Плач за българската земя

Георги ПЕНЧЕВ

Плача за моята земя. За българската. На нея съм се родил, на нея съм отраснал. Върху нея съм направил първите си крачки и съм се научил да ходя изправен и горд. Защото моята земя е здрава, твърда. Своята твърдост ни е предала завинаги. Малка е нашата земя. Поетът вярно я нарече човешка длан. Но истинска, топла и силна е тази българска длан.
 Говоря с обич и с тъга за моята земя. Със синовна тъга, защото нещо стана с моята земя. Или с нас, чедата й. Нещо се промени кардинално, съдбовно и заплашително. Ние, българите, се отродихме от своята земя! От родилката земя, която ни хранеше, която беше щедра наша майка. Беше и потъна в небитието. Настъпи жестока промяна. Все едно, че живеем различен живот.
Ние сме люде с памет и добре помним земята си отпреди. Това преди са десетина-двайсет години. С ясна съвест свидетелствам, че дори бедната земя на моя роден балкан беше обичлива майка за чедата си, че хората крепнеха върху нея и отглеждаха своя живот - женеха се, създаваха семейства, раждаха деца. Беден беше техният живот, но другар им беше радостта от труда, доволството, че с работата си създават благини. Всеки се трудеше според силите си и не се приказваше, че има мързеливи.
Още щом се пукне пролетта и до късна есен, когато забръска сняг, балканджиите осъмваха и замръкваха по нивите. Все нещо правеха, все нещо довършваха и това беше несекваща борба с родната земя. Затова пък винаги ще помня техните светли лица, щедрата им усмивка, когато прибираха своя плод от земята, онова, което тя беше родила. Щастливи бяха есените. Невероятна беше есенната красота. Дърветата отрупани с ябълки, круши, сливи. Щедри есенни багри в жълто, алено, синьо, златно. Дали имаше друг земен кът тъй благословен  да ражда и отглежда толкова животни. Стадата от овце и кози, от крави, коне даваха неземна хубост на тази земя, кърмилница на блага и радост. Те сътворяваха невероятен божествен живот на красота и младост, озвучаваха земята с неповторими гласове.
Къде отиде всичкото това щедро, неземно дарование на моята земя? Какъв зъл потоп затри всичко. Кажете ми, моля, защо тази земя, която хранеше хиляди хора, върху която се раждаха и израстваха поколения, която беше съдба и бъдеще на България, защо тази земя днес е друга?  
Дето имаше плодни ниви и подредени овощни градини, сега е пустош. Обрасло е с трънаци и къпини, че човек не може да премине. Тучните поляни със свежа зелена трева, дето пъплеха огромни стада, днес са мъртви и безжизнени. Няма песен на хлопки, блеене на агнета. Тишина. Само диви зверове бродят на воля.
Такава е тъжната истина за земята на малка и бедна България. Ако владеехме широки пространства, както някои големи държави, тогава може би щяхме да разберем държавното нехайство. Все едно нищо не се случва. А ние сме не само малка, а и много бедна държава. Пред очите ни чезне, затрива се земята ни. Превръща се в пустош.
Човек наистина трябва да се удивлява на българския акъл. Какви са тези държавници без капка мисъл за българската земя, за бъдещето? Защо изоставят земята, която ни е хранила векове, която е наша спасителка? В най-суровите и бедни години тази земя е изхранвала своите стопани. Миналото ни напомня, че когато сме били в най-трудно положение, точно земята ни е давала сила и спасение. Каква кукувица изпи акъла на управниците, че обърнаха гръб и изоставиха такъв целебен извор на народно добруване?
Много са причините да стигнем до този сокак. Голямата разруха тръгна от времето на Жельо Желев и неговата щура идея за земя в реални граници. Сетне плъзнаха ликвидаторите и те за нула време смазаха българското земеделие. Не погледнахме какво правят чехи, унгарци. Те не посегнаха на създаденото от хората народно богатство, а надградиха. Затова сега са с години преди нас. А ние стоим с пръст в уста и се дивим защо по нашите пазари няма български плодове и зеленчуци. Защо трябва да купуваме картофи от Египет, лук от Полша, ябълки от Турция, зарзават от Македония. Допреди десетина години българските земеделци изнасяха вагони с наши плодове и зеленчуци по света. Тъжна участ.
Колко правителства се смениха за последните десетилетия, колко партии идваха и си отиваха от властта, но никой не проумя, че държава като нашата, която е една шепа народ, може да излезе на своя път на добруване само когато българинът стъпи върху своята родна земя. Тя единствена има тайната сила да спаси нашия народ от несекващо обедняване.
Не живея с илюзии, че решението на обърканите проблеми на нашата земя е лесно и бързо. Натрупали са се камара от сложности, но не бива да се чака. Много и огромни прегради стоят отпред. Може би най-трудната е, че селата останаха без хора и няма кой да работи земята. Но утре не се задава по-светла перспектива. Сега трябва да се търси решението. Сега и без отлагане. Да се впрегне всичко най-умно и мъдро, което се смята за българин, и да търси решение. Да се мисли от различни хора, които имат различен опит и познания. Минали сме и през по-трудни времена и сме успявали да намерим верния път. Трябва и сега да успеем. Няма да дойде някой отстрани да реши нашите бакии.
Ако има неотложен национален проблем пред България и пред българите - този е. Искам да вярвам, че нашият Президент осъзнава колко важно е всичко това и той ще застане начело на народния поход за спасяването на българската земя и превръщането й в източник на народно благоденствие.
Надявам се, че ще се появи най-сетне  българска партия и много бих искал това да е моята социалистическа партия, която ще прегърне голямата идея за нашата земя. Тя ще намери истинските специалисти-аграрници, които имат мъдростта и опита да предложат реална програма за превръщане на българското земеделие в лост за икономическо укрепване на държавата. Вярвам, че българската земя не е престанала да ражда и да държи здрав и силен корена на своите чеда. Но и ние, децата й, трябва да се обърнем към нея с обич. Затова е моят плач. Плач за земята и за българското бъдеще.