Писма до мене

Според Юрий Лотман писмото пази "общата памет" на човечеството и трябва да бъде опазено на всяка цена за идните поколения.
Държа в ръцете си новата книга на дългогодишния преподавател в Шуменския университет проф. д-р Николай Димков "Писма до мене". В нея той ни допуска до своя вътрешен свят, като споделя дългогодишната си кореспонденция със свои приятели - големи имена от духовния небосклон на България. Писмото трябва да се възприема като лична изповед и не трябва да се стеснява неговото историческо значение и неговата "национална функция", отбелязва в предговора авторът.
Публикуваните писма обхващат един твърде голям период - от 1957 до 2016 година. А първите са от Матей Шопкин към автора, в които са разкрити първите опити в мерена реч на поета, като са включени и четири непубликувани досега стихотворения. По-нататък следват писма на проф. Георги Данчев, Иван Давидков, Камен Зидаров, Атанас Смирнов, Пенчо Каралиев, проф. Бистра Цветкова, Драгомир Шопов, Иван Спасов, Димо Минев, проф. Дончо Даскалов, Константин Еленков, Тодор Бояджиев, акад. Михаил Арнаудов, акад. Петър Динеков, Иван Венков, Кольо Атанасов, Павел Матев, проф. Петър Пашов, Николай Хайтов, Пенчо Чернаев, Иван Сестримски, проф. Кирил Топалов, акад. Ефрем Карамфилов, Валери Станков, Христо Радевски, акад. Иван Радев, Петко Братинов, Христо Черняев, Илия Пехливанов и други творци на българската духовност.

Кореспонденцията по принцип пази важни неща от живот на всеки творец, казва проф. Димков. Ако е съхранена, тя дава възможност да се проследи пътят на писателя, да се открият факти, които не е възможно да се срещнат другаде. Писмото от личната кореспонденция се включва във времето и събитията. То документира времето и е верен документ на събитията. В това се крие и неговата проста човешка философия. Затова писмото трябва да се приема като лично откровение на пишещия човек. Не трябва да се забравя също, че то е единична изповед, излязла от сърцето и от ръката на пишещия.