпака и куртката.
Картата и бинокъла после предадох на Войновски.
Целунахме Ботйова по челото, което беше чисто: нямаше по него никаква кръв, нито рана. Перо, с пръст на устата: "Шшъът, да не се разправя за смъртта на Ботйова". Дойдоха и другите двама - Спас Пенев и Димитър Тодоров. След като целунахме войводата, в тъмно време се оттеглихме, оставяйки трупа му до самия този камък, на мястото, където беше убит и отидохме към Крушовишкия извор да търсим четата. Като ни запитаха къде е Ботйов, ние казахме, че е напред, ще го настигнем. Нощувахме нейде около извора. На следващия ден убиха Перо..."
След завършването на огледа членовете на Комисията слизат във Враца. Протоколът съдържа и такива "неудобни" въпроси, задавани от членовете: "Гърмежът отблизо или отдалече се чу?", "Забелязахте ли къде точно беше ударен Ботйов?", "Видяхте ли откъде е излязъл куршума и излязъл ли е?", "Веднага ли умря Ботйов, след като изхърка?" "Дали се е коментирал от четниците  впоследствие въпроса за убийството на Ботев?"
Обретенов отговаря: "Да, много се коментира той в затвора".
По повод на това, че някои мълвят, че Ботйов може да е убит от собствените си четници, не му ли е минавало нему лично през ума, да не би тоя куршум да е дошъл от техен човек, както и имало ли е недоволство от страна на четниците от Ботйова?
Отговорът на Н. Обретенов: "Такова нещо не ми мина през ума. Основание за това не е имало някакво: четниците не са негодували. Като ме запитвате, замислям се и сам си отговарям, ако би гръмнал четник, той не би ли се сетил, че веднага ще издаде собственото си присъствие на черкезите и ще изложи себе си".
Протоколът е съставен с дата 2 юни 1927 г., но е публикуван във вестник "Независимост" чак през 1929 г. в 10 последователни броя (2406-2416). Членовете на комисията от Враца не са съгласни с

изказаните от Обретенов становища

 и подписват Протокола с особено мнение. Разногласие има и по двата въпроса - за мястото на убийството и за убиеца на Ботев. Повод за него е различното мнение от това на Обретенов, изразено в книгата на Захари Стоянов "Христо Ботйов. Опит за биография", излязла от печат през 1888 г.
З. Стоянов определя Вола като лобно място на Ботев. А разминаване между Обретенов и З. Стоянов има и около някои подробности, свързани с убийството на войводата, от което вероятно идват и смущенията на членовете на комисията.
    Трябва да се отбележи един особен момент, свързан с участието на Обретенов в комисията, който ще се превърне в нещо като Дамоклев меч почти до края на живота му. Пред членовете на комисията той казва, че би могъл да им разкрие и още нещо за убийството на войводата, но само при условие, че се закълнат да го запазят в тайна. Всички отхвърлят поставеното условие. Но амбициозният Т. Бучински изнася в печата, че Н. Обретенов

пази някаква особено важна тайна

 около убийството на Ботев, и то в продължение вече на повече от 50 години. Търсещите сензация вестници се нахвърлят ядовито срещу Обретенов, обвинявайки го в какви ли не грехове: че прикрива убиеца, че не е изключено и той поради спречкване с Ботев (подхвърлено от З. Стоянов) да има също пръст в убийството.
Вестниците убеждават и проф. Михаил Арнаудов, близък роднина на Обретенов, "да измъкне" тази съдбовна тайна. Но и тук се удря на камък.
В защита на Н. Обретенов се появяват и добронамерени статии. Т. Бучински пише редица статии, в които застава твърдо зад мнението на Обретенов, че лобното място не е Вола, а Камарата. А в статията си "Къде е ударен Ботйов - в челото или сърцето", той също приема изявленията на Обретенов. 
Най-съществен принос за определяне на лобното място на Ботев има проведената от Т. Бучински анкета, публикувана на 29 май 1940 г. във вестник "Литературен глас" с редактор Д. Б. Митов. Заглавието "Лобното място на Ботйов. Кажи истината, Alma Matter". В нея той споделя с горчивина факта, че влезлите вече като "открития" до днес пет лобни места на Ботев се дължат на недомислия и безотговорност, които авторите им отказват да признаят. Той посочва имената на около 30 души с грешните им позовавания, като на челно място са двамата големи "грешници" - Иван Вазов и Захари Стоянов.

Иван Вазов греши два пъти

 Първия - през 1880 г., когато сочи за лобно място Веслец:
 "Веслец! Долино пуста. Долино с кръв облета!...", а втория път през 1918 г., когато пише:
"На Вола всред пустинния балкан... паднал певецът горди".
А Захари Стоянов, освен че "убива" Ботев на Вола, и то в челото, се оправдава, че го бил направил, за да извиси още повече саможертвата на Ботев.
Яворов, подобно на Вазов, дава предпочитание на Веслец, а знайно е, че там четата изобщо не се е срещала с противник. Сред грешниците са още: Стилиян Чилингиров, Стоян Заимов, Димитър Осинин, Д. Бабев, Ив. Пастухов, Ботевите четници Д. Димитров-Димитрото и Д. Икономов, проф. Ив. Г. Клинчаров...
Анкетата завършва с призива:
"Академията на науките да каже думата си относно лобното място на Хр. Ботйов. Иначе противоречията по този въпрос, които пъстрят сегашните учебници, ще останат и в новите като горчилка и петна на несериозна наука."
Отговорът на БАН идва чак през 1953 г., когато окончателно е утвърдено за лобно място на Хр. Ботев връх Камарата, както беше посочил още през 1927 г. Никола Обретенов.
Кой е убил Ботев?
Логично е да отпаднат съмненията, че Ботев е убит от свой четник. По за вярване е

стрелецът да е черкезинът Джамбулет

 който вечерта на 20 май влиза широко усмихнат в една от овчарските колиби с новината:
"Главният на бунтовниците е ударен вече!"
Познал го бил по дрехите и бинокъла. За това свидетелства един възрастен овчар, дедо Вълко, който знаел турски език и бил затворен в колибите заедно с други 12 овчари от турците. На другата сутрин същият този Джамбулет убил и Перо в близост до Крушовишкия извор. Но той пък загинал веднага след това от пушката на Георги Апостолов.
Освен З. Стоянов потвърждение, че убиецът действително е Джамбулет, са и спомените на овчаря Петър Ценов Мазнов, който е бил на 14 години тогава и е свидетел на събитията. Спомените му са записани от комисия в състав: В. Атанасов, Н. Димитров и Димитър П. Бучински, публикувани са във в. "Литературен фронт", бр. 2 от 1983 г.
Но че "кръстословицата" кой е убил Ботев все още продължава да занимава поколенията, е видно от появяващите се и днес в печата, по радиото и телевизията "авторитетни" мнения. Някои от авторите се опират не толкова на фактите, колкото на слухове, легенди и други съмнителни източници. Читателите не могат да не бъдат изумени от заглавия като "Четник убива Ботев в гърба" на заглавната страница на в. "168 часа" от 27 април 2017 г. и от мнението на поета драматург Стефан Цанев, който достига до невероятното съждение, че може би Ботев се е самоубил. 

Има и други смайващи предположения

 например, че ако Н. Обретенов не бил стрелял лично, то може би е убедил друг четник да убие Ботев?! Преди година кинодокументалисти от Враца с участието на поета Румен Леонидов и публициста Росен Тахов, вкарвайки в документалния си филм като участник и персонаж в ролята на Тодор Бучински и експерти по военно дело, всячески се стараят да докажат виновността на Н. Обретенов.
Дядо Обретенов разкрива една тайна, която пази 61 години (Сензационно съобщение на в."Дъга", София, 20 септември 1937 г.).
Настоящите бележки биха били непълни, ако оставят в неизвестност читателите за "фамозната" тайна, свързана с убийството на Христо Ботев и неогласявана цели 61 години от Никола Обретенов. Пред Милан Минчев, русенския кореспондент на вестника, Обретенов се изповядва:
"...Ботйов бе ударен в сърцето, а не в челото. Куршумът беше засегнал и гръбначния стълб, вследствие на което Ботйов получи ерекция... Това исках да кажа пред комисията и затова пожелах да се закълнат участниците в нея, че ще запазят тайната."

х  х  х  х  х
       
И за финал:
Не е ли дошло най-сетне времето да се покланяме пред саможертвата на великия поет и революционер, слял неповторимо живот и творчество и да престанем да търсим и да посочваме кой го е убил!
Поклон и да се свети во веки името на падналите за свободата на Отечеството!
               

 
Пътят на Ботевата чета                                        Сражението във Врачанския Балкан на 20 май

 
Четниците на парахода "Радецки"                                     Слизането на козлодуйския бряг

 
"Аз съм български войвода, момци ми са тез..." - думи, които Иван Вазов "слага" в устата на Ботев
при историческото овладяване на кораба "Радецки"

 
Христо Ботев                      Паметникът на Ботев във Враца, изработен от бронз и сив гранит
                                          и висок 12 м е дело на скулптора Владимир Гиновски