Лого ДУМА
ДУМИ МНОГО ДУМА Е ЕДНА

19 Август 2017 | Събота
 
вход регистрирай се

Пегас

Антология

Поезия

Нови стихове от Васил Златарев

Въпреки всички удари, болки и беди, въпреки всички предсказания, прокоби и проклятия, българската художествена литература е жива, горда и необходима, казва големият поет.

Дума

17. Март 2017 , брой: 54   259   0



Море от хора

    Пляс по тротоарите,
    пляс по ламарините...
    А може с каса бира.

Не се наситих аз на сетивата си.
Дали не забелязвам вече хората?
Вися си като ангелче отгоре -
като че ли не ходя по земята,
която е оставена, горката
безкрайно да се гърчи от умора.

Под мене сякаш щъкат сенки живи.
Крещят, когато някой ги настъпи
или ги спъне някъде по пътя.
А всички са така нетърпеливи -
оглеждат се, промъкват се страхливо
между коли, покрай витрини скъпи.

Не се наситих аз на самотата си -
сред хищници, шарани... простор братя.

Вън от себе си

Ще се погледна отстрани,
да видя себе си отвън -
такъв един какъвто съм,
наяве или в своя сън -
там често меден звън звъни.

Нима се виждаш отстрани?
Видях се. И ме хвана срам -
бях неудобен, див и сам.
Какъв ли още бях... Не знам,
ала в тълпите бях раним.

И изненадан, там видях
един пройдоха... стар познат,
бездомник в родния си град,
да мъкне с мъка своя грях.

Небе

Любимото ми есенно небе...
наметнало небрежно синя риза,
като хлапак се радва и се смее -
погледнало в очите ми отблизо.

Сами сме с него в старата гора,
останала безмълвен спомен
от времето на моя хубав град,
забравен в тишината старомодна.

Сред багрите на есенни листа
като деца избягали сияем...
Последен празник в нас е есента -
тя може би съдбата ни гадае.

Небе... безкраен пъстър ден,
един загубен свят за мен.

Лъжовни пеперуди

Пак се събуждам уморен,
а никак не е лесно
да те очаква празен ден,
съвсем безинтересен.

И все ме мъчи нечий сън,
макар и вече буден.
А под прозореца навън,
си пърхат пеперуди.

Без дъх останал да лежиш,
да те боли, че ставаш,
да се залъгваш със лъжи -
ей тъй, да оцеляваш.

И все пак още съм поет -
любвеобилен и проклет.

Посвещение

Избухна в мен голямата поезия.

...От ауспуси градът на мрака ври.
Връхлитат ме коли - каква перверзия! -
усмихвам им се аз сега дори.

По-добър ли ме стори, поете?
По-възвишен ли станах, по-чист?
Свърнах по отколешни павета
и открих, че ме гледат очи...

Попритиснал в гърдите си крясъка
на безродното племе край мен,
се улових, че ръкопляскам...

И се съмна навън. И е ден.

И Денят сякаш стана по-чист
от толкова много очи...

Зима е...

Вървя по тихи улички, забравени
от времето на моя първи сняг.
Пищят по булевардите безсрамно
колите на задръстения мрак.

И аз се връщам в бялото си минало.
Под мене скърца заскрежен снегът.
Студът пощипва бузите ми... Зима е.
Наоколо е бял, неловко бял градът.

О, как ме топли тази снежна зима,
макар да крие мъничко тъга...
Тъга ли, радост ли неоспорима -
добре, че в мен е още чист снега.

...И тихо плаче бялото ми минало.
А лек ветрец суши сълзите. Зима е.

Безлунни блудни нощи

Луминесцентните коси на вечерта
се разпиляха над стария град.
И омагьосаха, за кой ли път нощта
и песента на уличния бард.

Размити сенки, в бледа светлина,
раздрусаха пак дискотеки, барове.
И може би от тука не една
фъртуна е пресякла светофарите.

И вместо в чист, кристален звезден прах,
градът се къпе в смог и фойерверки.
Стрелби и взривове сковават в страх
дори самите озверели перковци.

Как да бленуваш тиха звездна нощ,
щом месецът дори е остър нож?

Облаци

Облаци, които си отивате
привечер, при залеза на слънцето.
Причудливи, дръзко неоформени.
Неосъществени в топъл дъжд.

Облаци, които си отивате...
Може би след вас ще бъде слънчево,
може би след вас ще бъде празнично,
но остава нещо празно в нас.

Облаци, които си отивате...
Нереални - като меланхолия.
Неразбрани - като при раздяла.
И безкрайни - като самота.

Облаци, които си отивате -
като обещание за дъжд...

Дом

Аз ли късно се върнах, или...
или късно ме пуснаха.
Все болеше. И още боли.
Но по пътя закъсах.

Колко дълго вървях през света!
Колко дълго се връщах!
За да спра пак пред тая врата...
Никой нямаше вкъщи.

Все болеше... И още боли.
Ако исках...
Ако можех да викам,
вие сигурно бихте дошли?

Аз дойдох.
Ала нямаше никой.

Тупинг

Плаче за поезия света,
ала кой да знае...
Бог ни е издухал от калта
и сега нехае.

С мръсни пръсти,
с мръсни устни
светостта дамгосват.
Ненаситен, ще се пръсне
твоят раб...
О, Господи!

Няма я душата в рая.
Няма я и в ада.
Прибери я, Боже, тя е
още тук и страда.

2000 г.

Жега

Избухна слънцето в зори.
И все ни следва.
То чергата ни изгори...
Горко нам, бедните!

Върти се... Огнено кълбо
в небето синьо.
Защо ли ни наказва Бог?
От жега гинем.

Така се влачи всеки ден.
Изпепелява ни.
Светът, жестоко наранен,
недоумяваме.

...През облачните слънчеви тапети
мъждука нашето великолепие.

Васил ЗЛАТАРЕВ е роден на 18 март 1934 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като редактор в Българското национално радио, бил е директор и сценарист в студия "Екран" на Българската национална телевизия; редактор, сценарист и режисьор в СНПДФ "Време" на Българската кинематография; редактор в културния отдел на сп. "София"; журналист на свободна практика.
Автор е на стихосбирките "Единак", "Келнер, сметката", "Пазарът", "Вик от пещерата", "Ще чакам", "Събуждане", "Деца на Хаоса", "Синята тетрадка", "Сто сонета - ескизи от нещата та Живота" и др., както и на два тома избрана лирика и сатира "Избрано".
Член е на Съюза на българските писатели.

Художник Людмил Асенов
 

 

 

Пегас

  • От редактора
    18. Август 2017 161
    133
    0

    В България през последните години се наложи просташкият език, масово използван от така наречения политически, икономически и "културен" елит. Виновни за това са и голяма част от медиите, които заливат зрителите и читателите си с простащина, цинизъм и арогантност. Кои са героите на новото време? Кои са моделите за подражание на подрастващите? Мутри с речников запас от около 200 думи,...


Апис
Всички права запазени "ДУМА"