Унижението е на всички равнища

Какво прави човек, когато е унизен? Свива се в дупката, панелчето, да речем, и си поплаква тихо да не тревожи близките, или се връща при тоя, дето го е обидил, и му стоварва един юмрук в зъбите. Има и трети вариант - замисля се според възможностите си, стига до някакво заключение в смисъл дали заслужава да го подритват или тия, дето го правят, нямат акъл за две пари. След цялото това размишление човекът отново може да стигне до сълзи самосъжалителни или обратното - да се хвърли да се доказва. Че е човек достоен. Тогава унизилите го губят всякакво значение за него, та и смешни стават.
Ние, сегашните българи, сме унизени общодържавно на международно равнище и вътрешно най-активно от наши си, лични личности, които не си знаят устата, а ние се чудим на делата им.
Ние, народецът на "държавата на духа", мъчно преживяваме цялото това унижение. Унижение от вси страни. Ние и в най-тоталитарния период на своята история се усещахме здраво стъпили на земята си, макар малка, по авторитет несъответна на великите сили, но стабилна държава. Гордеехме се. То с какво ли не се гордеехме, знаехме и славехме своите герои, трудехме се повсеместно, убедени бяхме, че работим не само за себе си - за род и родина. И за световния мир.
Но като се обърнем назад, май трябва да проумеем защо ни е толкова криво: ще ни се пак всички да се учим, да работим, да не плачем за социални помощи, да не гледаме завистливо чуждите трапези. Ще ни се май тая отживелица - класово равенство. Ама ние, народецът, май сме разглезени. Няколко десетилетия - сигурен труд, сигурен мир. А сега? Молиш се за работа, не можеш да си плащаш за желаното образование и... свличаш се до кухнята за бедни, приюта за социално слаби. Или - в по-добрия случай - живееш в мъка и тежки мисли.

Катя ЯНЕВА, София