Една смърт юнашка и една победа!

Димитър Атанасов


Армията ни мила... днес съвсем се е смалила. Как умът да го проумее и сърцето да го възприеме? Все пак утеха ще ни даде гордата история, героичното начало.
Било е преди 140 години - през прегарящото юлско и августовско лято на 1877-а. И доста преди това, и много по-късно, защото темелите се градят не за ден-два. Било преди началото и след края на Руско-турската война от 1877-1878 г. При подготовката на Русия за война с Турция с цел освобождаването на поробена България, е трябвало да бъде решен и въпросът за привличането на България като съюзник. И още в края на 1876 г. генерал, Р.А.Фадеев, генерал И.К.Кишелски и Н.Н.Раевски предлагат да бъде създадена българска войска. На съвещание в Ливадия (Крим) в присъствието на Александър ІІ е постановено да бъде сформирано Българско опълчение.
Първоначално то е наречено Пеши конвой, а на 17.ІV. 1877 г. - Българско опълчение. Ръководи се от генерал Н.Г.Столетов. Той има амбицията да го превърне в добре подготвена войска, която да се бие наравно с русите на първа бойна линия.
Включва шест пеши дружини, разпределени в три бригади. И когато войната е обявена, гръмва дълго таеното, набраното с години и векове мощно българско "Ура!"
В състава му са: 1 генерал, 9 старши офицери, 72 младши офицери, 7125 низши чинове и 237 нестроеви чинове. Като командири са назначени българите подполковник Кесяков, капитан Райчо Николов, ротмистър Любомски, поручик Д.Филов, подпоручиците Д.Николаев, С.Муткуров, А.Гуджев, П.Шиваров, И.Делов, П.Стоянов, С.Кисов, юнкерите А.Узунов, К.Паница, А.Блъсков...
На 6 май става величественото връчване на Самарското знаме на Опълчението. При това събитие не бива да се пропусне словото на войводата дядо Цеко Петков, в което той казва:
- Да помогне Бог това свято знаме да премине от край до край нещастната българска земя... А след него да настане мир и благоденствие.
Тези думи на стария войвода разплакват всички.
Опълченците, всъщност новата българска войска, показват още при Стара Загора как се мре за Отечеството, как турците трябва да се съобразяват с тях, а русите - да им вярват. После идват Шипка, Шейново и ДядоВазовото: "Млади опълченци, венчайте България с лаврови венци!"



ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

Иван Вазов


Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се завръщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!




Картината на руския художник Алексей Попов "Защитата на Орлово гнездо"


Свобода или смърт


Поклон от признателна България


Иван Вазов


Иван Вазов