С Ботевска жар и... смърт

"Раждахме се, братлета, всред оръдейния грохот на световната война... Раснахме под "Желязната пета" на кризата... Радостта на деца не живяхме... отървяхме очи, протягахме ръце към живота... През смъртта ний ще изведем хората към живота?..."
Това са редове от репортажа "Устрем" на Васил Воденичарски-Благой от 1940 г.
Васил Воденичарски е роден в с. Хайредин, Оряховска околия, Врачанска област, на 12.01.1918 г. Израства в революционния подем между световните войни, когато жертвите от първото въоръжено антифашистко въстание в света са оплакани. Разказите за окървавената Огоста дълбоко са заседнали в сърцето и душата на Васката. Убитите от главорезите на чужденеца цар Борис ІІІ той поставя на един пиедестал с възрожденците от националноосвободителната епопея. Кумири са му Левски, Ботев и Димитров.
Воденичарски изпитва ненаситна жажда за знания. В Оряховската гимназия блести с начетеност. Тук е приет за член на РМС. Проявява се като добър рецитатор, певец, артист, организатор, събеседник. С откровеността си предразполага и печели доверие. Еднакво близки са му и хамалите от оряховското пристанище, и селяните от Златията и Делиормана, и софийските печатари. С възторг го посрещат и ремсистите от Оряхово, и бонсистите от София. Животът и творчеството му са посветени на студентската и безправна селска младеж. За тях той пише: "За бедните и нещастни ще си дам душата. Ще им пламна огън буен в сърцата."
Във Воденичарски има пълно покритие между думи и дела. И той изпълнява своя обет. Организатор е на ремсови и младежки кооперативни групи, на студентски демонстрации. Пламенното му сърце и остро перо откликват на всички големи събития в страната. С ентусиазъм посява сред селската младеж семената на класовото самосъзнание. Подготвя я за борба за социални и политически праведни.
Воденичарски слуша "простите, но неопровержими слова" на хората. Много от творбите му са посветени на селската младеж. За нея той пише: "Жарката реч къса парливите въпроси на деня, песните й рушат унижението, бият като стоманени чукове върху закоравялата дребнобуржоазна душа."
В Йовковото село младият поет е открил нови герои, теми и проблеми. Той живее сред тях, мечтае с тях и пише за тях.
По поръчение на ЦК на РМС през 1937-1941 г. Воденичарски кръстосва из Северна България и Делиормана. Това го зарежда с нови чувства и мотиви за нови творби. Като студент сътрудничи на вестниците "Заря", "Академик", "Светлоструй", "Завой", "Гребец", "Литературен критик". Събира репортажите си в три книги: "Равнината тръпне" (1939), "Искра" (1940), "Земя и хляб" (1940). Като Ботев Воденичарски е преди всичко и революционер. Провежда явки, участва в среднощни бдения, сътрудничи на редакции. Това е причина да прекара 26 месеца зад високите огради от бодлива тел на зловещия лагер "Еникьой". Там е приет за член на БКП. Въпреки строгата цензура той укрива острото си перо и при освобождаването на 18.10.1943 г. изнася написаното. Прекарва десетина дни при родителите и близките. Застрашен от арестуване, става партизанин в отряд "Гаврил Генов". Суровата зима прекарва в скривалищата из Хайрединската равнина. Като член на Околийския комитет на БКП в Оряхово обикаля партийните организации, подготвя ги за борба с царските мародери.
Воняща съвест и издайническо око го издават. Започват няколкодневни преследвания и сражения по брега на окървавената през 1923 г. Огоста и лозята на с. Липница. Отправя пламенен призив към честните войници, а към царската сган извиква:
- Сега ще видите как се бие Червената армия!... Червената армия не се предава!
Това става на 28.04.1944 г. Беше на 26 години. Пишеше и се бореше за правдини като Ботев. Като Ботев остана за поколенията. Няколко дни след убийството му над пресните гробове поникнаха неизвестно от кого посадени цветя. Цъфтят и сега.
Въпреки отровните лъжи и клевети от наследниците на убийците, ароматът им ободрява и зарежда със сила. Не зарежда вонящата съвест на някои днешни управници.


Васил Воденичарски