Стихове от Нико Стоянов

Безпокойство
                      Сонетен венец
                      На Н.О. (Я.)

І
Спомни си оня августовски ден,
спомни: бе спрял денят, бе спрял животът
и във реката тихо отразен,
брегът стоеше, празен и самотен.

И само ние, двама на света
седяхме редом в светлината мека,
с души проправяхме към любовта
полека своя мъничка пътека...

На този бряг самичък съм сега -
отнася мълком моите копнежи
спокойната от векове река.

Небето във вълните се оглежда,
една вълна целуна пак брега,
оставяйки ми хубава надежда...


ІІ
Оставяйки ми хубава надежда,
септември бързо в лозето се скри.
Сред сухата, ръждясалата прежда,
виж, пак узряло, гроздето искри.

Аз сутринта дойдох, за да отрежа
узрели бели чепчици две-три...
Какви са те прозрачни, сочни, свежи,
да видиш ти! - Ела. Почакай. Спри.

Ти преминаваш, сякаш не ме чуваш:
и аз оставам като вкаменен,
и нещо ценно изтървавам, счупвам...

И срещам погледа ти уморен -
отрони ти една усмивка чудна -
остави ме объркан, но спасен.


ІІІ
Остави ме объркан, но спасен -
среднощ, самин, на пътя по средата.
А пътят беше дълъг и студен,
и някъде потънал в тъмнината.

И месецът, от облак затъмнен,
се гмурна като лодка във водата.
Единствено тополата над мен
лови го дълго с клончето-ръката…

Среднощ, на пътя и самин - така
тогава много малък аз изглеждах.
Дойде октомври - даде ми ръка

и оттогава още ме извежда...
Но все пак, ти кажи ми: откога
направи ме безпомощен и нежен?


ІV
Направи ме безпомощен и нежен -
и затова не мога аз без теб:
в града и в шумните водовъртежи,
под урагана буен и свиреп.

От този град аз тихо те извеждам
сред пролетната избуяла степ
и дълго те целувам сред звънтежа,
и расне моята любов към теб.

Не зная колко съм ти дал. Отколе
останалото ти отне от мен.
Какво ще ти даде, кажи, те моля,

тоз, който и не взема? Вдъхновен,
и през ноември ще направи пролет...
Благодаря за този сладък плен.


V
Благодаря за този сладък плен.
И хубаво е - все пак ме намери.
Живях... Не! - съществувах затаен,
дори и в себе си не бях уверен.

Сега за пръв път аз съм удивен:
как любовта, кажи ми, да намеря?
Дори декември да не е студен,
на пролетта пак ще остана верен.

Че ти отвори моите очи. -
До днеска погледът ми бе премрежен.
И ме докосна слънцето с лъчи...

Но не заставам, приютен, разнежен,
защото нещо вътре в мен гълчи...
И късам твоите уютни мрежи.


VІ
И късам твоите уютни мрежи.
Неволно късам - със сълзи и вик.
А болката на две ще я прережа -
едната ще я пратя в малък плик.

Аз можех да я кретам и прилежно -
разбира се, че аз не съм велик.
И все пак не живея безметежно
ни ден, ни час, дори и нито миг.

Защото в януарската фъртуна,
в неделен ден, и кървав, и свещен -
докоснала ме моята фортуна

и аз съм се изправил размразен,
и тръгнал съм. И дай да те целуна...
Прощавай, аз за друго съм роден.


VІІ
Прощавай, аз за друго съм роден.
Това да разбереш не е тъй сложно:
мирът от атом днес е застрашен
и по планетата е вред тревожно.

Как мога да седя успокоен?
И кой, кажи ми, тъй ще може?
Светът за всеки скъп е и свещен -
туй, който не разбира, е нищожен.

Нима сега ти ще ми кажеш пак
да позабравя своите стремежи,
да не бленувам пак като хлапак,

да бъда като другите, понеже
ще свърша зле пред нечий тъмен праг,
щом тъй съм безпокоен и метежен?

VІІІ
Щом тъй съм безпокоен и метежен,
не ще получиш ти от мен покой.
Ще изгоря аз в своите кипежи,
ще падна със злините във двубой.

Това е като нещо неизбежно:
като внезапен - в летен ден - порой,
през февруари - като преспи снежни,
натрупани наоколо безброй...

Дали аз след това ще ти оставя
пари, а може би, имот голям?
А може би, за всичко ще забравя,

защото от тревогите люлян,
живота си ще извървя изправен -
какво тогаз богатство ще ти дам?


ІХ
Какво тогаз богатство ще ти дам,
какво, кажи, ще искаш ти от мене?
Един-единствен аз си имам блян -
отдавна в мен е - вече толкоз време.

Защото си живея с него сам:
ний заедно сме някога родени,
той - мой другар е, мой живот, мой храм -
от него дните ми са озарени.

Аз имам всичко: и небе, и кър.
Заводи, мартенски гори и мини,
и мога да работя като кърт...

Години имам и тревоги имам.
И знам: покоят пак е бавна смърт.
В тревоги тъй годините ще минат.


Х
В тревоги тъй годините ще минат -
не като жълта есенна тъга,
не като тихо, знойно лято, - инак:
като оназ, априлската река -

студена, мътна и неумолима.
И някога по-късно на шега
ще иска тя да вземе мойто име,
а мен да ме направи най-богат...

Това ще стане може би наесен.
Сега не ще усетиш нито грам
успокоение от мойта песен,

защото пътят ми не е настлан  -
ще бъде той и каменист, и тесен,
ще бъде пътят ми трънлив, аз знам…


ХІ
Ще бъде пътят ми трънлив, аз знам,
ала не ми е нужно да е лесен.
Да бъде като лъч и прав, и прям,
защото само тъй ще бъде честен.

А инак, трябваше и глух, и ням
аз да остана под онези преспи,
че подир време да не ме е срам
заради някаква неловка песен.

Да не се изчервяваш заради
това и ти със цвят на ново вино -
бъди такава, както и преди,

и заедно ще стигнем до амина.
На майски гръм недей се ти сърди.
Да. Пък не издържиш ли - напусни ме.


ХІІ
Да. Пък не издържиш ли - напусни ме...
Аз днес на съмване отплувам пак.
Задълго ще останем само трима:
аз, океанът, вятърът-южняк.

... Откри се океанската пустиня.
Тук пътят винаги ще бъде пряк.
Вълните сякаш са соната синя -
опират до небето, падат пак.

От юни платноходът е унесен.
И в океана дълго с поглед ням
ще дирим нейде остров неизвестен.

Не ще се върна, може би, оттам.
Мисли - (далеч е още твойта есен!) -
За да не ме напуснеш нейде там...


ХІІІ
За да не ме напуснеш нейде там
сред бурите, тревогите нахлули -
върви си. Не завършвай любовта...
И нека падне пак слана през юли.

Да угаси тя моя таен плам,
градината ми плодна да обрули
та след това самин, като Адам,
да бродя из прекършените дюли...

Оставайки успокоен и тих,
очите ти аз пих небесносини,
родена в мъки, моя рима-стих,

за мен си жажда ти неутолима -
и пак, като безсъние те пих,
теб, моя скъпоценна и любима...


ХІV
Теб, моя скъпоценна и любима,
сравнявам само с лятната дъга...
Каква ли да измисля още рима
за твойто име, хубава тъга?

Ще се нанижат хиляди години.
Ще мина през води, гори и гняв,
но любовта ми няма да изстине
и аз не ще съм никога лукав.

Ще спомниш ли ти оня век далечен? -
От бури и тревоги - тъй червен!
От добрини и нежност - тъй човечен.

От моята любов пак обгорен.
О, колко оттогаз вода изтече!
Спомни си оня августовски ден...


Магистрала

Спомни си оня августовски ден:
оставяйки ми хубава надежда,
остави ме объркан, но спасен,
направи ме безпомощен и нежен.

Благодаря за този сладък плен.
И късам твоите уютни мрежи -
прощавай, аз за друго съм роден,
щом тъй съм безпокоен и метежен.

Какво тогаз богатство ще ти дам? -
В тревоги тъй годините ще минат.
Ще бъде пътят ми трънлив - аз знам...

Да. Пък не издържиш ли - напусне ме,
за да не ме напуснеш нейде там,
ти, моя скъпоценна и любима...