Балада за Клисура

                                   
Малцина от нас знаят за саможертвата на клисурката Цанка Козинарова-Анна, по време на Априлското въстание.
За да не попадне в ръцете на турците, тя се самоубива заедно с четирите си невръстни дечица.

Почти в сърцето на България,
под хоризонт от птичи глас -
като девойка със пендари
изгрява в утринния час

едно градче, с неповторима
съдба, в далечен робски ден.
И свети неговото име
край мен, над мен и вътре в мен.
 
Клисура! ... Утрото се спуска
от върхове и снегове.
И аз усещам светло чувство,
че нещо тука ме зове,

че във душата ми напира
далечен вятър с остър вой.

И пак разбирам: не умира,
това, което пада в бой
за свободата ни под чисто,
развято знаме с тежък вик.

Нахлува в мен оная истина
на първия свободен миг...

Караджов Никола вдига лъвско знаме
и бунтовна песен пее с пълен глас:
"Боят настана, тупат сърца ни,
Свободни сме всички в днешния час."

Братя, мили братя! В пролетната заран
майчица България на бунт ни зове.
Под нейното знаме смело да застанат
срещу враговете верни синове.

Стига вече робство! Стига вече кърви!            
До кога ще стенем под вражи ярем?                                       
Българинът бил е за свобода първи.
За свобода своя живот ще дадем.


...В "Зли дол" се събират мъжете, които
в бой за свободата идват днес на смърт.
Сто и петдесет души със вяра в гърдите
ще се бият смело... Ще ли устоят?

Оръжие нямат...Вяра само имат.
Но в очите свети българската чест.
Ех, ти моя мила, майчице, Родино -
със твоето име в бой ще влязат те...

...Пети ден... Клисура за битка се стяга.
Жените отливат куршум след куршум.
Силният остава... Страхливецът бяга.
Идват враговете по прашния друм.

Ето ги!... Препускат право срещу "Зли дол".
На "Йовкова чешма" Тосун бей е спрял.
Звънтят дайрета...Знамена на кол
се люшкат под свода от страх онемял.

Робът и тиранът се гледат в лицето.
Светкавица блясва... Плисва гневен дъжд.
Над "Зли дол" се разсъмва...И звъни дерето -
свети лъвско знаме в десница на мъж.

Ордата нахлува... Блестят ятагани.                
Пробожда небето дрезгав турски вик.
Битката започва... И ечи Балканът.
А в сърцето мъжко се забива щик.

Във ранната пролет... Розата червена
свети като рана...Ех, народе мой!
Мъжете клисурски с разкъсани вени
падат и се хвърлят в смъртоносен бой.

Падат и се хвърлят... Майчица рождена
"Върлишница" скрива своите деца -
клисурската челяд... А небето стене...
В пожара се вглеждат безумни лица.

... Клисура отдавна в пламъци е цяла.
Бяга всичко живо... Вопъл и куршум...
Кърви и умира роза разцъфтяла,
смачкана от орда и пиянски шум...


Отдавна битката престана,
но пламъци стрехите лижат.
Замлъкна гневната камбана.
Минутите едва се нижат.
                          
Една жена на пруста плаче
и чака своя мъж Никола.
В ръцете й пищи кърмаче,
а още три стоят на двора.

Жената  Ана се нарича.
Мъжът - Никола Козинаров.
Кого той повече обича -
децата си или България?

Той трябва тук да се завърне
и да спаси от смърт децата.
Луната като сухо зърно
потъва бавно зад гората.
                       
Изгряват пламъци огромни.
Гори Клисура с вой и трясък.
Дали потомството ще помни
позора свой и своя блясък?

Отвън на портите се чука.
Поникна фес с усмивка ледна.
В ръцете й детенце гука,
но със усилия последни

решението взема... Ана.

о, българската чест е жива.
Не ще умре под ятагана.
Сама срещу смъртта отива.

Никола, мили ми, Никола.
При нас, Никола се върни!
А ти дете, по мойта воля
смъртта от мене приеми.

За портите си носи крясък...
"Гяурко, стой!... Пристъпва Ана...
Пищят децата... Но със плясък
потъват във вода студена.

"Минута още, чакай, Боже! -
се моли майката и стене. -
Четвъртото дете... Да може,
то да живее вместо мене."

Прегърна нежно тя детето...
От ужас занемя всемира.
Откъснала го от сърцето,
за българската чест умират.

"Невинно рожбо... Хайде с мама"...
И скочи с него във водата.
Отново писък... Мрак настана...
От мъка плачеше земята.
.............................................

Така във оня ден Клисура,
опожарена до основи,
запомни кървавата буря.
Но синове за битки нови

родиха майките, които
избегнаха от ятагана.
Макар ранена във гърдите,
България навек остана.

България!... Навек остава.
И днес живее в синове.
Те пътя й ще продължават
през векове и светове.