Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

26 Юли 2017 | Сряда
 
вход регистрирай се

Пегас

Антология

Белетристика

Тихомир Йорданов на 85 години

Заключение по делото на безследно изчезналия

Дума

21. Април 2017 , брой: 77   340   0



Разказ

Камбанките под стрехата звъннаха. На перона се появи кантонерът, стиснал под мишница дръжката на малко флагче, с което посрещаше преминаващите влакове. Недомислие трябва да е било откриването на железопътна спирка в тази безлюдна част на планинския улей, из който пропълзяваха излъсканите релси.
Човекът намести униформената си фуражка, премина по перона и застана в началото му. Погледна към скриващата се зад хребета железопътна линия - влакът не се виждаше, но се чуваше кънтежа на колелата му. Тогава на стръмния склон към дола железничарят видя излегналия се млад мъж. "Турист ще да е" - помисли си той изпърво, може би заради дрехите му. Беше облечен с винтяга и голф, под чиито завързани на глезените крачоли се криеха кончовете на войнишки ботуши.
Тракането по релсите стана оглушително и кантонерът пак погледна към близкия завой. Влакът не спираше тук и затова железничарят само повдигна ръка, стиснал в нея навитото на руло знаменце, посочвайки по този начин свободния път към следващата гара. Той проследи влака, додето изчезне зад хребета, и после се извърна за мъжа с винтягата. Искаше му се да поприказва с някого в тази пустош, където го бе запратила службата му. Но човекът не беше там. Това го учуди, защото не забеляза да е преминал по перона към шосето за близкото градче, нито пък да е прескочил релсите на другата страна.
 "В земята потъна!" - помисли си, раздразнен, и се запъти към жълтата постройка на кантона. В стаичката монотонно потракваше морзовият апарат. Железничарят пробяга с поглед по лентата и тогава му хрумна, че този мъж ще да е от онези, които забягваха по горите. И се изплаши. Чуваше се за адски машини под релсите, за нападения на войнишки постове, за ограбени складове. Войната беше далече, но и до тука пристигаха страховете от нея. Тогава му дойде мисълта да съобщи какво е видял. "Може пък и този да е от тях!" - спомни си за разлепената в чакалнята обява за издирваните от полицията.
Той вдигна телефонната слушалка и почука няколко пъти по вилката. Търсеше връзка с голямата гара, където ходеше да получава заплатата си. Не знаеше защо го прави, може би сглупи, или пък се боеше.
- Слушай, колега. Тука, покрай кантона, се навърта един...
- Какъв е?
- Подозрителен...
 Другият отсреща се смълча, а после каза:
- Чакай, ще те свържа с тукашния".
- Вичо, Вичо... - повика той, но вместо Вичовия чу друг, заповеднически глас:
- Кажи!
И той се подчини:
- Преди да мине бързия, край линията се навърташе един човек, а пък сетне не го видях... Изчезна...
Гласът, вече променен, му отговори и както сега му се стори, беше доброжелателен:
- Хубаво направи, че се обади. Засега на никого не казвай, само се оглеждай и ако пак дойде, почукай по телеграфа, по телефона не разговаряй! - и пак строго, заповеднически - Ясно ли е?
- Разбрах... - отвърна кантонерът и се изплаши, сякаш е сторил нещо нередно, наказуемо и по правилниците, и по човешкия закон.
През целия ден той посрещаше и изпращаше влаковете, разтревожен от случилото се. И чак вечерта в леглото го навести успокояваща мисъл: "Какво пък толкоз, нищо не е станало, човекът си е вървял по работата... Минал и заминал..."
И все пак няколко сутрини поред, като посрещаше бързия, той поглеждаше към мястото, където видя непознатия. Не забеляза да е идвал. И го забрави.
Но ето, че подир седмица непознатият пак се появи - лежеше в тревата на същото място. Железничарят понечи да се върне в стаичката си, но иззад завоя се показа влакът и той, верен на службата си, го изпрати с поглед чак додето отмине. Сетне видя непознатият да се спуска по пътечката към дола. Носеше чувал. "От влака са му го подхвърлили" - досети се кантонерът и хукна към телеграфа.
И пак измина седмица до деня, когато се случи онова.
Зърна мъжа с винтягата и поиска да се върне, да съобщи - нали му бяха заповядали! Но влакът свирна на завоя и той се задържа на перона. Заглушавани от тракането на колелата и пищялката на локомотива, той не различи гърмежите. Откъм гората излязоха трима въоръжени цивилни. Единият от тях му рече:
- Добра работа свършихме, ти ни помогна. Откога го търсим тоя! Ако пак забележиш нещо, вече знаеш... А вие приберете мършата! - нареди той на другите и се извърна.
Железничарят, объркан, се повъртя на перона, обиколи зад гаричката и се ужаси: онези двамата мъкнеха труп на човек. Носеха го, както се влачи умряло добиче.
Дотук новините не достигаха - нито вестници, нито радио. Ето защо железничарят така и не узна за онези шеметни събития, които преобърнаха живота. За последен път в един ранен септемврийски ден той видя неколцина въоръжени мъже да излизат от гората. Помахаха му да ги почака и той, изтръпнал, с лошо предчувствие, остави ги да приближат.
- При твоя кантон да си виждал един наш човек?
- Какъв човек?
- Такъв... като нас...
- Ами вие какви сте?
Онзи, който пръв го заговори, се засмя:
- Не видиш ли, от шумата излизаме... Шумкари сме...
От уплаха гласът му излезе хрипкав:
- Не знам... Нищо не знам... По едно време се мярна един такъв... подозрителен... ама повече не го видях...
Въоръженият мъж го изгледа продължително:
- "Подозрителен" ли рече?... Не се бой... Какво да те правим, като не знаеш!
Кантонерът съвсем се обърка:
- Не знам... не знам...
- Хайде да тръгваме, - обади се другарят му, който досега беше мълчал и само оглеждаше пътеката към дола.
Двамата прекосиха тревясалия перон. Държаха оръжията си открити. Стигнаха до прелеза и по-разговорливият му викна отдалеч:
- Слушай, добри човече, ако се появи нашият другар...
- Вече знам. Ще се обадя.
Превъзмогнал уплахата си, кантонерът сякаш отведнъж се досети. Залости се в стаята си и седна пред морзовия апарат.
Подир час недалеч от жълтата постройка на кантона спря автомобил. Трима слязоха от него. Единият - беше същият, който ги водеше когато убиха шумкарина - доближи лицето си до прозореца и погледна. Сетне извади пистолет и като се поотдръпна, стреля вътре. Ехото на гърмежа се удари в планинските ридове.
- Той повече няма да се обажда, - сухо рече на другите. - Да се махаме.
Известно време кантонът остана пуст, сякаш ненужен, додето изпратят друг кантонер. Предишният бе намерен седмица след убийството му. Обронил глава на масата, той сякаш спеше на стола си. Морзовият апарат беше натрупал в краката му куп изписана лента, която той така и не разчете. И не отговори на новата власт, която му даваше свои разпореждания.
    

Тихомир Йорданов е роден на 16.04.1932 г. в град Нови пазар. Писател, журналист, преводач. Завършва Софийския университет „Климент Охридски” - първа специалност български език и литература и втора специалност руски език и литература. Работил е като учител, редактор във вестник, радио и телевизия, книгоиздателство. Пише стихове и разкази, превежда поезия от руски език. Автор е на над 20 книги с поезия и проза, сред които: "Земята, която сеехме" (1959), "Очакване на прилива" (1966), "Трудно щастие" (1970), "Разкази от старо и ново време" (1982), "Кралски дандании във Варна" (2000), "Парад" (2001), "Приказки от кафенето" (2004), "Разкази от първа ръка" (2006) и др. Творбите му са включвани в различни сборници и антологии, превеждани са на руски, украински, белоруски, чешки, полски, немски, румънски език, иврит. Живее във Варна. Удостоен с почетен златен знак „Заслуги към Варна” (2007).
Член на Съюза на българските писатели.


"Партизанска песен", художник Илия Петров
         
 

 

 

Пегас

  • От редактора
    21. Юли 2017 141
    341
    0

    Името на Никола Вапцаров стои редом с това на Ботев и Вазов в съкровищницата на нашата литература. Но той е и от малкото ни поети със световна известност: поезията му е преведена на над 90 езика.
    През 1979 година с Указ на Държавния съвет на НР България е учредена Международна литературна награда "Никола Вапцаров". Нейни носители са световноизвестни имена: Иняцио Бутита от...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"