Величие и падение на поезията

Артюр ЮЛО


Поезията на Артюр Юло (1930 - 2005) стои малко встрани от днешната френскоезична литература. Гласът му е неповторим, както и драматичната му биография. Той е сред  левите белгийски  интелектуалци, изпитали непосредствено ужаса на Втората световна война, участвал активно в Съпротивата. На 22 декември 1941 е заловен от Гестапо и изпратен в концлагера Дахау, където преживява цели три години. През тези страшни дни си води дневник, озаглавен "Исках да живея".
Стиховете на Юло са изпълнени със спокойна печал и просветлен трагизъм, съчетават мъдрост и мъжествен стоицизъм. Те са непрекъснат диалог с Паметта, познала един от ужасите на ХХ век - фашизма, пред когото според поета е "безсилно дори Словото". След войната социалистът Артюр Юло продължава да съчинява стихове, но отделя и много от времето си да организира международни писателски срещи в Белгия, Франция и други страни на Европа.
Предлагаме ви неговото есе за мястото на поезията в съвременния свят, поместено в известното френско списание "Л`Йороп".


Нови надежди

Днешна Белгия стана свидетелка на парадоксална ситуация. Може би никога досега обединените усилия на хората в защита на поезията не са били толкова ефикасни. Непрестанният възход на "Журнал дьо поет" - единственият алманах за световна поезия у нас - е един от многото фактори. Но тук трябва да отбележим и други прекрасни идеи: цикъла програми "Поетично пладне", откритите вече в няколко града домове на поезията, успеха на Международния ден на поезията за деца, Биеналето в Лиеж и накрая нашия Международен дом на поезията, на който сега възлагаме толкова надежди.

Омръзналата поезия

Да, невинаги са признавали поезията, както сега.
В училище изучавахме най-значимите произведения на нашите велики поети: Метерлинк, Верхарн, Ван Лерберг - те заемаха особено място в задължителната програма в сравнение с френските си събратя и останалите световни автори.
През войната поезията беше истинско национално богатство. В потискащата атмосфера на нацистката окупация в Белгия за утеха към нея се обръщаха мнозина. А и първите следвоенни години минаха под знака на Лявата идея и на Поезията на Съпротивата - на гласовете на Елюар и Арагон и още десетки други големи автори.
А сега? Интересът към поезията постоянно гасне... Настъпи един процес на американизация и естрадизация, на опошляване на културата...
 
Поезия и общуване

Изглежда, доживяхме деня, в който поезията стана бедна роднина, Пепеляшка на изящните изкуства!
Колко малко място отделят на поезията днес средствата за масова информация. За останалите изкуства се прави доста повече. За музиката, театъра, живописта, киното, архитектурата се организират фестивали, прегледи, конкурси, хвърлят се огромни средства. Например за фестивалите в Кан, Венеция, Екс ан Прованс, Единбург, Сау Паулу, Струга... Белетристите и особено онези, които пишат романи, също се ползват от постоянна подкрепа и реклама от масмедиите. Литературните награди, както винаги, възбуждат интереса на публиката към всеки нов роман, независимо от качествата му. Бестселърите винаги се продават по всички правила на маркетинга. Като шлагерите!... А от шлагерите в крайна сметка се затъпява, както и от американските филми... Що се отнася до поезията, за нея остава второстепенната роля, особено ако с известна ирония не я приемат като "духовна храна за интелектуалния елит", тоест за тесен кръг "избраници".
Издателите знаят това. Книгите на най- знаменитите - това не означава, че в тази категория влизат и най-популярните! - наши поети се публикуват в тираж от неколкостотин екземпляра. Както се казва, за "съвсем избран (ограничен) кръг читатели".
А печатът просто се скъпи да ги отбележи. От стотина поетични книги и антологии колко могат да се надяват на рецензии или поне на кратки отзиви?
Учителите в нашите училища отделят съвсем малко време за поезията, а понякога  дори я забравят. Да, те все още четат Превер, цитират Рьоне Шар и Морис Карем, от време на време споменават дори Анри Мишо, Норж и Марсел Тири. Но останалите? Те сякаш не съществуват. И така е от доста години.
През 1951 година организирахме в Белгия първата  Европейска среща на поетите. Тогава искахме да определим мястото на този жанр в освободилата се от фашизма следвоенна Европа. И направихме същото заключение  - за равнодушието на читателите и медиите...

В защита на поезията

От  началото на петдесетте години се стараем да събираме у нас, в Белгия, поети от всички краища на света. Това ни дава възможност да обсъждаме всички въпроси, които ни вълнуват. А и установяваме приятелски контакти помежду си. Така се появиха много публикации, визити, преводи и нови поетически срещи и фестивали - в Струга,  Югославия, в Корфу, Гърция, в Мексико, в Тайван... И още нещо - не бива да го пропускаме - има широк отзвук в печата, радиото, телевизията. По този начин поезията се вижда, чува, възприема от доста хора. Излиза от затворените си рамки, събира големи, многобройни аудитории.
По време на поетичните биеналета ние  се стремим преди всичко да разширим границите на общуването  на самите поети. Те се срещат и с творци от другите изкуства, с хора на науката, с които обсъждат общи теми.

Кои са виновните?

Кои са виновните за намаляването на интереса към поезията? Това е един доста дълъг разговор. Но вместо да обвиняват другите, поетите трябва да потърсят преди всичко вината у себе си. Отказът от традиционната лирическа реч, замяната й с повече или по-малко езотерични "хватки" отблъснаха читателите, свикнали да търсят в поезията не сложност на изказа, а израз на обикновените човешки чувства.
Поезията потъна в атмосферата на тайнствата, които се вършат в затворените литературни общества. Стана езотерична. Тя отдавна не привлича широката публика, по-скоро предизвиква презрението на тази публика.
Не бих искал сега да ме разберете неправилно: нямам намерение да зачерквам модерната поезия. Дръзките експерименти винаги са били необходими в изкуството, независимо от почвата, върху която израстват. Иначе то не би могло да върви напред. И все пак,  не бива за сметка на интелектуалното да се жертва емоционалното, както често постъпват така наречените експериментатори.
Истината тук трябва да е някъде по средата. Да има търпимост, взаимно разбиране, многообразие на типовете. Богатството на поезията е в нейното многообразие, нали?!
Онези, които искат подобно на нас да върнат поезията в орбитата на днешното човешко битие, би трябвало да направят всичко възможно наред с неестественото да намерят "чувствата на душата" - тези вечни субстанции, които дори окарикатурени, си остават автентични. И това съвсем не е единственият залог за успеха. Но без съмнение е най- необходимият...

Бележка и превод от френски: Огнян Стамболиев
 

Стихотворението

Юношество

Артюр Юло

I

Ти не знаеш какво значи:
прекалено дълги ръце
или прекалено кратки ръкави
и пъпки по цялото лице,
а така ти се иска да си красив, 
и да мечтаеш, че си станал красив,
и да се смееш, и устни да хапеш,
крачейки покрай витрините
на луксозните магазини.

Ти не знаеш колко боли,
когато кръвта изгаря лицето,
и не е на място сърцето,
и е тъмно в душата и в очите.

Ти не знаеш колко е трудно
да бъдеш юноша тринадесетгодишен,
да ти се иска себе си да обичаш,
а да изпитваш към себе си отвращение.

II

И ето - ти тръгваш,
и ето - ти мечтаеш,
и строиш крепост на океанския бряг,
и наблюдаваш корабите, в далечината плаващи,
и хвърляш на абордаж свирепи пирати,
и ти печелиш, само на теб ти се пада
младата дама,
или слугинята,
или тъмнокожата млада принцеса,
толкова красива,
че ти не смееш да разговаряш с нея.
И за да добие мечтата ти плът,
ти целуваш своята ръка
и правиш нов скок
към съдбата и към загадката.

Ти вкъщи няма да се върнеш
тогава, когато в прозорците още просветва.
Не! Ти ще чакаш,
докато не успееш да видиш
в огледалото вместо себе си
индианец, чиито дълги коси
бушуващият вятър оплете.
Никой няма да разбере, че вкъщи си се върнал,
а и ти самият в това няма да си уверен.

III

Ти разбра за разкъсаните деца на Испания
и от ужас твоята кръв се вледенява.
Наближава мигът,
когато да избухне е всичко готово:
на паважа ще има трупове на китайски деца,
кръвта от телата на тъмнокожите
като поток ще плисне върху земята.
Пред Мадрид - гниеща плът.
Под картечните дула
са тези, разпънатите,
празни са очите им,
техните лица
са покрити с храчките на набожните дами
(така те потвърждават
своето право на място в рая).

Ти отвръщаш очи,
от такова зрелище ужасени.
Закрий ги с ръце.
Трепери от гняв и от страх.
Плачи от безсилие.
Не за себе си - за другите ти за първи път страдаш
И това е началото на истинския ти живот!


Превод от руски: Боян Бойчев