Разкази от Златимир Коларов

Златимир КОЛАРОВ е роден на 31 май 1954 г. в София. Завършва медицина в София и работи десет години като лекар и асистент по вътрешни болести в различни градове на страната. Понастоящем е професор към Клиниката по ревматология на Медицински университет в София. Публикувал е повече от 450 научни труда в различни области на вътрешната медицина и ревматологията. Автор е на сборниците с разкази : "Отблясъци от далечни светкавици", "Прах във вятъра", "Приказните острови", "Шантави истории или грешката е неизбежна"; на романите "Illisio Magna" и "Безкрайни бели полета или дългият път на едно трудно завръщане".


Сините канарчета

Пускам радиото, улавям чуруликането на сините канарчета в края на песента и си спомням:
Майка ми и баща ми много я харесваха. Слушахме я от стария ни лампов радиоапарат "Сименс" със зелено премигващо като на циклоп око в средата на изплетения с дебели конци жълтеещ плат със сребристи нишки, който покриваше три четвърти от лицевата му страна и искряща скала с имената на европейските столици отдолу. Там някъде бе и София. Песента звучеше на испански, заглавието - на английски: Blue canary.
Държахме радиоапарата върху бюфета - нямаше свободно място в малката ни стая на втория етаж на сива триетажна сграда, оцеляла от бомбардировките през войната. Докато слушахме песента, и ние се чувствахме канарчета, затворени в квадратната ни като кафез стая. Въпреки теснотията ни бе уютно - пет канарчета в центъра на София: аз и брат ми, майка ми и баща ми, през зимата и баба ми от село...
Песента заглъхва, но споменът не избледнява. Като на кинолента, пред погледа ми се откроява нашето кафезче на втория етаж:
Нашата сграда е заобиколена от подобни сиви сгради, сбити нагъсто от двете страни на къса улица с разкъртени павета и кални тротоари. Къщите са опасани от тесни дворчета. Между оградите са опънати въжета за простиране. На тях съхне прането на наемателите по определен час за всяко семейство. Графикът се спазва, независимо дали е сухо или влажно, горещо или студено, дали на въжетата съхне нечие пране или не. Често въжетата са празни, но никоя жена не простира в чуждия час - знае, че скандалът ще е страхотен. Стълбището е дървено, с изстъргани стъпала и скърца зловещо, когато някой се качва. На нашия етаж има още две стаи, в които живеят други две семейства, обща кухня и обща тоалетна, баня няма. Понякога мъжът от едното семейство се къпе в тоалетната с лейка претоплена вода. Дърводелец е и живее с набожната си майка. Жена няма. Има циркуляр, на който реже дървата на хората от квартала за зимата и оглася притихналите дворчета с монотонното - жин-жин-жин, но ние сме свикнали и не го чуваме. Когато изключи циркуляра, тишината ни стряска. Често се кара с жените от съседната къща - циркулярът вдига прах и цапа прането им. Тогава в квартала настава голяма олелия - присъединяват се и жените от другата страна на улицата. Майка ми ни праща с брат ми в кухнята да наглеждаме яденето, за да не слушаме истеричните им крясъци. В третата стая живее шофьор на такси с жена си и доведената си дъщеря, която е на моите години. От разговорите между майка ми и баща ми знам, че получава добри бакшиши и семейството му разполага с повече пари от нашето. Затова, мислех си, на моята съученичка й купуват дрехите от магазин, а не ги шие майка й, а баща й ходи всеки ден на баня и не се къпе в тоалетната като дърводелеца. Не можех да разбера защо шофьорът се разхожда по потник из коридора, като има повече пари от баща ми и може да си купува ризите, а не жена му да му ги шие. Веднъж го видяхме с брат ми по гащета. Беше душен летен следобед и той обядваше в стаята с жена си и дъщеря си при отворена врата. Баща ми, въпреки че нямаме пари, никога не ходи по потник, дори когато сме сами в стаята. Майка ми и баща ми също ходят на баня, един път в седмицата, обикновено в неделя. Баща ми приготвя предварително парите. Казва, че е затруднен със семейния бюджет, но отделя няколко лева. Мен и брат ми майка ми ни къпе в стаята в дървеното корито, в което пере ризите на баща ми. В останалото време го държи изправено до стената на малкия ни балкон, в който е отреден по един ъгъл за всяко семейство. Тесният коридор пред трите стаи е затрупан със стари вещи - почернял бюфет на шофьора и семейството му, счупен стол с извити крака и плетена седалка на дърводелеца, скрин от младостта на майка ми. На горния и долния етаж живеят също по три семейства, но с брат ми не ги познаваме - майка ми не ни пуска извън стаята. Страхува се да не ни блъсне някоя кола на улицата, защото жените гонят децата от двора да не им цапат прането. Поради тази причина дворът е желано и трудно достъпно място за игра от нас. Липсата му запълваме с ъгъла между шевната машината на майка ми и бюфета, където сме пръснали играчките си - стари дървени кубчета с избелели картинки и изгладени ръбове, дървен самолет със счупена перка и железен автомобил без колела.
Стаята ни прилича на едно от нашите кубчета, погледнато отвътре. Има два прозореца на две от стените, третата е калкан (на нея е залепен балконът) и през зимата винаги е влажно, въпреки огромната пернишка печка, която майка ми зарежда надвечер "високо пълнене" с дърва и въглища, за да издържи до сутринта. През лятото в нашата стая е задушно, но на мен и брат ми ни е уютно вкъщи, особено в ъгъла между бюфета и машината.
Слънцето рядко огрява нашата тясна стая, дори през лятото - закриват го покривите на съседните сиви сгради. Понякога стоим с часове с брат ми до прозореца, загледани в помръкналата синева на небето, за да видим краткия му път в тясната лента между покривите на двете съседни къщи. То се появява ласкаво и нежно и пред погледа ми преминават приказни картини, изпълнени със зеленина, безбрежност и простор. Друг път го виждам бледо и далечно, малко като стотинка, отдръпнато навътре в небето и ми става тъжно - струва ми се, че нашето слънце боледува, както боледувам аз всяка зима от ангина. Въпреки това го гледам жадно, защото знам, че утре отново ще се появи, за да ни дари с нежност. За мен то е всичко, което нашият живот не е - екзотика и тайнство.
За всеки един от нас има по едно кътче в квадратната ни стая - баща ми на леглото с вестник в ръка след работа, майка ми пред машината или в кухнята, а аз и брат ми на пода, в ъгъла. Наредбата ни е оскъдна - малка квадратна маса, скована от дърводелеца, застлана с бяла покривка със свита от пране дантела, леглото на майка ми и баща ми със сватбената им снимка на стената, радиоапаратът на бюфета и нашия детски креват, и той скован от дърводелеца...
Споменът избледнява и остра болка ме пронизва - пръснахме се - трите семейства от втория етаж, старата триетажна сграда събориха, на мястото й построиха училище, по-надолу - МОЛ. Видях и пепел върху слънцето, много след това. А канарчетата отлетяха. Останахме аз и брат ми...


Щърково

Пътувам към Щърково. Гнездата на щъркелите са празни - септември е. Отивам да даря две заплати на дома за инвалиди "Света Петка". Там почина баба ми преди години.
Лъскав кафе-автомат искри в разноцевтни светлини до входа. Подминавам го и влизам в дома.
Представям се на персонала и казвам за какво съм дошъл. Гледат ме удивено, после се разбързват - предлагат ми кафе, кола, торта. Отказвам. Лицата им посърват и вземам чинийката с тортата.
Разчува се защо съм дошъл. Домуващите чукат и надничат зад вратата, мотаят се без причина по коридора. "Краката на мълвата са по-бързи от крилете на мисълта" - мисля си и дояждам тортата.
Директорката казва, че с парите ще направят навес над площадката с пътечка за рехабилитация, ще купят метални табли за сервиране, прибори за хранене, телевизор за столовата... - все нужни неща за който и да е дом за инвалиди. И допълва - от години не могат да направят навеса поради липса на пари, пластмасовите табли отдавна са се изпочупили, приборите са се изпогубили, за нови няма пари...
- Видях, че има телевизор във фоайето... - вметвам.
- Във всяка стая има телевизор, но когато се събират заедно, не могат да се разберат какво да гледат. Мъжете искат футбол, жените - сериали. Лидерът на групата определя какво да се гледа и винаги има недоволни. Като по-силни, се налагат мъжете... - отговаря тя.
- Купете телевизор за жените - отсичам аз.
- Ваша воля - усмихва се директорката.
Повежда ме към двора, за да видя площадката за рехабилитация и започнатия, но недовършен навес. Минаваме покрай стаята на баба ми. Вратата е открехната. На леглото на баба лежи безпомощна старица. Гледа в тавана. И баба гледаше в тавана, когато си тръгнах.
На двора ги виждам: седемдесетина годишни, тя - в инвалидна количка, той на пейката до нея. Свели глави един към друг, си приказват нещо. Другите, с патерици, канадки, бастуни, със слаби крайници и изтерзани погледи, бавни, разтреперани се движат по двама или на групи...
- Обичат се, ревнуват се, събират се, карат се, разделят се... - споделя директорката. - Като деца са - големи, безпомощни деца...
Мисълта ми се отплесва:
...Гонехме се с брат ми из топлите и прашни улици на селото на баща ми Девня, разглеждахме с интерес разкопките на Марцианопол - древния град, построен преди хиляди години недалеч от Девня, катерехме се по дърветата, къпехме се във Вълшебния извор и ловяхме риба в реката за ужас на баба ми да не се удавим. Въпреки честите наказания за детското ни непослушание, бяхме щастливи, далеч от ограниченията на големия град и всичко, свързано с него като родители, учители и училищни забрани, чувствахме се волни и безметежни, усещахме в душите си пулса и красотата на Живота...
Спомням си и чуруликането на сините канарчета в края на песента...
...Държахме радиоапарата върху бюфета - нямаше свободно място в малката ни стая на втория етаж на сива триетажна сграда, оцеляла от бомбардировките през войната. Докато слушахме песента и ние се чувствахме канарчета, затворени в квадратната ни като кафез стая. Въпреки теснотията ни бе уютно - пет канарчета в центъра на София: аз и брат ми, майка ми и баща ми, през зимата и баба ми от село. Неусетно канарчетата отлетяха. Останахме аз и брат ми...
Издишвам и продължавам разходката из двора на дома.
На тръгване се заглеждам в кафе-автомата.
- Много му се радват! - проследява погледа ми медицинската сестра: - Някои имат пари и пият кафе от автомата. Казвам им: "Ще ви направя кафе, не си давайте парите!", а те: "А, не! Да се почувствам европеец, истински човек!" и пускат стотинките си, въпреки че им правя шварц кафе, еспресо, турско, със и без мляко, каквото поискат, всякакво...
Качвам се в колата и потеглям. Домуващите ме изпращат - сами или на групи, мълчаливи и притихнали, на пейките, в инвалидни колички, по прозорците. Встрани кафе-автоматът искри с разноцветните си светлини.
Давам газ. Щърково и празните гнезда остават далеч назад...
...Карам, без да забелязвам подробности по пътя. Пред очите ми е баба. Аз уредих приемането й в дома. Почина месец след това.