Момичето в бяло

                                                                        На Е. Н.

Влюбен съм в нея!
От години!
От много, много години...
Срещнах я отдавна в един потънал в бели цветове южен град през април. През настъпилата пролет, богата на ухания. Бях пристигнал тук да представя дебютната си книга с разкази с надеждата да получа и наградата. В асансьора на хотела се наблъскахме няколко от дебютантите, тя бе сред тях. Дъхът ми спря. Беше красива, цялата в бяло, излъчваща непорочност и чистота. Забравих да сляза, след като всички се измъкнаха на нашия етаж, където бяхме настанени, и продължих нагоре все още зашеметен от видението. В кабината бе останал само ароматът на парфюма й. Поех го дълбоко, за да го отнеса в стаята си. Не можех да си намеря място, щях да я видя чак вечерта на представянето на книгите ни. Коя беше? Откъде беше? Не знаех нищо за нея. А и за другите, но те не ме вълнуваха. На бюрото под огледалото видях нещо като брошурка с участниците. Започваше с поетите, както винаги и както винаги подредени по азбучен ред. Няколко реда за всеки и... снимка! Открих я още в началото, беше ми връстница, родена в Бургас, завършила „Максим Горки“ в Москва. Поетеса! Нямах особено добро мнение за поетесите, но тя... това нейно сияние в бяло на чистота и непорочност щеше да преобърне представата ми и за другите. Прочетох заглавието на книгата й! Прекрасно като всичко в нея! Размечтах се, довечера щях да чуя и гласа й, и стиховете й, не вярвах да ме разочароват. Но как щях да доживея до вечерта? Как?
Стаята ме задушаваше, измъкнах се на балкона, запалих цигара. После още една. И още една. Загледах се над площада, някъде там в ниското, близо до реката се намираше и културният дом. Можех да изляза, да се разходя, да стигна до него, да мина по различните мостчета и после някъде да хапна и да се прибера. Бях решил кой разказ да прочета, трябваше да го прочета  възможно най-добре, за да привлека вниманието и погледа й върху себе си, бяхме общо двайсет и трима, поетите преобладаваха, сред тях конкуренцията щеше да е най-жестока. А ние прозаиците бяхме само девет! И все младежи под трийсетте! Критиците – и те от мъжки пол! А в поезията преобладаваха момичетата!
Четох поне десет пъти разказа си пред огледалото. Облякох най-красивата си риза, сложих най-красивия си колан с блестяща тока. Измих косата си, изсуших къдрите й. От огледалото ме погледна младеж, какъвто исках да бъда. Нямаше начин да не ме хареса. И зачаках изтръпнал представянето.
Започна се!
Един след друг поети и поетеси. Бях разсеян, чаках нея! Момичето в бяло. Стиховете й в бяло!
Тя се появи на сцената. Започна шепнешком, гласът й бе гальовен и обещаващ любов. Гласът й бе музика, а стиховете направо ме пренесоха в небето сред ярко блещукащите звезди, вещаещи бъдещето ни. Слушах я прехласнат. Накрая избухнаха ръкоплясканията, а аз не можех да помръдна. Непознатият до мен ме сбута с лакът.
- Не ти ли харесва? Та тя подлуди публиката! Не чуваш ли?
Не му отговорих, просто се включих в аплодисментите.
- Велика е, нали?
Отново не отговорих, бях се пренесъл в нейния свят, на чистота, на хармония, на обич. После се обърнах към него.
- Вие... да не сте влюбен в нея?
- А ти не си ли? - отвърна ми с въпрос. - Тя прилича на ангел, как да не се влюбиш? Жалко, че е омъжена и обича мъжа си.
- Сигурен ли сте? - помръкнах изведнъж.
- Проучих, нямаме шанс, приятел!
Нямахме шанс...
Когато започна представянето на нашите книги, тя вече бе изчезнала с група поети. Само един от тях се бе обърнал и извикал:
- Ще ви чакаме в културния дом и ще празнуваме, преди да знаем победителите!
Прочетох разказа си толкова вяло, че и сам се учудих, но нея просто я нямаше сред публиката, а аз щях да го чета заради нея! Единствено заради нея! Разбира се, че отидохме в културния дом! И защо ли? Тя бе най-ухажваната, танцуваше поред с всички, носеше се като бял облак в чуждите обятия, да не оскърби, да не обиди някого! Не я поканих на танц, исках я само за себе си, а тя дори не забеляза.
Прибрах се в стаята си, белязан от болка и самота.
На другия ден раздадоха наградите. Тя взе най-голямата. Аз също, но нейната ме зарадва, не моята. Приближих се до нея да й честитя.
- Благодаря – каза тя. - Но най-щастлива бих била, ако мога да имам дете! С мъжа ми пробваме от няколко години, не се получава.
- Ще имаш! - казах й. - Прекрасен син, одрал кожата ти, а може би... и таланта ти.
- Ти... да не си ясновидец? - ненадейно скъси дистанцията, минавайки на ти.
- Почти – казах уверено, - и ще ме черпиш! Не забравяй!
След година тя ми се обади.
- Ще те черпя. Имам прекрасен син, ясновидецо!
Не зная дали се зарадвах, за мен това бе загубването на всяка надежда. И се ожених набързо за момиче с тяло на тигрица, с което правехме невероятен секс. Толкова невероятен, че тя забременя. И разбира се, се оженихме, без да го бяхме планирали. Роди ми син, след година и нещо и дъщеря. А тя продължи да е ненаситна, да си призная и аз, сексът с нея ме пращаше в ада или в рая, не знам. Но винаги на края аз си обръщах гърба и заспивах, а тя продължаваше да се увива около мен и да шепне:
- Обичаш ли ме? Не заспивай! Кажи ми поне веднъж обичам те.
Неведнъж й казах „обичам те!“, но винаги в полусън, когато си представях до себе си момичето в бяло. И ми идваше да заплача. Щях да я обичам, докато съм жив!
Това момиче за мен не остаря.
Пътищата ни се пресичаха в годините по литературни дискусии, по събрания, по общи четения. Станахме приятели. Споделяхме  какво преживяваме далече един от друг. Разменяхме си новоизлезли книги, нейните ставаха все по-добри, надявам се и моите. И винаги идваше облечена в бяло, а аз изтръпвах при всяка наша среща до мозъка на костите. Майчинството й бе предало още невинност, нежност и топлота. Но за нея си останах единствено ясновидеца и приятеля, докато за мен тя завинаги ще си остане недосегаемото момиче в бяло. И все на двайсет и четири. На възрастта, когато я видях за първи път. Дори да бъде на четирийсет, на петдесет, на шейсет, дори на сто.
А моята тигрица се умори да е тигрица и да ме пита обичам ли я? Не пропусках да й го казвам и сам, с малко чувство на вина, с много чувство за вина.
Дай Боже да не бе разбрала, че винаги и преди да я срещна, а и след това съм обичал и все още обичам и друга! Защото не исках да я нараня! Не искам! Навярно защото обичам и нея, макар и по-различно, преживяваме и добро, и зло заедно, тя беше и е моята земя, моят корен в нея, моята плът и ме бе дарила с две прекрасни деца! Нека Бог да ме съди! Човекът е грешен! Влече го и небето, и земята! А мъжът е два пъти по-грешен, той иска и небето, и земята едновременно!


Весела Люцканова Иванова е родена на 21.08.1935 г. в София. Завършва гимназия в Ловеч  и Висшия инженерно-строителен институт (ВИСИ, днес ВИАС) в София. Била е редактор във вестник „Строител“, заместник-директор на Литературния фонд в СБП, редактор в издателство „Народна младеж”. Сътрудничи с разкази за в. „Студентска трибуна”, „Пулс”, „Вечерни новини”, „Строител”, „Литературен фронт”, сп. „Пламък” и др. Заедно с двете си дъщери основава издателство „Весела Люцканова“. Автор е на над 30 книги – романи, сборници с разкази и новели. Произведенията й са преведени на много езици. Весела Люцканова е първият автор на научна фантастика в света, който споменава думата „клонинг” – през 1975 г. в романа си „Клонинги”. Носител е на наградата „Голямото читателско жури”, както и на 25 първи награди за разкази, публикувани в пресата.




Художник Людмил Асенов