In memoriam

Простихме се с големия ловец, сладкодумец, приятел и писател Спиро Стойчев. Той беше с изтънчено чувство за хумор и дълбока проницателност. Взимаше малка случка от живота, обвиваше я със своята магия и накрая те оставяше да се чудиш - да плачеш ли, или да се смееш. Повечето от разказите си написа на родния автентичен радомирски диалект. Издаде книгите "Полковникът", "Вуйчова дружина", "Ловни рикошети" и "Подборен оБстрел". Почвивай в мир, Приятелю!

Любо Николов


Разказ от Спиро Стойчев
Порода

Намерих го на улицата. По-точно  беше се свряло до колата ми. Едно такова... Не, няма такива думи, с които да го опиша. Клепоухо. С малко проскубана козина. Опашка като връв. Цвят - някъде между поизмито кафяво и мръсно жълто. И с малко бяло по лапите и на очите. Ама бялото почти не се забелязваше. Мръсно.
Прибрах го. Изкъпах го, но пак си остана такова - неугледно. Ама какво да го правиш. Живинка. Изтърпях и караницата с жена ми. Обаче внуците го харесаха. "Харесаха го, защото са непросветени" - заяви баба им. В градинката срещу нас, където се разхождат много кучета - породни, гордост за стопаните - също ми се присмяха. Особено един, дето има някакво много "породно" куче. С родословие и прочие. Та той вика, че това куче, моето, било първокласен помияр. Цветът му бил като на стара мексиканска черга (аз лично такава черга не съм виждал и не знам какъв й е цветът), ушите му били като на голяма бяла английска благородна свиня, опашката като проскубана четка на коминочистач...
Въобще - куче позор.
Обаче аз търпя. Търпя и това в градинката, и това у дома. Търпим заедно с внуците. Търпя месец, два и не изтраях. Взех кучето и при един приятел - ветеринарен лекар. И му разказах всичко. А той каза: "Остави ми го за няколко дни". Оставих го и после отидох да си взема кучето. А то така нагласено. Все едно не е то. Само името му останало. Тъмножълто до светло кафяво, уши кадифени, опашка... Абе, породно куче и още как!
 Взех го и у дома. А там жената се усмихна: "Ето, това е куче, а не оная срамотия". Внуците много не се впечатлиха от новия "изглед" на кучето. Познаха си го, но нали са непросветени, замълчаха.
 В градинката. Е, това всъщност е най-важното от целия разказ. Ахкат: "Какво куче!", "Каква порода!", Каква окраска!" А оня, който се подиграваше, този същият, взе да разправя колко рядка е тази порода, колко трудно и скъпо е да се сдобиеш с такова куче...
 И въобще, много такива приказки. Кучето разбра или по-точно усети, че е обект на особено внимание. Запристъпя като онези бели коне, дето ги дават по телевизията - гордо, със самочувствие и безразличие към околните.
 Обаче времето минава и полека, полека кучето си върна предишния външен вид. Само осанката му остана. Ама онези от градинката нищо не ми казват. Нали... У дома също жена ми мълчи... Само внуците ми са все така непросветени. Обичат си кучето, в каквато и форма и вид да е. Нали това си е тяхното куче.