Поезия
Стихове от Кристиан ДОЧЕВ
/ брой: 29
Кристиан Дочев е роден на 12 октомври 1993 г. в София. Студент последен курс в Софийски университет „Св. Климент Охридски“, специалност Българска филология. Работи по програмата „Приятели на българските съкровища“ на ННЕК-ЮНЕСКО, където е част от ръководството на организацията. Автор е на стихосбирката „Изгубена душа“ (2016).
Стихия
Една празна и тъмна стая,
в нея хиляди мисли сноват,
стените студени - черни и грозни,
притискат ме и сякаш крещят.
Свит в ъгъла треперя и плача,
в мрака непрогледен съм сам,
страхът прегръща ме до болка,
дъхът ми пресеква - оставам ням.
Навън чувам бурята тежка - гърми и трещи,
самотата, с яростна злоба, вика и крещи,
моето име изрича, иска душата ми да сломи,
да събори моите четири стени.
Но понякога демонът на любовта нея довежда,
става ми уютно и топло, дори тъмнината изчезва,
с очите си силни и усмивката - топла и нежна,
веднага към светлината тя ме повежда...
Протягам ръка - лицето й красиво да пипна,
но демонът идва, усмихва се леко и я отвежда,
тогава мракът се връща и светлина не остава,
студът ме обгръща и продължавам да плача...
Утро
Всяка сутрин с теб се събуждам,
а ти си все тъй надалеч,
всяка сутрин в небето се взирам
и примирам в болезнен копнеж.
Слънцето лъчи си към мене протяга
и мрака прогонва от моето сърце,
ала споменът за теб не ще да избяга
и отново виждам твоето красиво лице.
Ръцете си разтварям, а очите затварям
- готов да прегърна силно зората
и тайно желая, и се надявам
някак да успееш, да ми чуеш душата.
За мен да помислиш, макар за секунда
и да загрееш със мила усмивка
- тя да погали любовта ми безумна
и да ме дари със нежна милувка.
* * *
Без теб аз вехна кат цвете в пустиня
- самотен и ням насред пясъците,
без теб аз чезна като морската пяна
- незапомнен и разбит във скалите.
Domina
- Къде ли бе ти,
прекрасна моя,
когато в душата своя
залоствах бурните вълни
на греховното ни море,
изпълнено със страхове?
- Давех се в мътни му води
и тебе чаках,
мили мой,
да протегнеш ти ръка
и спасиш моята душа
от прекрасната лъжа.
- Любовта ни бе красива!
- И съдбоносна...
- Беше сладостна и дива!
- Но и смъртоносна -
за нас
и нашия живот
тя бе истинска
богиня злостна.
- Беше страстна!
- И сиротна...
- И властна!
- А накрая пък самотна...
- Спри!
Целуни ме и умри!
- От твойте устни,
скъпи мой,
гаснат небесата!
- Твойте думи,
златна моя,
трогват светлината...
* * *
- Защо ти не дойде,
когато аз бях сама
на ръба на пропастта,
обвита в ледена мъгла?
- Ти хиляди врати
пред мен затвори
и раните от любовта ни
наново пак отвори,
за да горят крехки ни сърца,
задавени от сълзи на самота.
Но с теб един ден отново
ще си спомняме
смъртта...
И пак безсмъртни
във живота,
мъртви ще търсим
любовта.
- Отново ще живеем?
- В някой друг живот...
- И пак ли ще умрем сами?
- Сами...
в сянка от любов!
* * *
Сега от нас
нищо не остана.
Само безплътната любов
на две души,
потънали във вечността,
и спомените
от поредния живот
разпилени из полята
на незнайната земя,
що опива в нас
любовната тъга
и проклина ни
на вечна
самота...
Време
Времето свършва, когато не спира
- за нашите сърца и мечти зове,
като нас се мъчи, страда, умира
и секундите превръща в часове.
Във един миг една жажда се заражда,
за която жадуват дори боговете,
реална ни същност наяве изважда
и започва вечната борба с ветровете.
Толкоз ли е трудно да познаеме мечтата
и да я следваме със желание докрай,
толкоз ли е трудно да помажеме душата
- да превърнем живота си в сакралния рай?
Защо отказваме се от завети
във името на едната самота
и ценнините от нас си приети
заменяме със душевна немота?
Без отговор всичко остава тогава,
когато въпроси безброй зададем,
времето със съдбата ни венчава
и обрича ни на безизходен плен.
Пустота
Мъгла, мъгла, мъгла,
влага, студ, мъгла!
Грозните сиви колони
на моя скапан живот
със забити ръждиви пирони
крепят моя хомот.
Стърчат тихи и страшни
- бавно душа ми убиват,
а долу на пустата земя,
черна и напукана, сноват
тъмните сенки и една змия.
Тя пълзи и съска безспир,
силно стяга и души
моя душевен кумир
и страданието на сърце ми
превръща в кървав пир.
Сезони се сменят
- все студ и мъгла,
глухите сиви колони
стават по-страшни
щом падне нощта.
Мрачните сенки танцуват
танца на смъртта,
самодоволни ми се присмиват
и към мене протягат ръка
- демоните на моята душа.
Мъглата бавно поглъща
всеки един лъч светлина,
надеждата слана я попарва
и аз оставам сам в пустошта.
Мъгла, мъгла, мъгла,
влага, студ, мъгла,
грозните сиви колони
и кривите ръждиви пирони
все още стърчат във вечността!