Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

22 Септември 2017 | Петък
 
вход регистрирай се

Колумнисти

Светът е малък

Омерзеният труд

Николай Коев

28. Април 2017 , брой: 82   852   1



След дни ще възпеем труда. Всеки посвоему. И най-вече според това, което тази основна дейност за човека му е дала като удовлетворение, средства, самочувствие, реализация, опит, възход, но и мъка, терзание и унижение.
На Първи май едни ще се върнат в спомените си към онези пъстри манифестации, към радостта от общуването с колеги, към разветите знамена и разноцветните балони, към онази приятна тежест на малките си тогава деца върху раменете със задължителното национално флагче в ръка. Та и към банкетите и обилните наздравици с пожелание за здраве и успехи в труда. Да, в труда! Защото тогава чрез него се градеше Отечеството. Защото беше подредено и чисто. Защото и без банани хората бяха сити и доволни от съдбата си. Защото селата ни бяха едни от най-китните и уютни в Европа, а градовете бяха безупречно чисти и тънеха в зеленина. Защото имаше сигурност, спокойствие и ред. Защото децата ни спортуваха безплатно, учеха безплатно, радваха се истински на детството си и на младостта си, а не се зомбираха по цял ден с мобилните си телефони. Защото имахме боеспособна армия и сигурни граници, които пазеха България и българското.
Други пък ще иронизират "носталгиците" и ще отупат брашнения чувал със своите аргументи. Ще се чуят отново приказки за Първи май като празник на комунистите. Ще се гаврят с истинските постижения на предишния строй и стръвно ще ровят и в неговите несъвършенства. Но услужливо ще забравят, че България имаше свое видимо място на икономическата, научната и културната карта на света. Че бе уважаван европейски партньор и респектиращ балкански съсед. А не, както сега, държава в демографски залез, разкъсвана от корупция и престъпност, с разпродадени на чужденци богатства и едва кретаща икономика, завинтена непоклатимо на опашката на Евросъюза, без реални изгледи да се отлепи от дъното.
Ако не празнуват, то поне ще се сетят за Първи май и доста граждани на републиката ни днес, които продават труда си на наши и чужди работодатели. Естествено, ще има и доволни, предимно млади и образовани хора, намерили реализация в своята област. Това трябва да им се признае и заслужава уважение. В невероятно трудната стопанска среда има и истински предприемчиви хора в бизнеса, но и повсеместно се сблъскваме с хитреци, търгаши и откровени мошеници, които се обогатяват безмерно за сметка на честните трудови хора.
Обективността обаче налага да признаем, че огромната маса от работещите у нас е с обидно ниски доходи и съществува при големи лишения. Унизителна мизерия е налегнала близо половината от трудоспособното население. Тези "бели роби" не са в лъскавите офиси, а се трудят нечовешки в шивашки цехове и заводи, в мини и къде ли не, но по неписано правило не получават редовно дори обидните си заплати. Нямат и синдикална защита, защото силата на капитала предвидливо е обезсилила всички, които биха могли да се противопоставят на несправедливостта. Как преживяват - само те си знаят? Как отглеждат децата си, как ги образоват? И дали именно от тази нищета някои не избират кривия път, дори и този на унижението и падението? А други прекланят глава и стават аргати в чужбина, използвайки великото право на новото време за свободно придвижване и... също свободна експлоатация.
Така че радостта от труда е вече мит за мнозинството българи. Докато отчаянието от евтино продадения и неплатения труд е тъжна реалност. Защо да се учудваме тогава от тъгата и болката в очите на хората, от съпътстващите ни лични трагедии и разтърсващи драми. Но и от зреещото им и вече изчерпващо се очакване най-накрая нещо хубаво да се случи в държавата на омерзения труд.
Хубаво е това да се чуе от тези, които бранят с гърдите си статуквото на мизерните заплати и още по-мизерните пенсии. Защото, известно е, че мизерията понякога е майка и на анархията, която никой разумен човек не желае, но от която и не всеки се пази, а дори ловко използва в свой интерес.
И накрая ви предлагам в навечерието на празника да се опитаме да направим връзка между вековете и повтарящите се истини с емоциите на лирика комунар Южен Потие чрез малка част от неговата революционна изповед в "Интернационалът":

"Държавата ни угнетява -
законите са против нас,
    богати днеска управляват,
    беднякът няма равен глас."

 

*** ОТНОВО ЗА ЗАРАЗИТЕЛНАТА СИЛА НА ЛИЧНИЯ ПРИМЕР

... НЕ ОТ ФАШИНГТОНСКАТА, А ОТ БЪЛГАРСКАТА, НАЦИОНАЛНО_ПАТРИОТИЧНА, И КЛАСВО_НЕПРИМИРИМА, ИСТОРИЧЕСКА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ:

ИЛИ "ЗA МРЪСНАТА ДУМА „КОМУНИЗЪМ”, КОЯТО ЛИШИ БОТЕВ ОТ АВТОРСТВОТО НА „СИМВОЛ-ВЕРУЮ” (http://literaturensviat.com/?p=50751 ; Иван Ангелов)"

"... След като видях какво се беше случило (през последните 20 години) с Иконата Левски, бях сигурен, че новите демитолози (всъщност - новите идеологически хигиенистки) на българската история не са простили и на пияницата, пройдохата, келемето, вагабонтина, негодника, апаша, терориста Ботев (1).

Как все не случваме на национални герои и на литературни „светци”! 

Левски се оказа конекрадец, женкар, „курварин” и убиец; 

Вапцаров, когото бяхме убили вече няколко пъти, убихме още веднъж с обвинението „Предател!”;

 Вазов се оказа „неразбираем” за младите поколения, сякаш не бяха му достигнали думите, „които да изразяват полутонове” (2), а може би точно заради обратното: вече не ни трябват „полутонове”; 

Гео Милев беше измислил героизма на своя поп Андрей - „жалък страхливец пред смъртта”; 
Антон Страшимиров никога не беше казвал: „Клаха народа така, както турчин не го е клал!”

С Ботев беше почти същото: Ботев се роди на две места - в Калофер и в село Осен, Врачанско; Изродихме Ботев три пъти: през 1847, 1848 г. и 1849; Убихме Ботев три пъти ...".

 

Колумнисти

  • Светът е малък
    22. Септември 2017 186
    288
    1

    След Съединението стигнахме и до Независимостта. Хубав ден за празнуване и осмисляне на онова, което се случило тогава, но става и днес по нашите географски ширини. Разсъжденията обаче все повече остават приоритет за намаляващите патриоти и онези, които професионално и с носталгия се ровят в историята, пък и задължително за призваните да изпъчат гърди на официалния церемониал. Мнозина българи...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"