Венецът

Миналата година, есента, бях на гости на моя приятел Цветан. Той и съпругата му Даниела се бяха прибрали преди дни от селската си къща, на четиридесетина километра от града. Критикуваха ме, че и това лято не съм намерил време да ги посетя  на село, където те се преместваха да живеят от късна пролет до ранна есен.
Както и друг път, между съпрузите се породи спор - дали не е по-добре да се преместят целогодишно да живеят на село, а апартамента да го оставят само на семейството на дъщеря си. Цветан  поддържаше тезата, че след като имат всички удобства в къщата, няма проблем и да живеят там постоянно. Още повече че имат и кола, има и жп спирка близо до селото, а и автобус минава два пъти дневно.
Даниела му опонираше, че през зимата, когато останат да димят само седем-осем комина в селото, няма да е толкова смел. Дори училището им вече било затворено.
Като стана дума за училището, те ми разказаха следната история. От пет-шест години, откакто  училището е затворено, на всеки 24 май някой поставя венец от пролетни цветя на училищния вход. Не знаели кой е този пазител на святата училищна традиция, но училището на този празничен ден не оставало без венец. Умуваха кой може да е, но до единно мнение не стигаха, а и всеки не бе убеден дори в своята собствена хипотеза. И ми възложиха да напиша разказ за тази история, знаеха, че пописвам.
Времето минаваше, а аз - нито ред. Наистина мислих върху историята, върху техните обстойни предположения, но нещо не се получаваше. Основният въпрос, който ме мъчеше, бе кой поставя венеца.
Добре, те допускаха, че венеца го е поставял Летописеца, местен учител, събрал историята на селото в малка книжка, издал я със собствени средства и подаряващ я на всеки човек, стъпил по някаква причина в селото. На него обаче не му липсва самочувствие, защо ще оставя красивата си постъпка в анонимност.
Предполагаха още, че може да е била някоя от бившите прислужнички, живееща още в селото. Знае се, че те са майсторките на венците за 24 май. Учениците носят цветя, цветя, къде ти децата да направят майсторски венец - стегнат, здрав. И на помощ идва някоя от прислужниците, тя снопи на полето е връзвала, та венец от цветя да не може да изплете. Изплита венеца, децата се радват, поемат го и го поставят на входа. Душата на прислужничката е изпълнена с тиха гордост. Заради това си усещане вече е простила на всички калпазани, които понякога са я карали да вдига метлата в закана. Но единствената прислужничка, останала още на село, била вече твърде стара, почти не излизала от вкъщи, как да се добере до училището в ранната утрин.
Дали пък не е свещеникът - обсъдиха и тази възможност. Но той живеел в друго село, а само когато го повикат, идвал в тяхното село.
А защо пък да не е някой от бившите ученици. Сега пораснал (или пораснала), но още пазещ красив спомен от детството си, а това ще рече - от училището. Или пък някой много издигнал се в науката или изкуството бивш питомец. Чрез венеца благодари на първото си училище, че в него е усетил силата и способностите на ума си, бил е подкрепен и насочен да поеме пътя на науката или може би политиката, или икономиката, дявол знае.
Или пък може венецът да е знак за спомен от някаква голяма, незабравима любов. Знак, който ние, външните, не можем да разчетем, но за другия, за адресата, е ясен, по-ясен от всяко словесно обяснение.
Изградих и други хипотези, вариантите се трупаха един след друг. Но всички ми се струваха някак мелодраматични, еднопосочни, нямаше поне малка изненада и накрая все си казвах - не става.
Така, въпреки че мислих върху тази история, нищо не бях написал, когато пак отидох на гости на Цветан.
Отново критики, че не съм ги посетил на село, пак спор между двамата съпрузи - удачно ли е да живеят целогодишно в селската къща, но за разказа не ме попитаха.
Затова пък ме "заведоха" в селото си чрез "Гугъл". Кликнаха на  линк "Карти", написаха името на селото и ... тръгнахме по улиците му. Много неща ми показаха, естествено, и къщата си, доколкото може да се види от улицата, откъдето е извършено заснемането. Стигнахме и до училището. Снимките са правени през ранна пролет, виждаха се цъфнали дървета, а зад тях - част  от фасадата на училището. Хубаво. На входната врата на училищния двор имаше букет червени лалета. Загледах се в тях. Даниела забеляза това и с някакво притеснение и извинение, като че е закъсняла да поздрави скъп човек за празника му, та се налага "на патерица" да му честити, каза, че "букетчето", нейна е думата, е поставила тя. В този момент ми светна как да напиша разказа за венеца - да не търся отговор на първоначалния въпрос - кой поставя венеца. А и трябва ли - пред хиляди училища на 24 май се поставят венци - та това сме ние.
Мисля си, че по-важно е друго - опазим ли къщичката, ще дойдат и птичките.




Любомир ПИДОВ е роден през 1952 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Известно време е работил като шлосер-монтьор в завода за автомобилни гуми "Г. Димитров" и жп завода в София. От 1982 г. е преподавател по български език и литература в 156-о основно училище "Васил Левски" в Кремиковци.
Публикувал е разкази във вестниците ДУМА, "Земя", "Сега", "Аз буки", "Учителско дело".
Автор е на сборника с разкази "По пътя за рая" (2011)




Художник Людмил Асенов