И една бяла хризантема на прощаване...

До света на сладкодумника Йордан Йовков се докосвам чрез безсмъртните му творби. Трепетно се опитвам да вляза в душата на мечтателя, комуто птици и животни говорят. Пленява ме галерията от   незабравими красиви жени, от чудати герои от села, чифлици, ханища и бойни полета... И тръгвам по стъпките на големия ни писател, като започвам от началото му, от

        ЛЕГЕНДАРНАТА ЖЕРАВНА

Стоя горе, на високото, откъдето съзирам цялата хубост на това приказно селище! Ето я родната къща на писателя! И сякаш отново чувам "старопланинските легенди", които местните сладкодумци и Балкана са изпели на Йовков. Тук, на най-високото място на Жеравна, на върха Бръдо, е малката едноетажна предвъзрожденска къща, в която се е родил писателят, възпял женската хубост и човешката доброта.
Сега къщата е музей, посещаван от наши и чуждестранни почитатели на творчеството му. Още с влизането в двора ме посреща скулптурната фигура на Йовков, който седи под големите вековни дървета, сред цветята, в тишината на вълшебната Жеравна. Гледам обикновената наредба на двете стаи с пруст, изпълнен с книгите на майстора на разказа, потапям се в неговия свят, усещам мълчаливото му присъствие.
Тази стара къща е строена някога от прадядото на Йовков - Вълко. Неговият син, дядото на писателя, се казвал Йовко. Бил нисък на ръст, мълчалив, занимавал се с овчарлък, като повечето жеравненци. Тук на 9 ноември 1880 г. се ражда Йордан Йовков.
Бащата - Стефан Йовков (1840-1904), е единственото живо дете на родителите си, бил е грамотен и е имал имот в Добруджа, до Кюстенджа. Майката - Пена Бойчева (1848-1913), е братовчедка на богатия Димчо Кехая, чиято голяма и красива къща и днес удивлява с архитектурата си, с наредбата си, с красивите дърворезби. Майката била много добра, пеела хубаво и знаела много от народните песни в този край. Силно привързана към семейството си, с чувствителната си душа тя усещала, че синът й Даньо не е за кърска работа и искала много той да се изучи, докато бащата и братята мърморели, че се харчат пари за учение, а земята и животните чакат човешки ръце.
Йовков бил като дядо си - съзерцателен, мълчалив, рисувал хубаво, обичал да слуша песните, разказите на старите хора, които го пренасяли във времената на турската робия, бродел по планинските пътеки... Затова често майка му казвала: "Йордан малко говори - много купува!"
С тази къща, огрявана от първите слънчеви лъчи в местността, с този скромен дом, откъдето като на длан се вижда цяла Жеравна, са свързани детството и юношеството му. Оттук той е съзерцавал красивите жеравненски къщи, виещите се калдъръмени улици и сокаци. Слушал е песните на трите кории - Старча, Черковна и Циганската, които лете гольовно прошумявали, а зиме страшно и зловещо бучали...
Колко много е дала Жеравна на бъдещия писател! В нейната тишина са се изостряли сетивата му и той се е научил да усеща природата, да чува птиците и животните, да разбира хората. Чувствителният юноша стаява в душата си приказния свят на Балкана, в който истина и суровост съжителстват с героика, романтика и възвишеност. Всичко това става извор на теми и образи за неговите творби, то е опората му в нелекия жизнен път.
       ЗЛАТОТО НА ДОБРУДЖА

През 1897 г. семейството се преселва в Добруджа. Баща му купува земя, сечива, коне, много животни. В с.Чифут-кьой, днешно Йовково, се заселват 7 роднински семейства, образуват цяла махала. Заварват тук българи, турци и татари да живеят заедно. И заживяват Йовкови в Златна Добруджа - с нейните хубости и неволи.
В селото няма училище, няма черква, няма и гробища, та когато по-късно умира тук бащата на Йовков, погребват го в двора на къщата, под едно дърво. Но богатството на този край са добруджанци, за които Йовков казва, че са "злато хора". Къщата, в която живеят тук, е голяма, на два етажа, с 9 стаи. В нея се помещават пощенската станция, митницата, а съвсем наблизо е и границата.
И този край дава много на Йовков! Безбрежната шир на полето пленява душата му. Пролетната зеленина с различните си нюанси радва очите му на живописец, а летните горещи тонове на нивите палят въображението му със злато и огън. Тук Йовков слуша разказите на приятелите си - старците дядо Гено и дядо Боньо. Дружи и с турците, научава езика им, пренася се в мъдростта на Ориента, в изтънчеността на източните обичаи. Залюбва трудовите хора, в чийто ръце земята ражда плодовете си.
През всичките си летни ваканции, докато завършва гимназиалното си образование в София и живее при брат си, Йовков си идва в селото, разхожда се из полето, сдружава се със селяните и има намерение да почват строеж на училище.

      ПО ТРУДНИТЕ ЖИТЕЙСКИ ПЪТИЩА

Зареждат се злини в семейството на Йовков  и в България - умира баща му, в три ужасни войни е хвърлено Отечеството. Всичко се отразява на жизнения му път. Записва се да учи право в Университета, но не успява да се дипломира. Завършва Школата за запасни офицери в Княжево. В трите войни се среща с ужаса, със смъртта, с геройството на бойците от фронта. Йовков е сред тях, той е един от тях и затова, когато ги описва, ние му вярваме.
Писателят се изповядва и казва, че през цели 30 години от живота си живее по селата. Роден е в Жеравна, живее в Добруджа, а и единадесет години е селски учител. Това е времето, което определя неговото светоусещане, което го прави човек и писател.
В жизненото му поприще има и години, когато работи като редактор, като аташе по печата и драгоманин в легацията ни в Букурещ, като преводач в Министерството на вътрешните работи.

        В СВЕТА НА ТВОРЕЦА

Някак встрани от душата му е местоработата, службата. Той е по призвание писател-сърцевед. И остава в нашата, в световната литература с хуманното си творчеството.
През 1906 г. Йовков дебютира със стихове, но те са слаби подражания на символистите. По-късно, през 1910, е публикуван в сп. "Просвета" разказът му "Овчарова жалба" и с него веднага се утвърждава като добър автор. Сред съвременниците му живее убеждението, че бързо се ражда писателят Йовков. Това е така, защото дълго е било "износването на плода". Събрал мъката на обикновените хора, живял с техния труд, с техните радости и скърби, запаметил много факти, събития и личности, вживял се в душевния свят на хората  и животните, сега пред читателите се явява един неподражаем разказвач. Всичко, до което се докосва талантливото му перо, става негово - йовковско!
Не толкова събитията са цел на описанията му - те са на заден план, те са само фон! В неговите творби центърът е запазен за ЧОВЕКА! Едва ли има в литературата ни друг писател, който така деликатно и фино да се прекланя пред трудовия човек, пред неговата физическа и душевна красота! С неувяхваща хубост греят жените в творчеството му. Незабравими са Албена, Божура, Женда, Сарандовица. Макар че издига в култ красотата  им, Йовков се проявява и като благородно извисен  мъдрец и психолог. Разказът му се лее леко, увлекателно и той майсторски рисува своите образи, където хармонично съжителстват красотата и чистотата с греха и падението.
Авторът си обича героите, вярва им, защото те често се разкайват, преживяват душевен катарзис, нравствено се прераждат, водят война със собствената си съвест. Магнетичното привличане на Албена е изразено ясно и категорично: "Грешна беше тая жена, но беше хубава".
Йовков не оневинява отрицателните си герои, защото дали наистина те са такива? У всекиго живее и ангелът, и дяволът! Важното е нравственото извисяване, покаянието, разкриването на светлата страна в човешката душа. А това писателят хуманист прави виртуозно. И ние му вярваме. Затова и залюбваме  Шибил, Индже, Вълчан, Златил, Рали, Ройдю, Сенебирските братя.
Четем Йовковите творби, препрочитаме ги, насита нямаме на словото на големия ни писател, от което струи мъдростта на народа ни, чистотата и непоквареността на такива светли личности като Серафим и Моканина, на чичо Митуш. Чуваме  песните на каруците на вълшебника Сали Яшар. Виждаме как "Вълкадин говори с бога", как Калмука мълчаливо, но твърдо и вярно бди, брани истината и красотата.
С творчеството си Йордан Йовков влезе в златната съкровищница на нашата литература. Това истинско злато е богатство и за световната литература, затова и книгите му са преведени на повече от 37 чужди езици.

    СТРАДАНИЯ ЧОВЕШКИ И ЖИЗНЕН КРАЙ

Трудният живот на Йовков, голямата му чувствителност, служебните неприятности, завистта от "братя по перо" - всичко това се отразява на здравето на писателя. Мъчат го често стомашни болки.
През есента на 1937 г., когато болките му стават неудържими, той отива на лечение в Хисаря. След тежка жлъчна криза по спешност е опериран в Пловдивската католическа болница, но на 15 октомври сърцето на писателя спира да тупти. Днес паметна плоча пред болницата, станала сетне военна, отбелязва тъжното събитие...
В меката есен пловдивчани са първите, които се прощават с Йовков. Почитателите на сладкодумния разказвач обсипват с есенни цветя тялото му, а словата за изпроводяк са скръбни, изпълнени с признателност и обич. Златна Тракия изпраща големия родолюбец, певеца и защитника на обикновените и онеправдани хора, които са "солта" на народа, богатството на света. Една бяла хризантема е положена в ръцете на писателя! И сякаш приглушено се чува гласът на чудатия му герой Люцкан от разказа "Последна радост":
- Бяла хризантема. Прощаване. Няма вече нова любов!
Това е Люцкановата "наука за цветята", неговата азбука, с която подареното цвете говори, пее или изплаква чувствата си.
Йордан Йовков живее в сърцата на милионите свои читатели. Безсмъртието на автора се ражда от неговите творби, от неговите герои, защото, според Луи Арагон, книгата се пише от писателя, но се завършва от читателя. А за Йовковите златни творби винаги ще има читатели!
                                            
   


Йордан Йовков
Редколегията на "Отечество" и "Военни известия" - седящи отляво надясно: Андрей Протич, полк. Йордан Венедиков, полк. Александър Цанев, Димитър Подвързачов, Александър Божинов. Прави: Елин Пелин, две неизвестни лица, Георги Райчев, Добри Немиров и Йордан Йовков, София - 1917 г.
Като офицер, 1919 г.
Със съпругата Деспина и дъщерята Елка
Погребението на писателя в София, октомври 1937 г.
Йовков с артисти от Народния театър
Къщата-музей "Йордан Йовков" в Жеравна
Петър Иванов, Ловчо Стоянов, Георги Вълчев и Йовков, 1909 г.
Творбите на писателя са преведени на 37 езика и се четат по цял свят
Илюстрация към разказа "Бялата лястовица"