Великденски камбани

Още чувам оня празничен звън на станимашките камбани. Те се люлеят и тътнат над града. Беше невъзможно да свържа техните звуци с усилията на някой простосмъртен. Те известяват чудо недочувано.
Христос възкресе, Христос възкресе. Спасителят напуснал гроба и поел към небесата. Христос не умря, а възкръсна отново и отново. И чрез гласа си камбаните ни нашепват за неговата мъдрост и справедливост.
В един предвеликденски ден столичен поет и актьор застана на читалищната сцена, изправен пред микрофона с усет, патос и вдъхновение, и представи вълнуващ рецитал.
Екатерина стоеше на първия ред в залата, примряла от наслада, гласът на поета я разтапяше. Буря от чувства и мисли се лееха. Момичето гледаше на столичния артист като на Бог, проникваше в душата й, възвисяваше я. И гордост, някаква гордост я обземаше. Боже, какви даровити поети и артисти! Пленяват душата ти, посяват любов и доброта.
Когато рециталът приключи, млади момичета се втурнаха на сцената с цветя, молеха артиста за автограф. Екатерина беше последна, държеше букет от хризантеми и цветни фотографии на поета в очакване на подпис и пожелание. Краката на момичетата се люлееха от смут.
Актьорът задържа за миг поглед върху лицето й, нежно и продълговато, с цвета на бадемите, които сребрееха по хълмовете на древния град.
- Вие, вие, името ви? - попита актьорът.
- Катя. Знам ви от два български филма.
- Благодаря. Запомнили сте ме. Ето какво ви написах: "На симпатичната Катя, мил спомен от случайна среща. С най-добри чувства."
Последва подпис.
В душата му останаха сиянието на сините й очи. Сияние на възторг и благоговение. Подаде на Катя всички цветя, които му бяха поднесли. Тя ги пое смутено и впери поглед в него. После се сля с навалицата. Поетът се почувства неловко. Искаше да остане в интимна близост с нея и да й каже, че най-голямото признание в тоя непознат южен град е била случайната среща.
Тя отлетя.
Обзе го тъжен копнеж. Господи, какво момиче. Влюбеният й поглед го вълнуваше.
След време получи писмо. Тя му благодари за радостта от срещата. Осмеляваше се да каже, че ще бъде много щастлива, ако един ден отново стъпи в нейния град и намери време да се чуят и видят.
Катя се разтревожи, когато й се обади от Англия. Уволнили го от театъра, останал без работа и като много актьори се запилял в чужбина. В Лондон миел ресторантска посуда, няма как - битка за оцеляване. Заминал не за висок стандарт, а за единия хляб. Там, в Лондон, в този космополитен град, където е пълно с какви ли не чужденци. Там, в света, в който парите са религия.
По телефона му сподели, че го мисли, че често идва в съня й. Няма ли да се завърне.
- Тук всичко ме потиска - сподели той.
- Чакам те, скъпи.
- Искам да те видя, мила. Ще се видим един ден във вашия град.
Пристигна неочаквано с лекия си автомобил в една празнична вечер. Настани се в хотела, почина за малко, уморен бе от дългия път. Стана, облече се и излезе на площада. В празничната нощ биеха великденските камбани.
Хората изпълваха улиците и църквите.
Идваха така, както техните бащи и майки бяха идвали, както българите от векове се бяха стичали към църквата на този ден.
Хората пристъпваха кротко, със сдържани движения, с притихнали гласове и вродено чувство за достойнство. Никой не бързаше, никой не се блъскаше, никой не викаше и омекотените лица изглеждаха по-замислени от друг път. Всички църкви бяха пълни с миряни. Свещеници произнасяха молитви. Поетът тръпнеше от вълнение. Христос възкресе. Бог е спокоен. С него и грешните люде.
Минаваше полунощ. Градът спеше. Вън духаше вечерникът. Камбаните ехтяха, звездите сияеха и залъкатушилите по улиците светлинки на свещите повтаряха техния блясък.
Той прекоси площада. Съзвездието на свещите го обгърна. Чу чужда реч. Група гърци, дошли да отпразнуват великденската нощ в древния град, се прегръщаха и си разменяха великденски яйца.
Прибра се в хотела. Насън го люлееха камбаните. Събуди го тревога: сети се за Катя. Дали е в града. Помни ли го още! Ще се срещнат ли отново!
Пролетното утро поднесе подарък на Екатерина. Телефонът иззвъня.
- Госпожице, мога ли да получа един автограф от вас?
- Откъде ме изненадваш? Ами аз не раздавам автографи, само получавам. И да ми върнеш сърцето, което ми отнесе.
- Но ти... свободна ли си? Имаш ли приятел?
- Да! Замина за Италия. Не бях съгласна. Казах му: Ако си мъж, ще останеш при мен. Не, искаше да забогатее.
- Готов съм да остана при теб. Копнеех по теб. Ти тревожеше дните и нощите ми. Ти беше с мен наяве. И насън. А да видиш приятел в съня си, значи ще срещнеш подкрепа в плановете си.
След час се срещнаха в градската градина - той в светъл костюм. Тя висока, стройна, в елегантна рокля, от парфюма й лъхаше аромат на цъфнали бадеми.
Токчетата чукаха по тротоара. Тя влетя в обятията му и се разцелуваха. Очите му се впериха в поизпъчената пазва на Катя. Там пърхаха две палави гълъбчета и мътеха лирически грехове. Той не се стърпя и я хвана за ръката.
- Ти си тук, тук... - шепнеше Екатерина.
- Да, можех ли да те забравя.
- И аз, и аз...
Усмихнати двамата влюбени тръгнаха през градината. Преминаха моста над реката и влязоха в близкия църковен храм. Запалиха свещи за мъртвите и живите и останаха да се наслаждават на празничната литургия. Бяха допрели рамене един до друг. Христос бдеше над тяхната любов, възкръсналия млад Бог, който проповядваше: обичайте се един друг.
Беше Великден. Камбаните вилнееха. Небето поемаше техния ек. Земята тръпнеше.
- Катя, колко църкви има във вашия град?
- Много са! Трудно ми е да ги изброя. Те са огнища на обич.
С върбови клонки в ръце, двамата тръгнаха по главната улица, после свиха край реката и поеха към Асеновата крепост. Пролетта настъпваше с нейната свежест, с цветовете на бадемите, с иглика, с жълти и сини минзухари, наболите треви по поляните.
Ето я крепостта на Иван Асен II. Мълчалива, изскочила от забравата на историята.
Вятърът раздипляше кестенявата коса на Катя и сякаш я отнасяше в безкрая, в мълчанието на изминалите години, от които се бе появила тук насън. Те вървяха един към друг с дълбоко сплотявано усещане - като дъха на бадемите по хълмовете край града, както вълнообразната пяна на речната вода. Щом се приближиха до скалата на крепостта, софиянецът протегна ръце, притисна я в обятията си, а тя страстно потърси устните му.
Крепостта се вслуша в биенето на сърцата им.
- Не вярвах толкова много, че сънищата могат да имат щастлив край - каза Катя.
- И аз. Ти си моят сбъднат сън, мила.
Приютила се в него, Катя затвори очи, за да преживее по-дълго този неповторим миг. И така вплетени един в друг останаха няколко минути. Поетът тръпнеше, къпеше се в аромата на косите й. Радваше се на изящните й ръце, на очите и лицето.
- Нали никога няма да ме забравиш - прошепна тя.
- Ти си моя - тихо отговори той.
- Завинаги твоя.
Нощта свърши. Изгря утрото. Творецът от София трябваше да пътува. Празникът отшумя.
- Ще се обадиш ли?
- Да, разбира се!
Тя се сви: отиваше към своя делник, понесъл в себе си миговете на любов и нежност. И спомена за пеещите великденски камбани, чието ехо полека заглъхваше.
- Чакам те, скъпа.
- Ще дойда. Трябва да уредя някои неща в моя град... Хайде, довиждане.
- Довиждане, довиждане, мила.
Целунаха се. Той влезе в автомобила, свали стъклото и махна с ръка.
И една сълза се отрони и се търкулна по бузата.


Йордан Качоров е роден в родопското село Малево. Завършил е Стопанската академия в Свищов, специалност финанси. Живее и работи в Асеновград. Публикувал е литературни материали в местния, регионалния и централния печат. Автор е на книгите: "Гласове от тишината" - проза (2003), "Земя, озарена от кръста" - документална проза за Кръстова гора (2007 и 2010), "Трески от борика" - проза (2011). Член е на СБП.