Човешката слава е ярка, но преходна...

Интервю на Георги Н. Николов

- Тео, ти си автор на книги, които мога да определя като сполучливо съчетание между криминално, фантастика и хорър. Кое подтикна перото ти към тези трудни сюжетни хоризонти?
- Както точно отбелязваш, насочил съм се към по-нестандартни литературни хоризонти. Това мое влечение започна още от юношеството, тогава се роди любовта ми към фантастиката и криминалния жанр. Израснах с романите на Джон Уиндъм и Клифърд Саймък, с мистериите на Едгар Алан По и Агата Кристи, с историите на страха от все още малко известния у нас по това време Стивън Кинг. Аз съм човек с въображение, което често решава отведнъж да полети в неизвестна посока, дори и в планината избягвам познатите маршрути и предпочитам пътеките, по които никога не съм минавал преди това. Вероятно тези черти на характера ми са определили и жанровата насоченост на книгите ми. За съжаление този тип литература често се подценява от някои литературни специалисти, определя се като "литература за развлечение", но моето мнение е, че мислещият автор може да твори стойностни литературни истории във всеки жанр. Важното е да се преодолее изкушението за подражание на литературни моди и стремеж на всяка цена книгата да се превърне в бестселър.
- Каква е според теб дълбоката мисия на художествената литература? Лекарската професия, която упражняваш, има ли дял в творческите ти предпочитания, или е нещо отделно в твоето житие-битие?
- Древният лекар Гален е смятал себе си не само за лекар, но и за философ, дори е написал трактат, озаглавен: "Най-добрият лекар е също философ". Известен факт е, че в древността лекарите са били и писатели. Лекарската професия и клиничната практика при леглото на болния и страдащ човек развива по особен начин сетивата, прави медика много по-сензитивен към всеки жест на събеседника си. Неслучайно Съмърсет Моъм е казал, че за да стане един автор успешен писател, преди това трябва да завърши медицина. От друга страна, самата литература трябва да лекува душата на човека, да изгражда мостове към вечното и непреходното, както самата лекарска професия. Да лекуваш физическата болка е една нелека задача, да помагаш в духовното израстване чрез писаното слово е нещо още по-трудно и отговорно. Тогава в тази наистина сложна мисия участват с еднаква тежест и читателят, и писателят. Литературат може да възвиси и да излекува този, който пожелае помощта й, но може и да остане неразбрана и чужда за тези, които са слепи за красотата и мъдростта й. В крайна сметка човек е може би това, което притежава в собствената си библиотека. В моята освен криминални романи има атласи по зоология и анатомия на човешкото тяло, има прекрасни класически произведения и книги от съвременни автори.
- Трудно ли е да си сравнително млад автор в България? Страната ни не е щедра към своите дарования, с редки изключения, разбира се. Към тях не причислявам онези, които практично се продадоха на чужди агенции и общества...
- Младостта, уви, явно е дарена с мощни криле и бързо-бързо отлетя от раменете ми. Но пък със зрелите години човек придобива необходимия опит, натрупва спомени и впечатления, които са тъй ценни за един белетрист. Много трудна за мен беше първата крачка на литературната сцена - да се престраша и да публикувам това, което с години бях писал само и единствено за себе си. В това мое прохождане неоценима помощ ми оказаха голямата българска писателка Весела Люцканова и напътствията на литературния критик Благовеста Касабова, която написа изключително стойностен анализ за първия ми роман "Убийства 4D". Аз нямам мечта да живея в чужда държава. Дори не обичам и да пътувам на екскурзия зад граница. В България съм с любимите си хора. И това, струва ми се, ме прави достатъчно щастлив. Не искам да бъда като човек, който, намирайки в калта скъпа монета, месеци наред продължава да се взира в земята, за да не пропусне и някоя друга ценна находка. Не бива да се превръщаме в духовни червеи.
- Доволен ли си от вниманието на критиката и читателите и искаш ли да бъдеш превеждан и известен по света? Имаш ли маршалски жезъл в най-скритото кътче на творческите си амбиции?
- Моето мнение е, че ако човек се занимава само със себе си, би бил нещастен и би преживял много разочарования, такава е психиката на зависимия човек, на роба. Писателят трябва да е снизходителен към читателите и критиката, ако остане недооценен или неразбран, но и същевременно взискателен към себе си и към това, което изписва на белия лист. При големи тържества се вдигат пищни фойерверки във въздуха, но бройте пет минути и цялата светлинна илюминация е вече изчезнала. Така е и с човешката слава. Ярка и преходна! Има далеч по-стойностни изживявания. Известният руски хирург проф. Лука Войно-Ясенецки е казал: "Най-важното в живота е винаги да правиш добро. Ако не можеш да сториш за хората голямо добро, постарай се да сториш поне малко добро."
- Споменахме читателите - имаш ли наблюдения върху изискванията им и съобразяваш ли се тях?
- Всеки писател си има читатели, които го търсят и харесват, с две думи - той си тежи на мястото. Един е по-добър в драматургията, на друг силата му е в поезията, трети е значим белетрист. Трудно ми е да се съобразявам изцяло с читателските вкусове, но се опитвам с всяка нова книга да внасям разнообразие, да преливам от жанр в жанр или да експериментирам в общи проекти.
- Какво е водещото сред писателите у нас според теб? Парите, славата, службата на ползу роду или каквото в крайна сметка се получи?
- Аз уважавам българските писатели. Познавам много от тях, някои доайени в своите жанрове, други току-що прохождащи и лутащи се по кой път да поемат. И в едните, и в другите виждам силата на мислещия дух, който винаги възвисява. С писането всеки автор в крайна сметка се опитва да намери сам себе си и оттам да се усъвършенства. В храма на Аполон в Делфи, Гърция, стоял голям надпис: "Познай себе си!". Римският император Октавиан Август притежавал пръстен със същия надпис и с него подпечатвал писмата, които изпращал. Важното и най-значимото е, да изпитваме себе си - дали не служим на парите или славата, на силните на деня, но пък дребни духом, защитаваме ли истината, или служим на някого с нечисти помисли. А има една мъдра приказка, че който сам съди себе си навреме, се спасява от съда на другите...
- Очакваш ли някаква помощ в творческите си занимания от официалната държава?
- Струва ми се, че аз съм твърде дребен като отделна единица за официалната държава и поради тази причина тя никога не би се заинтересувала от моите искания. Но обединени като писателско съсловие в Съюза на българските писатели, ние можем да постигнем много по-съществени резултати и аз виждам, че в последно време се работи точно в тази насока. Човек може да бъде силен или слаб, добър или лош, стига само да избере коя позиция му е по-приемлива. Писателят обаче винаги трябва да държи вярната посока като птица, която лети високо в облаците, но уморят ли се крилата й от бурите и ураганния вятър, може да полети надолу. Така и ние трябва да внимаваме - да отстояваме принципите си и да не губим посоката и мярката за истинност.
- Какво за теб е табу в живота и какво - в работата върху белия лист? Върху какво работиш сега?
- В една от книгите си бях признал, че съм човек, плашещ се от много неща. Звучи ли нелогично - да пишеш за страха и в същото време да се страхуваш? Стивън Кинг е казал, че страхът е едно от най-деликатните състояния у човека. Аз често го допълвам, че освен деликатно е и хронично-рецидивиращо, отива си и идва точно когато не го очакваш. Може би затова обичам странните истории и криминалния разказ. Там търся отговори на неизвестното, градя сюжета върху дребните детайли и почти незабележимите улики, вълнувам се от мистичното и тайнственото. Понякога нещо съвсем дребно може да промени цялостно живота. Не мога да приема, че в съвременната литература няма теми табу. За мен има свети символи като нашия Бог, нашата родина - България, националните ни герои, родителите ни и откровени подигравки и иронизирането им не трябва да бъдат допускани в никое произведение. Последното, върху което доскоро работих, е третият ми роман с работно заглавие "9.8 по скалата на болката". В него разглеждам въпросите за физическата болка и емоционалното страдание като причина за отмъщението. Този екзистенциален проблем е представен през очите на двама съвсем различни по възраст, социален статус и психическа зрялост хора. И разбира се, криминалната интрига е налице, както и почти незабележимото присъствие на серийния убиец Даниел Сароян.
- Пожелай нещо на младите и не съвсем млади радетели на книжовното ни богатство...
- На младите пожелавам да са упорити и да не се отказват от словото - да пишат. Леко прошарените млади ще помоля да помагат на неукрепналите млади, защото първата крачка е най-трудна и ако няма кой да ти подаде ръка, е невъзможна. Нека не се плашим от истината и да не раболепничим пред никого, да си помагаме честно и без да търсим нещо насреща! Веднъж едно дете чуло, че други се надпреварват да се карат кое от тях може да прескочи висока стена, но никое не успяло. Детето извикало баща си и той го прехвърлил през зида пред очите на смаяните малчугани. Ето така, нека никога не забравяме за приятелството, братството и вярната посока няма да ни се изплъзне.



Анастас Иванов, известен с псевдонима си Тео Буковски, е роден през 1973 г. в Шумен. Завършва медицина в Медицинската академия, след което работи като лекар. Започва да пише в тийнейджърска възраст приказки и стихотворения. Автор е на книгите "Убийства 4D", "4:50 - часът на кошмара", на сборника с разкази "А те изпълзяват нощем".
Член е на Съюза на българските писатели.