Знаците на Апостола по стремската долина

Манастирът "Св. Спас"

Той е над Сопот. В подножието на Стара планина. Недалече от него има надпис със строфа от стихотворението на Иван Вазов "Манастирът":

Аз пак го виждам, във душа си,
опрян до Стара планина,
кат някой старец беловласи
впил мисли в прежни времена.

Потръпваш от смесването на легендата и истината.
Виждат се зеленикавите кубета на църквата, боядисана надолу в светлорозов, почти въздушен цвят.
Вътре, в двора, боровете хвърлят дълги сенки. В тревата са нагазили до колене бели брези. Мирише на маточина. Голямата камбана виси на клон от стара джанка.
Отвън, на високата ограда, до входа, пише: "Манастирът тесен за мойта душа е."
Отново те побиват тръпки.
На 7.XII.1858 година тук, двадесет и една годишен, Васил Иванов Кунчев от Карлово става дякон Игнатий.
Една нощ той прескача оградата... Останалото е известно...
Манастирът "Св. Спас" винаги е водил родолюбива дейност. И колко паметни събития помни! Основан през XIV век, той е бил средище на просветени деятели. По-късно е имал килийно училище и певческа школа.
Тук игуменът Партений прави препис на Паисиевата история.
Тук е идвал Неофит Рилски за разговор във връзка с откриването на български училища в Пловдив и Копривщица.
Тук е издаван вестник "Остен" - един от първите български сатирични вестници.
Тук през 1875 година Тодор Каблешков заклева членовете на възобновения сопотски революционен комитет.
Тук в килията на дякон Викентий (дякон Богослов) се укриват Бойчо Огнянов, дядо Стоян и Марийка след страшната нощ във воденицата.
През Априлското въстание от опожарения Сопот тук намират убежище много жени, старци и деца. Но турците ги настигат и в манастирския двор се извършва безчовечно клане. Реката потича кървава надолу към дядо Стояновата воденица. Тогава е изгорена и светата обител. Възстановена е през 1879 година веднага след Освобождението...
Исках да направя един словослов на манастира "Св. Спас", а ето че самите факти извършиха това много по-добре.
Защото там, край Сопот, под Стара планина, има една люлка на българщината, един голям урок по родолюбие.


Скривалището на Левски в родната му къща


В родната къща на Левски в Карлово най-много са ме учудвали две неща - дрянът на двора и скривалището в долната стая.
Дрянът с право стебло и овална корона е точно на мястото си. Къде другаде може да вирее това най-българско дърво. Неговият тръпчив плод е същевременно и сладък. Дрянът е олицетворение на велико търпение и твърдост. Цъфти пръв между дърветата, още през зимата, а узрява последен - в края на лятото. Синоним е на здраве и веселост, на бъдещи радости. Нали някога от напъпили дрянови клонки срещу Сурваки (Васильовден) си правехме сурвакници и те подскачаха среднощ по гърбовете на близки и роднини. Освен това дрянът символизира жилавост, упоритост. Можеш да прегъваш клонките му колкото си щеш, но те не се чупят. Това е най-здравото и най-силното дърво. Дори листата му притежават невидими мъхести иглички. С една дума - български характер...
Апостола, този човек с непревита воля, изпълнил с радост поробена България, този неукротим великан на освободителното дело, как ли се е побирал в дупката на долната стая - неговото скривалище... А къде ли не е имал укрития в България! Къде ли не е стъпвал кракът му! В кое ли сърце не е бил скътан!
Но това прикритие е особено. Защото е в родната му къща. И защото, където е раснал, където е усещал погледа на майка си, където е трябвало да се чувства добре, е издълбано най-тясното и най-тъмното му скривалище. Как ли се е укротявало сърцето му, жадно за свобода и простор. Той, който е извървял хиляди километри, как ли е стоял сгънат надве или седнал със сведена глава в това малко сводесто пространство. Тъмнината в него не е ли част от робската петвековна нощ? Не мога да си представя, че в него се е спотайвал неподвижен Апостола, този жилав човек, който е скачал като лъв в битките. Той, който е покръстил цялото ни Отечество за борба, е бил като вързан в родния си дом.
Това тайно укритие, попило в себе си вълненията и мислите на Апостола, е светиня за поколенията. В него не е стигал въздуха на този, за когото Ботев ще каже във Влашко: "Приятелят ми Левски е нечут характер... Студ, дърво и камък се пука, гладни два-три дни, а той пее и все е весел... Приятно е човеку да живее с подобни личности."
Как не се е пръснал той в гъстата тъмнина, където са святкали сините му очи, където е изчезвало бялото му, брулено от бурите лице.
И така: укритието на Левски в родната му къща е в долната стая. Долап: над вътрешната вратичка за скривалището на поставка стоят две глинени кафяви гърнета. Долап - скривалище. Умно обмислено...
Целият простор на българската душа се прекланя пред това скривалище-светилище, което сякаш ще избухне от тишина и от нетърпение.


Село на черните забрадки


Баба Яна Орлова разказваше за Коста Митев-Карамфил:
- Два дни и две нощи жандарите го държаха мъртъв на самия мегдан. Лицето му - свежо, красиво, посипано със ситна роса. На третата сутрин - гледаме - няма го. Чухме, че един циганин го завлякъл из каваците, взел му дрехите и го заровил.
Баба Яна и дъщеря й са забрадени в черно. По улиците минават жени с черни забрадки.
Всички жени във Войнягово носят черни забрадки.
Животът си тече, а те - все така.
Коста Митев-Карамфил живее в сърца и в спомени. Него и още колко загинали жалеят майки и сестри.
Край селото е една розова градина. Дори когато опитват анасонлийката, всички говорят колко розов цвят са набрали.
Къщите са потънали в розово ухание. А жените - все с черни забрадки. Все жалеят. Хубави, снажни, с лица като трендафил. И все жалеят. Откога?
Дълго не смеех да попитам.
Селото е гнездо на много мъченици от миналото. Но аз все мислех: колко ли хора са умрели вчера, днес? Мислех... поради тези черни забрадки.
Не смеех да попитам.
Веднъж се връщах от музея на взаимното училище сред Войнягово, където първом е бил учител Васил Левски. Той е до църквата.
Отидох при баба Яна и се осмелих.
- Много скъпи хора жалеем, синко! Но всички жени от селото са почнали да носят завинаги черни забрадки, когато узнават, че Левски е обесен край София...
Село на черните забрадки. Няма какво повече да питам.
Народ, който помни и тачи паметта на светлите си синове, е безсмъртен.

Христо Черняев е роден на 3.02.1930 година във Варна. Поет, публицист, писател. Работил е в редица вестници и списания. Бил е отговорен редактор на редакция ДБългарска литератураФ в Националното радио, завеждащ отдел ДПоезияФ във вестник УПулсФ и в списание УПламъкФ, редактор във в."Българска армия". Автор е над 35 книги с поезия и есеистика. Превеждан е на няколко езика, между които руски, английски, френски, испански, арабски и хинди. Член е на СБП и СБЖ.

"Огърлица на безсмъртието", худ. Дечко Узунов

Тефтерчето на Левски