Имена
Майсторът на поетичния детайл
На 13 март се навършват 10 години от смъртта на поета и книговед Петър Парижков
/ брой: 44
Той беше уважаван преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии, посветен изцяло на своите студенти и научни занимания в областта на Българското възраждане и книжарството, изключителен професионалист, поет, общественик, радетел за подбуждане на българската духовност и култура. Петър Парижков бе и любящ съпруг, баща на две дъщери и горд дядо.
Роден е в с. Алеково, Великотърновско, през 1944 г., където завършва училище с отличие. Прави първите си поетични опити още през ученическите си години, публикувани в списание "Родна реч", вестник "Народна младеж", великотърновския вестник "Борба". Рано загубва баща си. Служи като граничар на южната граница. За граничната бразда поетът създава стихове, изпълнени с високо чувство за дълг и отговорност към родината. Петър Парижков завършва българска и руска филология в СУ "Климент Охридски". От 1968 до 1988 г. е отговорен секретар и завеждащ отдел "Поезия" на вестник "Пулс". Автор е на текстове за песни за "Ален мак". От 1994 г. е в Университета по библиотекознание и информационни технологии (тогава СВУБИТ) като хоноруван преподавател, а от 1999 г. е на щат. Преподава дисциплините "Книгознание. История на книгата", "Книгата в социалната комуникация", "Книжовната култура на Българското възраждане", "История на книгоиздаването и книготърговията", "Основи на книгоиздаването" и др.
В УниБИТ е ръководител на катедра "Книга и общество", главен редактор на ежегодния научен сборник "Трудове на СВУБИТ", зам. главен редактор на сп. "Издател" и член на редакционния комитет на вестник "За буквите - О писменехь".
През 1993 г. Петър Парижков защитава докторска дисертация на тема "Книжарството в България през Възраждането". Хабилитира се в направление Книгознание, библиотекознание, библиография. През 1999 г. става доцент. "Книжарство, книгоразпространение, книготърговия в България: метаморфози и константи" - се нарича част от изследователския труд на доц. д-р Петър Парижков за получаване на научното звание професор. Поради внезапната му смърт трудът остава незавършен...
Творческата биография на Петър Парижков се свързва с изследванията му в областта на история на българската книга, книгоиздаването и книготърговията от ХIII век до днес. Има стотици публикации по тази тематика (монографии, статии, доклади и др.), по-важни от които са книгите "Възрожденски книжари", "Апостоли на книгата", "Отец Матей Преображенски". Изследва дейността на книжарите и книгоиздателите Христо Данов, Драган Манчов, Арсений Костенцев и Тодор Чипев. Участва в създаването на "Енциклопедия Българска книга".
Отдавнашен съидейник (по думите на Илия Пехливанов) на Кирило-Методиевския вестник "За буквите - О писменехь", Петър Парижков влага цялата си енергия за неговото възобновяване след 10-годишно принудително прекъсване на издаването му. Урежда и регистрирането на едноименното издателство.
Създател е на идеята за провеждане на конференция на 1 ноември по случай Деня на народните будители, която се превръща в традиционна за УниБИТ.
Поезията на Парижков е заредена с интелектуално вътрешно напрежение, с грижовност към словото, с конкретност на изразните средства. Един от важните нейни компоненти е детайлът, който действа на мисълта и въображението ни със своята неповторимост и неочакваност.
Петър Парижков ни кара да погледнем обикновения си живот с необикновените очи на изкуството. И както покойният вече поет Янко Димов писа в своята рецензия за книгата му "Пияни от оптимизъм" (2009 г.): поетът е вложил душата и сърцето, съвестта и надеждата си в думите, чрез които иска да ни направи по-хармонични и по-човечни. Неговите публикации носеха виталност, преклонение пред историческото минало на България, увереност, че доброто у човека ще надделее егоизма, пошлостта и омразата.
Петър Парижков е автор на една стихосбирка - "Откриване на радия". След неговата смърт семейството му издава още три стихосбирки с негови стихове - "Родословен знак", "Пияни от оптимизъм" и детската книжка "Дъга". Голямата му дъщеря Любомира Парижкова е сценарист и режисьор на документален филм за него - "Живот, посветен на книгата и на духовността българска", в който уважавани учени-книговеди, изтъкнати поети, негови колеги и приятели, както и семейството му споделят своите спомени за Петър Парижков и за следата, която той е оставил у тях. Филмът е представян пред студентска аудитория, на различни чествания и събития в страната. През 2015 г. е открита паметна плоча на Петър Парижков в родното му село Алеково.
И след 10 години се усеща възрожденският дух на Петър Парижков. Спомен за него пазят не само неговите близки, но и всички, които са се докоснали до този всеотдаен учен, поет и най-вече на човек, посветил живота си на книгата и на духовното!
Стихове от Петър ПАРИЖКОВ
3 март, епос
Лежат сега в музеи знамената.
Притихват лаконичните слова.
И броди пак епическият вятър
над изгреви и кървава трева.
Минава над редути и траншеи,
минава над баталните платна...
В железните светилници ли грее
или е там -
във святата война?
Но този ден не е мемориален.
Във хроники не е заключен той.
На картите го търсят генерали,
сънуват го войниците в покой.
Вървят към него руски гренадири
и роти опълченски пак вървят.
Тръбачите във боя не умират
и свирят пак
над поход и над смърт.
На Шипка всичко,
всичко е спокойно.
А мъртвите не чуват песента.
Молитвата не е заупокойна.
В камбанен звън не отзвучава тя.
Не отзвучава в късите минути,
в дула и цеви,
в паметния знак.
Остават будни страшните редути
в сърцата ни -
единствен зодиак.
Там вдига батальоните Русия.
Със българската кръв да ги сроди.
И пада безподобна орисия
над костите на нашите деди.
В музеите не стихват знамената...
Ти чуваш ли - през младите треви
минава пак епическият вятър.
...Историята все към нас върви.
Стихове за пияните от оптимизъм
Еснафите
си лягат рано,
а ний - пияните от оптимизъм,
по пътя звезден,
що възлиза,
вървим
и подир нас в закана
виелиците звездни бягат.
Минутите текат безкрайни...
В секундите се крият тайни...
Безмълвието им
дотяга...
И просто иде ни да вием
като умиращата Пролет,
защото под звездите голи
една романтика се крие.
И ние -
племенниците звездни -
задъхваме се от импресии
и само сънните завеси
разделят ни от тия бездни.
А Времето ни
страшно бърза.
А Времето
не ни достига
за стихове.
Като с верига
сънят ни тежък
тъй ни върза.
Веригите трошим
и дишаме.
Безсънието
в нас
снове.
Със кръв платени стихове
преди да легнем,
нервно пишем.
ОТ ОПТИМИЗЪМ СМЕ ПИЯНИ.
О, Уитман,
къде си ти?
Като транзитите,
мечти
предвождат нашите желания.
В нощта -
прозорци...
И идилии...
И стихове...
След туй - сънят.
И по небесния си път
минават
звездните
флотилии...
Родословие
На Матей ШОПКИН
Кон до коня в трагичното време пътуват.
И слънцата на ясните саби пламтят...
И жаравата в тихи огнища будува -
с тихи стъпки върви по големия път.
Ренесанса здрачи. В пергамента залязва.
До последната капка дими свобода.
Съдбоносният кръст със кръвта е белязан.
Тя приижда във нас като луда езда.
Търновград - чиста зеница, загледана в мене. Търновград - в ножница праведен меч...
Мълчаливият камък заключва далечно ехтене.
И камбаната буди забравена реч.
Търновград съхрани византийския епос...
Тьрновград - северен скиптър спасен
във душата ми южна, в душата ми - крепост, Търновград - във погроми и бран възкресен.
Той съзижда високата българска орис.
И разлиства във нас родословно дърво -
над батални платна, над книжовни раздори,
над покруса и скръб вдига пак тържество.
Там е нашият корен - дълбок, вековечен.
Там е пръстена златен на цар Калоян.
Много тежко е златото... Много тежък е меча.
И се сраства желязото с мъжката длан.
Откога е зора зазорила...
И свети
в паметта на рода, на баща и на брат.
И кръвта - родословния знак на сърцето, -
не предаде до днес Търновград.
На прощаване
Ще си отида храбро и внезапно,
ще си отида,
без да ми е жал.
Ще си отида в бъдещето златно
под ореола на прощален залп.
Преди земята с вик да ме приеме
в черупката на крехката кора, -
ще тръгна във обратното си време,
но няма всичко да ви доверя.
Сълза сантиментална ще пролея,
преди да се сбогуваме пред път.
И в моята класическа идея
отворените рани ме болят.
По тях светът се учи на човечност,
по тях намира вярната следа,
поема риска, гениално вречен
на неизвестна някаква звезда.
Тя може безнадеждно да изгаря
във земен и космически екстаз.
Но вече има този свят Гагарин.
И не заръбва болката у нас.
И пак сънувам Дунав и Балкана
с хайдушки и бунтовен реквием...
Дано да ви отворя люта рана,
преди да ме забравите съвсем.
Петър ПАРИЖКОВ