Чудесният венец на едно чудесно дело

Проф. Иван Попиванов

Възхищавам се от най-новия труд на проф. Симеон Хаджикосев "Западноевропейска литература, ранен европейски модернизъм (1848-1914)", който според мен е събитие за нашата наука и по-специално за литературознанието.
Преди 16 години излезе първият том от поредицата, посветена на западноевропейската литература. Той бе посрещнат с подчертано положително отношение, но и с очакване. И ето - заредиха се том след том, все обемни, все богато съдържателни, цяла панорама. Пред нас, читателите, се изправяха цели литературни епохи, направления в различни страни на Европа и то в сравнителен и съпоставителен план, с логични преходи, въздействия, стълкновения, различни гледни точки, винаги осмислени от самостоятелния поглед на нашия автор. Не беше забравена и рецепцията у нас, отношението на наши големи творци и литературоведи. Благодарение на отличното владеене на основните езици и ползването на повече от десетина други езици, Хаджикосев почти винаги работеше не само с преводите, а и с оригиналите. Той разкриваше по нов начин величието на гениални творци - Данте, Сервантес, Шекспир, Байрон, Виктор Юго, Балзак, Гьоте, Шилер, Хайне и много други, гении и крупни таланти заблестяваха пред нас с нови анализи и характеристики. Това бе невероятно трудна задача, осъществена на високо равнище.
Наскоро се появи най-новата част от поредицата, като в една книга са включени деветият и десетият том на общо 899 страници. (Признавам, че тази "тухла" беше малко тежка за моите старчески ръце, докато я четях, но беше така интересна, така увличаща, та забравях несгодите...). Това несъмнено е венецът на чудесното дело.
Характеристиката на модернизма и символизма е многозначна и убедителна. Избегнати са всякакви схеми и догматични предубеждения, но също отхвърлени са и фалшивите адмирации и идеализации. Научният подход се съчетава с есеистично интерпретиране - и така е в целия труд, както и в предишните. Литературните явления се съчетават с философски съждения, както и с проявите в другите изкуства. Така картината е богата и целенасочена. По-специално вниманието към символизма не е случайно. Още през 70-те години на миналия век Хаджикосев публикува няколко книги за това направление в нашата литература и в чужбина, в противовес на догматичните ограничения. Цитира и други наши автори, които имат принос в това отношение: Розалия Ликова и Стоян Илиев.
Специално е вниманието към Бодлер, ярък представител на ранния модернизъм. Той е любим поет на Хаджикосев (на мен също). Не мога да забравя как на българо-скандинавския симпозиум във Финландия през юни 1989 г. литературоведът изнесе доклад на тема "Бодлер и Яворов", посрещнат с интерес от учените слависти. Обичта не заслепява автора на труда, не го води до прекалена идеализация; не се скриват смущаващи подробности, свързани с болестта му и пристрастията му. Но какъв чудесен анализ е направен на поезията му! Разгледани са и преводите у нас, направени от Георги Михайлов, Гео Милев и Кирил Кадийски, с оценка и сравняване с оригиналите. Впечатляващо е умението на автора да преминава от един естетически проблем към друг, от научния подход към лични виждания и от поетичните съзерцания към биографични сведения, свързани с психологията и позициите. Не е пропуснато да се отбележи например съпричастието на великия поет към революционерите от 1830 г. и участието му с оръжие в ръка на барикадите през 1848 и 1851 г. Тук също изпъква способността на Хаджикосев да цитира и да полемизира по повод някои догматични тълкувания.
В книгата непрекъснато се отделя внимание на междутекстови връзки както между творци от различни страни, така и във връзка с нашата култура, литература и история. Знаменателно е например, че като говори за пътуванията на един художник, Бодлер споменава нашата страна, казва, че той минал през "България, Турция, Крим, Испания" и това са били големи празненства за него - всичко това е за времето петнадесет години преди Освобождението. Отбелязва се също така вниманието на нашите поети към френския и руския символизъм, например в поезията на големия наш поет символист Димчо Дебелянов се срещат отзвуци от Александър Блок, както и от френските символисти и постсимволисти Бодлер, Верлен, Албер Самен и Франсис Жам. Нещо повече: Дебелянов пише сонет "Грижа" не без връзка с романа на Зудерман "Госпожа Зорге", всичко това не пречи на творческата оригиналност.
Хаджикосев не прикрива противоречивите и дори скандални изяви в жизненото поведение на Верлен, Рембо, Уайлд и др., но не прави от тях евтина сензация, нито това го води към подценяване на вдъхновеното им творчество. Не се пренебрегват и ярките обществени позиции - например симпатиите на Верлен към комуната и участието му в управлението. Най-важното, разбира се, са блестящите анализи на стихотворенията му. И тук, както и в цялата книга има нещо като кръстосан разпит, с диалогичност, многостранност при максимална компетентност и самостоятелно мислене. Позицията на Верлен се свързва с музиката на Вагнер, с Гьоте, с Рафаел. Основателно предположение има, че нашият голям поет Лилиев се вдъхновява от френския творец, като изгражда образа на любимата "Ничия Никога". Впрочем Хаджикосев открива и друга заемка в друга творба, този път от Маларме, във връзка с девствеността като проклятие.
Невъзможно е да се спра подробно на този поет и на други бележити творци. Затова само ще маркирам някои въздействия и съпоставки. Нашият автор още през 1971 г. е направил съпоставителен анализ на творби от Дебелянов и Рембо, по-специално се визира проблемът за мъртвия воин.
В книгата е отделено внимание и на друго интересно и сложно направление каквото е натурализмът с най-бележития си представител Емил Зола. Творчеството му е ярка изява на протеста срещу безправието и грабителството от страна на върхушката с нейната алчност. Показано е влиянието от експериалната медицина и физиология, както и въздействието върху идеите му от Балзак и Флобер. Романовата поредица "Ругон-Макарови" е мащабна социална история на обществото, а романът "Жерминал" не без основание бе определян като социалистически от нашия колега в катедрата по теория на литературата Емил Стефанов, навремето наказван, че е анти-Ленин и анти-Горки, а също и за други еретични от тогавашна гледна точка дързости.
Не мога да пропусна и писаното за друг голям творец, много известен у нас с прекрасните си драми, с романа "Портретът на Дориан Грей", а също и поради жизненото му поведение, със своеобразните му ориентации. По-малко известни са в културните ни среди лирическите му изяви, анализирани с вещина от Хаджикосев. Тук също има "българска следа" и то каква! С дълбоко вълнение и съчувствие е изпълнена творбата му "Сонет за кланетата на християни в България". С максимална емоционалност се редуват образи - абстрактни и конкретни, показващи несдържан хуманизъм и болка, ето: "свещеникът заклан е още топъл", "мракът нечестив земята скрива в непрогледна нощ, над кръста полумесецът се свежда", и финалът, в който "Синът человечески се противопоставя" с цяла мощ на Мохамед. Апокалиптичното се прелива със свещеното.
Оскар Уайлд е известен с парадокси, каквито има не само в творчеството, а и в живота му, свързани с модернизма и декадентството, с бохемството и дендизма. И ето пише забележителното есе "Душата на човека при социализма", в което говори против частната собственост, изразява ненавист към безправието на съвременното му общество и мечтае за социализъм, при който няма да има "хора, живеещи във вонящи бордеи, облечени във вонящи дрипи", няма да има "стотици хиляди безработни, скитащи по улиците в крайна мизерия..." Коментарът, смятам, е излишен.
Хаджикосев чудесно е анализирал драмите и романа "Портретът на Дориан Грей", като прави ред съпоставки с Данте, Шекспир, Балзак, Достоевски и други. Той се позовава на писаното от чужди учени, а също и от наши като Юлия Стефанова и Людмила Григорова, но винаги запазва собствено становище и позиция.
В началото на десетия том Хаджикосев прави нова, допълнителна характеристика на модернизма, а веднага след това се заема с най-трудната задача, именно да представи пред нас в различна светлина Фридрих Ницше - "най-проблематичният казус"... Той няма за цел нито да го идеализира, нито да го реабилитира, нито да крие противоречивите му изяви, а да каже истината. При тази задача той се позовава на писаното от Исак Паси, особено по отношение на философските проблеми. Приведени са и ред други становища, обединени и осмислени от авторския прочит. Вещ познавач на античната култура, нашият литературовед не се поколебава да коригира Ницше за изразените му становища за антични мислители. Богат и компетентен анализ прави Хаджикосев на "Тъй рече Заратустра" и други литературни текстове. В очерка се очертава една противоречива личност, постоянно търсеща: първоначално високо ценяща Шопенхауер и Вагнер, за да стигне по-късно до пълното им отричане, със стремежи за "преоценка на всички ценности", с идеите за свръхчовека, с апел за презрение на жените... И все пак ярък и вдъхновен, все пак Ницше не е бил "мракобес", както е бил представян. Прав е Томас Ман, когато пише, че не той е предизвикал фашизма и нацизма. А аристократизмът му е свързан с извисяване на духа, в противовес на примитива, пошлостта и духовната нищета на онези обществени среди и индивиди, които под влияние на Ницше нашият голям поет Пенчо Славейков нарича фасулковци...
Великолепен е и очеркът за Ибсен. В него Хаджикосев често се позовава на Вера Ганчева, отличен специалист по проблеми на скандинавските литератури. И друг автор подпомага Хаджикосев - това е Елизария Рускова, която е направила изследване за рецепцията на Ибсен у нас. Оказва се, че той е един от най-представяните драматурзи в страната ни. Негови драми са привличали вниманието на мнозина български режисьори, а ролите са изпълнявани от най-видни наши актьори със забележителни творчески постижения. В очерка за Ибсен, който всъщност е цяла студия, авторът е направил блестящи анализи, разкриващи психологически, философски и етични проблеми.
Не по-малко ценно е и писаното за други бележити творци на модернизма като Метерлинк, Стриндберг, Хауптман, Зудерман и всички останали, общо 18! Съжалявам, че нямам възможност да се спра конкретно на тях (от съображения за обема на рецензията).
Завършено е едно чудесно дело. То ни обогатява и радва, най-много ще зарадва студентите, а може би и ще ги затрудни с поставянето пред тях на високи и сложни изисквания, но в същото време ще ги насочи към нови върхове, един хубав пример за цялата ни култура, за духовността ни.


Проф.Иван Попиванов