Димитър Христов на 60

Моторна песен
               
             
          ... един мотор с крила, които
             разсичат
                     ледната завеса,..
                                                                                         Никола Вапцаров

Като поникване на пламък,
като пронизване на нож,
между реалност и измама,
насред света добър и лош,
между погалване и удар
и между блато и звезда,
в нощта дълбока ни събуди
дъхът на риск и свобода.
И закръжи над нас съдбата -
ту ангел бял, ту гарван чер
и черно-бели са крилата
на гордия ни пропелер,
комуто завеща Поета
с моторна песен да лети...
В разстрели и аутодафета
изгарят нашите мечти.
Ала вибрира пак романтика -
човек с човека да е брат
и вярата ни не е в паника
пред гибелта на този свят,
чиито дни са преброени
от устрема за нов живот,
за който с мозъци и вени
се жертваме със кръв и пот.
Поетите са оптимисти
дори в тунела пред разстрел,
Историята ги прелиства -
двубоят не е самоцел...
След края идва пак начало,
тъй както днеска и преди.
Кръжи космическо летало
сред рой от гаснещи звезди.




Съзерцание

Езерото бистро
отразява Бога
със бездънни мисли,
със астрален поглед.

Езерото бистро
пази стари тайни.
В него се пречистват
пътища безкрайни.

Езерото бистро
шепне в тишината
със вода сребриста
за угаснал кратер.


Песен за снега

Пада сняг,
пада сняг,
пада сняг -
белотата прегръща земята.
Пада мрак,
пада мрак,
пада мрак,
но се стапя нощта до зората.
Зимен ден,
зимен ден,
зимен ден,
но снегът пролетта предвещава -
разтопен,
разтопен,
разтопен
този сняг става кръв резедава.
Чурулик,
чурулик,
чурулик -
пеят птици в гнездата събудени.
Всеки миг,
всеки миг,
всеки миг
се целуват с цветя пеперудите.
Нека пак,
нека пак,
нека пак
има пролет и лято, и есен!
После сняг
веселяк
с бял калпак
ще прегърне тревата и песните.
После пак,
после пак,
после пак
ще проникват лъчите до коренче...
Няма мрак,
няма мрак,
няма мрак,
щом снегът предвещава пролет.



Песента на скитника

Аз съм скитникът, който търси вяра, любов и надежда,
аз съм скитникът, който в нощите черни не спи
и в далечни посоки, и в спомени близки се вглежда,
и железния вкус на юзда сменя с дъх на липи.

Аз съм скитникът, който няма дом, нито хляб, ни постеля,
аз съм скитникът, който под звездите запява блажен
или рони сълзи за невинната птица простреляна
и за вашия делник от скука и злоба стъмен.

Аз съм скитникът, който сваля шапка на полското цвете,
аз съм скитникът, който не дължи и петаче до днес
и докато не ме разберете, няма как да ме спрете
да стърча, там където си искам, с ъгломер и отвес...

Ала щом ви се стори съдбата ми с нещо опасна,
не мислете, че аз съм нещастен, че нося беда,
пейте с мен и ще видите колко прекрасно е
да си скитник богат -
богат със Свобода.


Рецепта за щастие

Най-хубаво е да си влюбен
във жена си,
разбира се, ако и тя
във теб е влюбена -
това е истинско
семейно щастие,
с което двама
могат да векуват.

Ако си алчен
и поискаш да получиш
със своята -
и чуждите любови,
ще бъдеш по-самотен
и от куче
сред зима без стопани
и без покрив.

За щастието
има сто рецепти,
но знам една,
която е достатъчна:
обичаш ли,
обичай сто процента,
не си ли влюбен,
спи със самотата.



Юни

Звезден дъжд
в дълбоката пролет на юни,
цвят от ръж
сънува топли самуни.

Ти поспри,
не бързай към всичко далечно,
в теб кърви
непогалена близка сърдечност.

Има път,
има път до зърното и хляба,
лунен сърп,
лунен сърп в тъмнината ти трябва.

Със поклон
целуни свойто зряло момиче,
нежен стон
от ръжта нацъфтяла наднича.


Самовила

Тя имаше ефирна кожа
и глас на птица в утринта.
А любовта й бе набожна -
грехът е част от светостта.

Тя имаше коси от свила,
те галеха ме като в сън
и будеше ме самовила
във утро със камбанен звън...

И днес, когато омагьосан
погледна хубава жена,
аз търся самовила боса -
сред тъмнината - светлина.


Няма последна любов

Аз благославям първата любов
със нейната свенлива съкровеност.
Аз благославям първата любов,
когато щастието ни изглежда лесно.

Аз благославям втората любов,
когато знаем да дадем и да поискаме.
Аз благославям втората любов,
която не понася миг неискреност.

Аз благославям третата любов,
и осъзната, и до болка споделена.
Аз благославям третата любов,
единствена, но никога последна.

Любов, любов - най-нежното величество
сред кипнал цвят и пъстри пеперуди.
Но колко пъти можем да обичаме
и колко пъти можем да разлюбим!

Не можем хладнокръвно да пресмятаме,
защото любовта е неподвластна
с възторзите, с интимните разпятия,
с прекрасните и с гибелните страсти.

Но можем пак и пак да бъдем влюбени,
заложници докрай на красотата,
която възкресява и погубва,
но нивга не предлага път обратен.



Сбогом, град

Отивам си от този град,
превърнал моя рай във ад,
захлопвам сетната врата
и ме прегръща вечерта,
далече от позор и глад
и от палата на Пилат.
Знам, че е стръмен моят път
в безсънния ми самосъд,
но не поглеждам аз назад
към град богат с хазарт, с разврат,
вървя към мойта планина,
към храм зелен от светлина,
Природата ме прави млад,
пиян от хлорофил и цвят -
и жив съм, даже да умра
в землянка или в пещера...
А в този град съм непознат,
останах без сестра, без брат,
като дарител сред пазар,
ограбен, без петак, без дар -
как да обичам този град,
сменил мечти със зарзават,
превърнал всеки нов балкон
в трамплин от болка и бетон,
в трибуна жалка за парад
на дървесата в листопад...
Аз ще вървя по своя друм,
далече от моторен шум,
защото търся своя свят
в естествения кръговрат -
в природата е моя цяр
и по-добър е всеки звяр
от някой градски тарикат,
владеещ всичко с кум и сват...

Сбогувам се с града злочест,
това е радостната вест.
И няма връщане назад
към този ад, наречен град.


Човекът с книгата

Човекът с книгата в ръцете е
човек със птица във ръцете.
Щом книгата разтвори двери -
и птицата криле разперва
да полети към необята,
към песни, друми непознати...

Човекът с книгата в ръцете
лети в безкрая и се връща
за автора да купи цвете,
защото книгата е къща
с безброй лъчи, със странни сенки,
събрани в страници нетленни.

Човекът с книгата в ръцете
държи земята и небето,
но никога не ги затваря,
тъй както буквите в букваря -
понякога отмарят скромно,
а делото им е огромно...

Когато талантливо слово
четем отново и отново,
светът и ние се прераждаме,
събужда се оная жажда
с криле на книга да летим -
четящият е пилигрим!





Книга в библиотеката

Тя стои между свойте посестрими,
скоро никой не я е докосвал,
отлежава съвсем неизвестна,
а пък автора Бог да го прости.

Ще се нижат десетки години,
ще се лутаме ние, ще страдаме,
без да знаем - решение има
в една книга на рафта забравена.



        Художник Марко Дограмаджиев

Димитър Христов е роден на 17 май 1957 г. в Благоевград. Израства в София и завършва специалностите българска филология и реторика в Софийския университет "Св. Климент Охридски".
Автор е на стихосбирките "Работен ден" (отличена с наградата "Владимир Башев"), "Ранена свобода", "Писма до Ева", "Български видения" (отличена с наградата на СБП за поезия), "Балада за любовта", "Романтика и пепел", "Сърдечен ритъм", "Молитва за България" (отличена с наградата "Пенчо Славейков"), "Хляб и вино".
    Носител е и на наградите "Димчо Дебелянов" , "Слав Христов Караславов", "Златно перо" на СБЖ и др.
    Негови стихове са превеждани и публикувани на английски, китайски, арабски, италиански, арменски, гръцки, турски и други езици. Има издадени книги с поезия и драматургия в превод на руски, украински, френски, полски, сръбски, македонски и албански.
    Изпълнява в съпровод на китара свои авторски песни, част от които са събрани в албума "Сърдечен ритъм".
    Пиесата му "Мерилин Монро - триумф и агония" е поставена в София, Ямбол, Плевен, Благоевград, в Националния театър на Македония - Скопие и в Киев.
    Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.