"Доктор Пауст" и "Златната роза" на красотата

Никола Гаговски

Малко от нас знаят, че известният руски писател Константин Паустовски (1892-1968 г.) - автор на забележителните книги "Кара Бугаз", "Повест за живота", "Златната роза", "Черно море", "Живописна България" и много други, има родствена връзка с нашата страна.
По време на Кримската война (1853-1856 г.) дядото на писателя по бащина линия Максим Григориевич служи в руската армия. Турците го пленяват и попада в Казанлък. Там се запознава с рядко красива девойка от Розовата долина. Оженва се за нея и я отвежда със себе си в руското селце Городишче, край река Рос.
Константин Паустовски си спомня: "Ах, дядо Максим Григориевич! Нему аз съм задължен отчасти за

извънмерната впечатлителност и романтизъм

Те превърнаха младостта ми в стълкновение с действителността. Страдах от това, но все пак знаех, че дядо е прав и че животът, основан върху трезвост и благоразумие, може и да е хубав. А баба Гонората беше сурова, придирчива и рядко красива. В празнични дни тя се обличаше с атлазена рокля, поръбена с черни дантели. Излизаше от къщи, сядаше на брега на река Рос, димеше с лулата и гледаше красивата природа. Тогава тя ни даваше да помиришем сапунче с аромат на роза. Нали беше от Розовата долина."
През есента на 1959 г. Паустовски, с помощта на Ангел Каралийчев, търси къщата на своята българска баба в Казанлък. За съжаление не я открива. "Но затова пък видях България, - казва К. Паустовски. - Видял съм много страни и народи, пътувал съм немалко, но по-хубава страна от вашата не съм виждал."
...Константин Паустовски, класик и истински поет в прозата, е мой любим руски писател.
Трите ми срещи с него са оставили светла и незаличима следа в моя живот и моето творчество.
Запознах се с него през 1957 г. в Москва на световния младежки фестивал. По време на неговите интересни лекции в литературния институт "Максим Горки" залата винаги беше препълнена. Много от нас желаеха да получат автограф от него, а той деликатно отказваше,

не обичаше да се самоизтъква

като някои свои колеги.
През 1959 г. гостува в България. Срещата с него в университета премина вълнуващо. Ощастливи много млади таланти със своя жизнен и творчески опит. Кръстоса нашир и длъж от Дунав до Родопите и от Черно море до София страната ни.
Спомням си, че бях в командировка на морската граница. Тръгнах от заставата на Резвая за Созопол. В центъра на старата част на града срещнах моя земляк от Попово поета Славчо Чернишев и Константин Паустовски. Бях приятно изненадан. Поздравих скъпия гост с "добре дошъл", попитах го харесва ли Созопол. Паустовски рядко се усмихваше, но този път светъл лъч премина през лицето му. "О-о, рядко колоритно градче, а рибарите тук са очарователни" - сподели писателят. Морски офицери извикаха Славчо по работа за някакво пътешествие. Землякът се извини, че се налага да ни остави известно време насаме. Предложих на Паустовски да се разходим из града и той се съгласи с удоволствие.
Попитах го:
- Какво е впечатлението ви от гостуването в България?
- Прекрасно! - отвърна ми писателят. - Ай, ай, особено Созопол, Ропотамо и Несебър...

Толкова са живописни, че трудно могат да се опишат

По-късно майсторски ги описа в книгата си "Живописна България".
Разказах му, че съм се запознал с него в Москва и че притежавам всичките му книги, преведени на български, не премълчах, че поетичната му проза ми допада много.
Паустовски ме погледна сдържано и мълчаливо. Усещаше се, че не обича да го хвалят.
Вървяхме бавно по тесните улички между старовремските къщи. Той ги разглеждаше с живо любопитство, както се разглеждат скъпи музейни реликви. Спираше погледа си върху хората и жизнените им усмивки. Лицето му беше малко студено на пръв поглед, но одухотворено. От очите му избликваше някаква жажда.
Неусетно стигнахме края на града. На самия бряг беше граничната застава. Обясних му, че съм граничен офицер.
- Бил съм на нашата граница - откликна Константин Паустовски - там служат левенти.
Влязохме в двора на заставата. Посрещна ни старшината. Командирът беше с катера в морето. Седнахме под беседката. Писателят се позакашля. Отдавна имаше задух. Около нас се струпаха свободните от наряд войници. С голямо любопитство го разпитваха за новите му книги, за познанството му с известни съветски писатели, за впечатленията му от нашата страна. Той им отговаряше кратко, точно и искрено. Старшината предложи да се качим на вишката. От нея морето се виждало като на длан.
- О, не! - отказа Паустовски. - Позастарял съм вече, пък ме мъчи и задухът. То и от тук се вижда морето, вълнуващото, непокорното. И книга съм написал за Черно море...
- А ще напишете ли нещо и за България? - попитах го аз.
- Затова съм дошъл - отговори Паустовски. - Обикнах я като моята страна. Тя е лъчезарна - пазете я!...


За "доктор Пауст" в руския печат

През 1960-те Паустовски бил за много съветски читатели еталон за порядъчност, което и породило феномена Паустовски. Подминат от всички държавни премии и награди, "доктор Пауст", както често го наричали, се оказал най-четения от родните прозаици, жив класик. Сбъднало се предсказанието на Бунин: поезията на Паустовски станала неговата проза.
Марлен Дитрих пристигнала в Москва през 1960-те. В отговор на поканата за изява в Дома на литераторите актрисата попитала: "А Паустовски ще бъде ли?". Това никой не можал да й обещае. През последните си години писателят боледувал. И когато в края на същата вечер той се изправил на сцената, залата замряла: Марлене Дитрих паднала на колене пред Константин Георгиевич... В аплодисментите почти потънали думите, които тя повтаряла през сълзи: "Данке шон, хер Паустовски, данке шон...". Този легендарен епизод от посещението на "Фрау Безсмъртие" в Москва е само отзвук от онази почит и признанието, с които се е ползвал писателят.


Една невероятна среща - Марлене Дитрих на колене пред Константин Паустовски


Паустовски