Не напускайте света на живота!

Интервю на Георги Н. Николов

- Приятелю, от поезията ти идва аромат на българска погача с мед и билки. На планински повей и бащино огнище. На много човечност и доброта. Защо заменихме тази наша България с европейски станиол и чужди нам ценности? Толкова ли бяхме зажаднели за света?
- Аз подозирам, че и ти знаеш точния отговор, но ще ти кажа защо. Преди това съм длъжен да споделя, че не всички българи го направиха. А с този въпрос ме връщаш в детството ми под шапката от облаци и синева над моето родно село Елешница. Като дойдеше някой ябанджия или се върнеше близък нам роднина и ни донесеше шоколадче или бонбонки, ние еднакво се радвахме и на блачкото лакомство, и на лъскавичето, тоест на лъскавата им обвивка. Даже ги пазехме за спомен в тетрадките или учебниците си. И се питахме откъде ги носеха и ще можем ли и ние един ден да си купим, колкото си искаме. Тоест събудило се е у нас щението, превземал ни е копнежът другаде да идем, друг свят да видим. Това наричам първоначалния, благородния порив у човека. У всеки от нас. По-възрастни българи е пленявало копнението да се докоснат и да се сдобият с духовни богатства на другостраници зад тънката линия на хоризонта оттатък България. Знаем, позната и скъпа ни е тази жажда на сънародниците ни от времената на великото Възраждане, а и после... Не за да консумират само тия богатства, а като медоносни пчели да опрашват с тях родната ни наука и култура. Да стават те все по-богати, значи да се въздига духовно България, да се възправя тя в очите на Европа и на света. И най-важното - те никога не са я забравяли, а светлината на името й са носели в сърцата си.
И идва паралелът между тях и нас, сегашните българи. Между техния и нашия копнеж, тяхната и нашата жажда Европа да видим, по света да идем. Пак ще се върна към детските и юношеските си години. Закъснеехме ли да отворим сутрин плетницата на търлата, на мястото дето нощуваха овцете или козите, те се юрваха стремглаво, блеейки неистово и лудо заизкачваха баира по-бързо до храна да стигнат из полето. И напълнили търбусите си, да се излегнат на сянка и дълго да преживят, за да потънат после в сладка дрямка. Боже, как се втурна почти половин народ български от всичките посоки на милата ни България, без да мислят ще се върнат ли пак назад. За съжаление точно като овче стадо се разбягаха и те препитание да търсят. Нека криво да седим, право да съдим, обаче. Имаше причини и виновни имаше за това ни дередже. Бяхме живели в затворено пространство, малко друг свят виждахме. А се знае - забраненият плод е по-сладък. И по-примамлив е. Промяната отвори нови пространства и вече нямаше спиране. За никого. Едни тръгнаха подир жаждата си за знания, другите (повечето) бъдеще за хляб и работа да търсят. До влизането ни в Европейския съюз и НАТО върхушката българска и псевдодемократичната държава ограбиха всичко спечелено и спастрено от предишни поколения и се почувства същата България досущ като обрулено плодно дърво. Народът огладня и обося. Земята ни буреняса и заживяхме като в разграден двор. И започна, и продължи най-страшното - оглупяването, наричаното от всички ни опростачване. И още по-страшното започна - отдалечаването ни от родовите и духовните ни корени. Заля ни помията на псевдодуховните чужди ценности. Нашите се погребваха, днес се допогребват. Така, без да се усетим, заменихме нашата България с европейския станиол.

- Неправдите у нас са страшни: продадени природни богатства, гладни хора, деца без бъдеще, корупция, отвратителна демагогия. Защо не протестират масово интелектуалците?
- Аз питам всеки ден, всеки миг, като гледам как и за какво протестират хората по света, защо ние болезнено и до отчаяние се огъваме и "мълчим, позорно мълчим". Не само интелектуалците. Всички! Обезличиха и обезсърчиха ни. Отцеотстъпници, мерзавци, парадиращи посредственици, имитатори на демокрация, чуждопоклонници, лакомници, изменници на майчиното си мляко и на майчиния си език. Предатели на националното ни самосъзнание и на интересите на България. Да мълчиш ли от срам или да крещиш от болка, като гледаш нещо невиждано: писатели да ходят с продънени обувки, да носят допотопни дрехи и да ровят в кофи за боклук. Кога е било това?  Но у нас, щом един надигне глас, веднага два отсреща го анатемосват. Политиката вече години наред е дирижирана отвън и отвътре със стародавното "Разделяй и владей!" Страхувам се, че ние никога няма да тръгнем обединени от един идеал, от една цел - да възвърнем самочувствието си и да умием изцапания образ на милата ни България, Час по-скоро! Има начин и е крайно време. Посочи го в предаването на Слави Трифонов един умен български студент, учещ в Лондон. Водещият го попита: "А кой е пътят да излезем от това обидно за всички ни състояние?" Студентът отговори: "Един-единствен - революция!" И ми се иска да вярвам, че думите на дядо Петко Славейков "Не сме народ, а мърша" няма да се отнасят и до нас. Утре ще е късно, днес е спешно наложително да се отвори път на нови, умни и некористолюбиви млади българи родолюбци. Да се огледа изминатият път и всички злосторници да си найдат мястото в затвора. Няма ли най-после да изречем на висок глас истината за този опустошителен преход, който ни върна години назад в своето развитие? Хайде, още ли ще ни приспиват продажните и купените от фондации на Америка и Сорос медии и творци?!

- Духовността ни, преди четвърт век в непрестанен апогей, е подложена на силна чужда инвазия. Обезличаваме се, заприличваме на чужденци в собствената си родина, особено децата. Защо сме толкова податливи, има ли виновен? В морето от латиница защо все още нямаме приет Закон за българския език и книжовност?
- Не само духовността ни, целият наш живот не е нашият български живот. Добре, че е жива писмеността ни, че се въззема фолклорът ни с безценните си богатства, че тлеят, но ще се разпалят един ден въглените на вековечните ни традиции. Да, чужди ни отчуждават от българското. Всяват отчуждение помежду ни. Правят от българчетата деца на света. Питам аз: на кой свят? Нали се знае от памтивек - преди да останеш гражданин на света, трябва да си гражданин на своята родина! Убеден съм вече, че чрез своите лакеи - продажници на българската духовност сега се издигат непреодолими прегради пред Закона за българския език. Целта е много по-зловеща - унищожението на България като суверенна държава с достойно настояще и обозримо бъдеще. Всуе се морят обаче отрицателите на българщината и на българския език, че каузата им ще надделее над духа и духовността на българина!

- Как преценяваш ти състоянието на съвременната българска литература? Какви процеси пулсират в нея, творците обединени ли са, или се кланят пред различни икони? Каква трябва да бъде тя, за да е актуална и полезна на своите читатели?
- Казвал съм и друг път, че съвременната ни литература е в насипно състояние, за какви процеси да говорим като няма критерии за оценката й, липсва критика за прегледа и подредбата й. Само имената на неколцината оперативни критици не са в състояние да обхванат цялата продукция и всичките процеси. Не са обединени българските творци, за съжаление. И тях ги разделят политиците и чуждите финансови господари. Толерирани и възвисявани са само соросоидчетата и послушковчетата на фондация "Америка за България". Българската литература се дели на Георги Господинов и Сие, и всички останали!
За да е актуална и полезна на своите читатели, тя трябва да се върне към своите корени и да избуява в българското духовно пространство.

- Имаш ли своя любима пословица? Мислиш ли, че паметта и красивата мъдрост на българските поколения е вече остаряла и архаична, отстъпваща на евроатлантическите ценности, толкова тиражирани у нас?
- Имам и тя е: "Залудо работи, залудо не стой!" И производната от нея: "Днешната работа не оставяй за утре!" Те ме изградиха като човек и творец с тяхната сила продължавам, все още загледан към хоризонта, да вървя нататък...
Паметта е вечна, а мъдростта е винаги същностна и красива. Те не могат да остареят във времето и да са старомодни! Камо ли да отстъпят на повърхностните евроатлантически ценности!

- Подготвяш ли нова книга пред своя 80-годишен юбилей и какви послания ще открием в нея? Какво още не си споделил със своите литературни почитатели и какво би искал да напишеш?
- Подготвям, разбира се. И то не една, а няколко. Сигурно ще предизвикам недоумение у някои колеги, които знаят, че аз издавам по книга-две на няколко години. Истината е, че през всичките години на творческа работа, а те са вече 57, съм изписал хиляди страници, част от които не са влизали в книги, други са печатани във вестници и списания. Като добър стопанин съм запазил всичко и сега те намериха място, разпределени в книги с публицистика, литературна критика и художествена документалистика. Освен това ще предложа на своите читатели томче стихотворения. Посланието е да изгорим в живота си, както дървото изгаря в огъня, а не да тлеем! На своите литературни почитатели бих казал да продължават да вярват в искреността ми и в моята преданост на чувствата и на словото си!

- Какви думи за насърчение и успокоение би отправил към българския народ? Какво да чака той от бъдещото време, ако България все още съществува върху географската карта на света...
- По-скоро думите ми биха били знак за насърчение на моя трудолюбив, ученолюбив и мъдър народ. Горе главите, българи! Лъгали са ни и други преди днешните лъжци, мамели са ни и предишни, поробвали са ни дори. Но не са изтръгвали родолюбивия дух от душите и от сърцата ни. Имайте надежда, защото бъдещето е пред нас. Непременно ще влезем в него пречистени и обновени със старото си вечно име, но с нови стремления и заслужени радости. А България е била и ще бъде. Защото има народ, който знае как да мре за нея.

- А какъв съвет ще дадеш на младите творци, тръгващи едва сега по трънливия път на българския писател?
- Не тръгвайте към словото, ако не гледате живота в очи, вървете, пътувайте в необхватния свят на думите успоредно или по-точно без да напускате безкрайните светове на живота. Пътят е трънлив, но от раните ще възмъжавате и ще добивате повече жажда за живот. Значи - за творчество!

Петър Андасаров е роден на 16 юли 1937 г. в с. Елешница, Разложко. Завършва Учителския институт "Св. Иван Рилски" в град Станке Димитров (Дупница) и българска филология в Софийския университет. Бил е председател на литературния клуб "Димчо Дебелянов" в Дупница. От 1971 г. живее и твори в София. Работил е като редактор във в. "Кооперативно село", "Земя", консултант по поезията на в. "Народна младеж" и  завеждащ редакция "Художествена литература" на издателство "Народна младеж". Автор е на 27 книги с поезия, публицистика и стихове за деца.
Член е на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти и на Съюза на преводачите в България. Носител на литературната награда "Георги Джагаров" и на руския орден "А. С. Грибоедов".