Има ли "малък Чернобил" в България?

Прекалено много уран тече от чешмите в Хасково, Първомай и Велинград. Подобни информации предизвикаха тревога сред местните хора в тези населени места, но и в редица други. Защото, не е тайна, през 80-те години на миналия век България се нареждаше сред държавите, развиващи интензивно два елемента от т.нар. ядрен цикъл - добив и производство на ядрен материал и развита ядрена енергетика. Което поставяше страната в друга светлина на международната сцена - на развита държава с авторитет и висококвалифицирани специалисти, ценени и високоплатени навсякъде по света.
Да се върнем към тревогите на хората във Велинград, Хасково и Първомай. Без да сме лоши пророци, към тях след време ще се присъединят и други. Трябва ли да се страхуваме? Има ли "малък Чернобил" у нас? Или дойде време да бъдат осветени заровените в годините проблеми.

*    *    *
Погрешно в обществото се налага мнение, че прекратяване на уранодобива се извършва единствено в България. В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век повсеместно се взема подобно решение. Такива действия се предприемат в САЩ (цялостно прекратяване), в Канада (частично), в цяла Европа, в т.ч. и в България. Защо - е друга тема. По-интересно е как се извършва процесът по света и у нас. Тук сме изключение. Навсякъде закриването на уранодобива се извършва по планов начин, подкрепен със съответното законодателство и държавно финансиране, с продължителна програма, която периодично се обновява и проверява.
Уранодобивната дейност в България е една от най-старите в света. В промишлени мащаби тя е организирана от 1946 г. първоначално в района на Бухово, впоследствие в почти цяла Южна България (Смолян, Елешница, Симитли, Тракия, Сливен и др.) и частично в Северозападна (Смоляновци, Монтана). През целия период са иззети около 2/3 от доказаните промишлени запаси от уранова руда, а около 1/3 са останали в земните недра. Поне още толкова могат да се очакват при проучване на по-дълбоките хоризонти в непроучените геоложки структури.
Но да се върнем към начина на организиране на процеса на ликвидация на уранодобива. За този тип дейност само в българския език се използва думата ликвидация. В другите държави на процеса се гледа преди всичко като на специфична висококвалифицирана дейност с възможности за развитие на нови технологии. В САЩ например, които първи се заемат с тази дейност, той е с продължителност 16 години и е обезпечен с над 2 млрд. долари. В Германия, която представлява интерес за българските специалисти поради прилики с нашата страна, стратегията е с продължителност 13 години и е обезпечена с 13 млрд. германски марки. Навсякъде се разработват дългосрочни програми (не по-малко от 10 години) за възстановяване на околната среда и се създават механизми за финансиране (изцяло държавно). В Чехия програмата е 20-годишна, в Полша - 15-годишна, и т.н.
У нас процесът се извършва

в съкратени срокове и тихомълком

С постановление на МС през 1991 г. от СО "Редки метали", което е секретно предприятие, се създават 17 нови търговски дружества. Юридическата подялба е формална и не е изчистена докрай. Пасивите остават за фирмата майка. Това е първото постановление, с което в рамките на 6 месеца (забележете!) трябва да ликвидираме уранодобива. Което е пълен абсурд и, разбира се, не се случва. Защото е невъзможно.
С постановление на МС от 1992 г. официално се прекратява добивът на уран. Акцентът е поставен върху финансовата страна на процеса, а не върху изработване на концепция за ликвидиране на последиците за околната среда, както е навсякъде по света.
Държавата междувременно дава купища пари, защото "Редки метали" практически не работи и не може да се самофинансира. Наливането на средства е безконтролно, а ние бодро казваме на света, че вече не произвеждаме уран. Има негласно споразумение процесът по ликвидиране на уранодобива да се "контролира" от Министерството на околната среда. Без законова готовност и административен капацитет, за разлика от КИАЕМЦ  (Комитет за използване на атомната енергия за мирни цели, предшественик на сегашната Агенция за ядрено регулиране - б.р.), в чиято законова база (Закон за използване на атомната енергия за мирни цели) ясно е разписано как трябва да се ликвидират обекти с източници на лъчение. А уранът освен радиоактивен източник е и изходен ядрен материал. Решаващо значение в процеса тогава има и Министерството на финансите, което отпуска средствата. Минават проекти, които в повечето случаи са несъществени.
Същевременно започва

масово освобождаване на специалисти

Най-бързо напускат инженерите - можещите и знаещите. Каква е разликата с германския опит? При тях също от 40 000 специалисти в сектора остават 4000, но те са потенциалът. Немците запазват дори шофьорите, които знаят къде са дупчили експертите. Простичко, но ние и това не правим. Германците съхраняват и цялата база данни, привеждайки я в съответствие със съвременните възможности на техниката. При нас това не се случва. В "Редки метали" остават гласовитите и протестиращите, а архивът на обединението, който е изключително национално богатство, се лашка напред-назад. Днес сигурно официално от МОСВ ще кажат, че всичко се пази, което според специалисти е твърде съмнително. А става дума за милиарди, които държавата е давала за проучвания за уран. Междувременно са събирани данни и за други ресурси. Какво ли става с тях?
Работата на парче продължава и през 1993 г., и през 1994 г., та чак до началото на 1997 г., когато започва да се говори за ново преструктуриране на отрасъла. През 1998 г. следва ново постановление - трети опит за ликвидиране на последиците от добива и преработката на уран. Уви, неуспешен. С правителствен акт обаче на стопански субект - дружеството "Екоинженеринг-РМ" ЕООД, създадено през 1996 г., се прехвърлят функции на държавни институции - организация и контрол. Не е ясно защо именно това новосъздадено дружество без собственост, информационна обезпеченост, опит и квалифициран персонал се избира за изпълнение на комплексната задача. На дружествата, стопанисващи замърсени обекти и носещи отговорност за санирането им съгласно действащите в страната закони, е отнета възможността да извършват това поради липса на финансиране.
В същото време по света процесите по възстановяване на околната среда вървят с пълна сила. Програмите в Германия се удължават и днес вече са завършили. Санираните табани в бившата ГДР са по-чисти от непипната природа. И там хората нямат проблеми с водата, защото има процес, наречен управляемо затопяване на рудниците. За който у нас никой не иска да чуе. В България просто помпите в мините се изключват, устията на щолните се блокират и се казва, че работата е свършена. Вследствие на което подземните води, които са били изпомпвани по време на добива и са оставени на произвола, са започнали да се разпространяват. С тази разлика, че сега има отворени щолни и водата върви където иска. И в чешмите на Хасково, и в тези на Първомай и Велинград.

Въпрос на време е да се появят и на други места

Тревожното е, че все по-малко стават хората, които имат информация. "Екоинженеринг-РМ" е натоварено при създаването си с мисията да прави мониторинг на околната среда по старите уранови участъци. Тогава все още има хора с някакъв опит в уранодобива. С годините броят на заетите в дружеството расте, за да надхвърли 200. Какво правят тези хора и разбират ли от работата, която трябва да вършат, е предизвикателство за новия министър на икономиката. Преди девет месеца тогавашният Божидар Лукарски, който бе принципал на държавното дружество, назначи за негов шеф бившия кмет на Петрич Вельо Илиев, месец преди това обвинен от прокуратурата в Благоевград за облагодетелстване на фирми за доставка на лекарства.
В годините проблемите в отрасъла, вместо да се решават централизирано и стратегически, са разхвърляни между различни ведомства на базата на множество подзаконови актове. Липсва визия, закон, стратегия или концепция за ликвидиране на последиците от уранодобива. В същото време много хора, често без компетенции и познания, се оказват на хранилка, получавайки заплати и усвоявайки средства. За саниране на околната среда в резултат на уранодобива от 1991 до 2000 г. държавата инвестира около 200 млн. лв. Само през 1999-2000 г. по линия на Програма ФАР са влезли над 3 млн. евро за консултантски дейности и проучване. Реализиран е дори проект за садене на грах, който да очиства замърсените терени. Водещи компании, занимавали се с ликвидация на уранодобива в Германия, дават професионална оценка и предложения за по-нататъшни дейности - например за управление и очистване на замърсени руднични води и за консервация на хвостохранилища. Изпълнява се проект на стойност 14 млн. евро за възстановяване на околната среда в района на Елешница и с. Барутин.
И вместо тези проекти да станат добра основа за искане на нови инвестиции и европейско финансиране, през 2002 г. фирмата, която е направила най-много проекти по ликвидация, за да защити себе си и вече извоюваните позиции в МОСВ, в доклад заявява, че в България всичко е наред. С което на практика си затваряме възможностите да искаме още пари от ЕС.
Междувременно Брюксел пуска директива за намаляване на нормите на съдържание на уран и като добри ученици я въвеждаме, без да мислим и да се допитаме до експертите. На практика нормите се намаляват на две стъпки: единия път 10 пъти, впоследствие (през 2015 г.) с още два пъти, с което допустимата стойност на естествен уран във водата става 0,03 милиграма на литър. Само преди две години настоящата вода от чешмите в Хасково, Велинград и Първомай щеше да е в нормата.

*    *    *
Проблемът с урана от чешмите тепърва предстои. Още малко детайли. Цялата рехабилитация на околната среда у нас на практика минава под егидата на инструкция на Министерството на промишлеността от 1974 г. за закриване на рудници. За един рудник документът може би върши работа, но за отрасъл, при това на територията на половин България?! Там формално дейностите са разделени на техническа ликвидация, техническа рекултивация, биологична рекултивация и последно - управление на води. Според представителите на МФ управлението на водите е последен етап на финансиране, първо са другите. Така се дават пари за рушене, а за водата - като й дойде времето. Така и не стигнахме до фазата с управлението на водите, казват специалистите, обяснявайки предположенията си, че ще има още случаи като тези в Хасково, Велинград и Първомай. И припомнят, че санирането на уранов обект е комплексен процес. Хваща се обектът и се прави всичко по него.
Като отворихме дума за отговорностите на отделните институции, да хвърлим поглед и към други участници в екшъна с уранофобията. Преди дни от Министерството на здравеопазването заявиха, че ще правят работна група за събиране на база данни. Какви точно? И каква ще е ползата от тях? Експерти припомнят, че "Екоинженеринг-РМ" поне два пъти в последните години изразходва по 300-400 хил. лв. за направа на географско-информационна система. Работи ли тя? Има ли хора, които да въвеждат данни и да ги анализират? Или пак ще си говорим за калинки и бръмбари, каквото екологията не е.
Здравното министерство не може да направи кой знае какво по проблема с течащия от чешмите уран на този етап. Какво от това, че ще хвърлят пари за постоянни замервания. От мониторинга има полза, ако се констатира проблем, предприемат се стъпки за решаването му и отново се направи замерване, за да се установи има ли промяна.
Възстановяването на околната среда не е проста работа, нито може да се свърши от една институция. Макар че в последните дни се нагледахме и наслушахме на мераклии. По-лесно е да откриеш рудник, отколкото да го закриеш. Уранът в чешмите на Хасково няма да намалее, ако ГЕРБ направи ново ВиК на хасковлии, както обеща Делян Добрев от парламентарната трибуна. В града може и да има нужда от нова система за водоснабдяване, но с нея уранът от чешмите най-много да се премести в доматите и чушките. Ако е в малки количества - добре. Но кой ще контролира това, питат хем с усмивка, хем сериозно специалистите. И допълват, че не могат да се оставят без последствия предизвикани от човека дейности, с които естествени радиоактивни елементи са изведени от естествената им среда. Логично е, че те вече действат по различен начин върху човека. Затова и рехабилитацията на околната среда цели да се възстановят, доколкото е възможно, първоначалните условия, в които са се намирали природните радиоактивни вещества, преди да се намеси човекът. Всички днес говорят само за урана, но той е извличан с киселини, с химикали. Знаят ли компетентните органи какво става с тези киселини и химикали? Или след време и с тях ще последва нова психоатака.
Ако не друго, уранът може да ни накара да се замислим. И вместо да ни плашат, че тече по баирите, време е институциите да си свършат работата. По възможност да започнат от А и Б с проблемите, свързани с отстраняване на последиците от уранодобива в България. Не са страшни нивата на уран във водата на Хасково, Велинград и Първомай, а некомпетентността и бездействието на властите.



България. Роми изследователи разпечатват урановите галерии, за да вадят оттам метали за скрап


Рехабилитирана уранова мина в Германия