Разкази от Крум Василев

Аз не лъжа

- Най ме е яд щом чуя някой да каже за някого: "Лъже като дърта циганка." Сякаш всички дърти циганки са лъжкини. Не е така. Дърта съм, циганка съм, ама не лъжа. И не мързелувам като онези, дето седят на мукави по подлезите и молят с жален глас да им пуснат стотинки. Аз не стотинки, а левчета си докарвам, но с друго. От туй-онуй, което подбирам из кофите. Лошото е, че се навъдиха напоследък едни конкуренти с велосипеди, бързи са и обират каймака. Почнаха и територии да си заплюват, на бой налитат. Ама аз не се давам. Професионалистка съм и само като надникна в кофата, разбирам струва ли си да ровя в нея. Пък и не ме мързи да обикалям, краката ми още държат.
За хляб изкарвам. А за ток и вода в махалата не плащаме. Как става тази работа не зная, оправя я Кмета. Той не е истински кмет, но всички така му викат. С много връзки е. Иде зима - спокойни сме, няма да има спиране на тока, Кмета си знае работата, а и изборите ни пазят.
Който е измислил изборите - аферим му казвам. Мине не мине някоя и друга година - хоп избори. И все нещо ще капне.
Срещна ме вчера Кмета, пита ме:
- Знаеш ли за кого ще гласуваме?
- Зная, че са много, ама за кого - ти ще кажеш, аз от политика не отбирам.
- Ето за кого - вика и ми бута в ръцете реклама някаква с портретче.
- Ама нали знаеш, че не мога да чета, бе!
- Добре, запомни номера му - и ми го казва.
- Ами ако го забравя? Цяла неделя има до изборите.
- Аз, казва, ще ти го напиша, дръпни малко ръкава!
Вади дебела химикалка, от онези, дето не дращят, и изписва едно число под лакътя ми.
- Разбрахме ли се?
- Разбрахме се.
- Ха сега иди да се почерпиш - и ми пуща в джоба десетолевка. - И да не вземеш да се хвалиш, че съм те черпил!
- Не съм вчерашна, бъди спокоен - му казвам, а си мисля: десет лева не са за хвалба. На миналите избори с двайсет ме беше почерпил, сега е намалил, ама нейсе. Няма да го излъжа, честна съм, точно на номерчето, което ми е написал, ще сложа кръстчето.
Конкуренцията по кофите е голяма, та с метрото през ден ходя на другия край на града, и там ме познават.
Среща ме Депутата, тартор е на тамошната махала. Едно време беше кандидат за депутат. Не го избраха, остана му прякор.
От дума на дума - и той ми бута в ръцете реклама, с друга някаква снимка.
- Ето за кого, вика, трябва да гласуваш.
- Ама нали знаеш, не мога да чета, проста съм.
- Точно защото си проста, за тази партия ще гласуваш.
- Добре, викам, запиши ми номерчето на ръката, да не го забравя - и дърпам ръкава, но на другата ръка, внимавам.
И той ми пуща в джоба. Двайсетолевка! И слага пръст на устата си: Нали знаеш!
- Бъди спокоен, гроб съм.
В училището, дето е секцията, съм от първите, свикнала съм да ставам рано. Давам си паспорта, дават ми дългата бюлетина, влизам в стаичката с пердето.
Имена и партии в бюлетината не гледам. Нито ме интересуват, нито мога да ги прочета. Неграмотна съм. Като бях малка, баща ми не се съгласи да ме отделят от катуна, на училище не съм ходила. Големият внук ме научи да се подписвам с две драскулки, а числата сама научих, като гледах цените по витрините. Значи съвсем сляпа не съм. Търся на бюлетината двете числа. Дала съм дума и на двамата, няма да се отметна. Аз не лъжа.
Зная, че по закон трябва да се слага кръстче само на едно квадратче. Хич не ме е еня. Закони много, кой не ги нарушава. И аз ги понарушавам понякога, но все минавам между капките. Ще мина и този път. Важното е да не излъжа, да си изпълня ангажиментите.
Акълът ми си е на място, помня и двата номера, но за всеки случай сверявам с номерата под лактите.
Поглеждам едната ръка - и слагам кръстче на квадратчето със същия номер. После поглеждам номера на другата ръка - и слагам кръстче на другото квадратче. Само че второто кръстче го правя по-дебело - да се знае, че за второто число гласувам с по-голям ищах. Едно са десет лева, друго са двайсет, нали?


Най-хубавата кукла

Не караше бързо. Изневиделица изскочи коте и се шмугна под колата. Не успя да реагира. Усети, че дясното задно колело леко подскочи.  Прегазих го!
Спря на десетина метра. Ясно различи на задната гума червено мокро петно. Дано е останало живо, дано само съм го ранил!
Втурна се към мястото на произшествието. Зърна върху асфалта малка тъмна купчинка. Взря се: Но това не е коте. Смачкал съм главичка червено салатно цвекло...
Преди да е проумял какво точно се е случило, чу зад себе си:
- Късметлийче е това черно дяволче! Гледай го как се е свило, успашило се е, горкото.
Говореше продавачката на магазинче за плодове и зеленчуци. И сочеше към черно котенце, сгушило се между две щайги.
- Ела, миличко, ела. Отърва кожата. Ето ти, хрусни си за награда. - И сложи под муцунката му паничка с няколко дребни котешки сухарчета. - Четири близначета бяха, майка им ги е родила в ей онова изоставено мазе. Съседи си харесаха и си взеха двечките. Третото го прегази кола. А на това юначе, момченце е, му било писано да оживее между колелетата.
Котенцето бързо омете паничката, окопити се и започна да се умилква около краката на продавачката и на младия мъж, който едва не отне живота му. И който не можеше да сдържи и вълнението, и радостта си: Размина ми се голяма беда. За малко щях да стана убиец точно днес, на рождения ден на Катето.
Катето, четиригодишната му дъщеричка, знаеше, че за рождения си ден ще получи голям подарък и го беше избрала - кукла. Но да бъде най-хубавата. Със сини очи. И да говори. С това поръчение изпрати татко си, тръгнал към големите магазини да търси най-хубавата кукла.
- Довиждане, радвам се, че не стана беля - обърна се той към продавачката. Довиждане и на теб, черничко мъниче!
А то, котенцето, сякаш разбрало, че на него говорят, го погледна с големите си черни очи и се отърка в краката му. Той се наведе, помилва го и едва тогава осъзна колко миловидно, колко любвеобилно е то. И какъв красавец е! Със черна, кадифена козинка, но и четирите му крачета бели, сякаш е обуло бели ботушки. Бял е и краят на опашката му. Игра на природата. Милвайки го, той си спомни как Катето, когато стана на три годинки, със сълзи на очи молеше да й подарят кученце или котенце. Майка й беше съгласна, той - не. Наумил си бе, че едно такова животинче може да донесе някаква зараза вкъщи. Глупости. Грешал съм. Толкова чистичко е това котенце. И изведнъж му текна мисъл: как ли ще се зарадва Катето, ако й занесе тази жива кукла!
- Госпожо, мога ли да купя това котенце?
- Не можеш. Аз храна за котки продавам, но котенца не продавам. А то не е и мое. Но ако искаш да си го вземеш, вземи го. Ще направиш добро и на него, и на мен. Като гледам как се мушка между колите, боя се, че ще го сгазят.
Колко бързо щастие и нещастие сменят местата си! Преди пет минути той слезе от колата съкрушен, че е отнел живота на невинно същество. Сега е истински щастлив.
В дълбоко кашонче, което любезната продавачка му даде, дращи с нокти черното дяволче, ядосано и възмутено, че са го затворили в такава тъмна тясна килийка. То не знае какъв сладък живот го очаква като четвърти член на едно мило младо семейство.
А Катето? Залепила носле на прозореца, тя нетърпеливо чака да зърне колата на татко. Ето я!
- Мамо, татко се връща!
Едва отворил вратата, го пита:
- Намери ли ми най-хубавата кукла?
- Намерих.
- Със сини очи ли е?
- Не, с черни. И постави пред нея кашончето.
След секунди Катето плачеше. От радост.


Пепи

- Хайде, Пепи, хайде, мамче - ставай! Виж, десет наближава.
Пепи лежи, свил крачета. Прави се, че спи, оченцата му полуотворени. Знае си тя - хитрува.
- Ставай, бе Пепи, погледни какъв хубав ден е, ще отидем в парка. Сложила съм в чантата и топчицата, ще си играеш с нея.
Пепи продължава да лежи блажено. През прозореца топлото пролетно слънце е огряло коремчето му и е така приятно.
- Ох, Пепи, защо ме мъчиш, бе момченце. Закусчица съм ти взела, виж - твоето любимо сандвиче! - и поднася към нослето му тънки филийчици, между които се показва дебелко парченце салам.
Този път Пепи отваря очи, но пак не става - знае си, друг няма да изяде неговото сандвиче, пък и не е огладнял още.
- Пепи, Пепи, ще се изложиш пред другарчето си. Мони сигурно е вече на площадката, чака те, а ти още не си станал. Засрами се! И как хубаво ще си играете там, ще гоните топката, ще се боричкате по тревичката. Хайде бе, Пепи, стани бе мамче!
Пепи пак не става. Не за първи път й прави той тези номера.
- Е, в такъв случай ще приложа силовия метод.
Преизпълнена с обич и нежност, тя се навежда над него и лекичко подръпва опашчицата му. Пепи скача и излайва три пъти. Тя го взема на ръце и го целува нежно по влажната муцунка. Със същата нежност Пепи я близва по бузата. Пепи, пухкавото бяло пуделче, най-милото същество на самотната пенсионерка Д.


(Из подготвената за печат книга "Земни разкази")






Крум Василев е роден през 1925 г. в Шумен. Журналист, политик, общественик. Завършил е философия в Софийския университет. Бил е партизанин в Шуменско-Преславския партизански отряд "Август Попов". Носител на орден "Георги Димитров". Носител на литературната награда "Николай Хайтов" (2010 г.) и наградата за политическа журналистика и публицистика "Георги Кирков-Майстора" (2015 г.).



Художник Людмил Асенов