Посрещам изгреви, целувам цвете...

Георги Н. Николов

"Образът на щастието" се нарича поетичната книга на Павлина Павлова, публикувана м.г. от Издателска къща "Р.А. Поли-Н". И сякаш веднага авторката ни изправя пред неразкритата от векове формула на философския камък, даряващ безметежни хоризонти. Какво представлява щастието? Подвластно ли е на количествената матрица за голямо и малко щастие? Може ли да бъде вечно, или неговото истинско име е "химера"? С тези и други още риторични въпроси Павлина навлиза в сложната душевна структура на своя съвременник. Оприличен на цветно дишаща, неповторима индивидуална вселена. Орисана на вечен полет сред космичния хаос на себепознанието. Пречупено и осмислено с възприятията на днешната мадона: силна и слаба, красива, нежна. Доверчива, но непрощаваща измяната. Едновременно любознателна и мъдра. И безсмъртна в кръговрата на нови поколения, чието начало е благословена да поставя именно тя. Осъзнала, че животът във всички епохи се крепи на крехките й плещи. Понесли през портала на време и пространство радостите, тегобите, надеждите и мечтите на цялата вселена. Лирическият герой - жената, тук е носител на дълбока проницателност за скритите клопки на битието. Техен емоционален коректив и ваятел на човешкото съвършенство. И едновременно - изкусителна жрица на любовта. Чиито послания с ласкава власт пленяват достойния избраник. Докато случайните мъже остават скрити в лоното на забравата:

Слънце в очите и пламък в сърцето нося.
Смела до лудост, горда и пълна с въпроси.
Търся си принца, от приказките излязъл.
Принца на коня. Даже гората разказва... 
                                     ("Търся си принц")

Много са въпросите, които поставя Павлина в малката по обем стихосбирка. Те докосват смисъла на нашето съществуване - биологично и духовно. Търсят причината защо не сме вечни като природата, от чиято плът сме родени по волята на Създателя. Защо мисълта ни се люшка между доброто и злото, често без да избира верния пристан. Какво би било, ако можехме да превъртаме часовника на времето назад, в изтлели епохи и събития. И какво, ако тласнем стрелките напред, далеч в бъдното, изпреварвайки мига на смъртта? Тази палитра от проникновения всъщност прави опит да обясни присъствието ни върху планетата Земя. Смисъла му и крайната му цел, скрити от погледа на обикновения простосмъртен. Как любовта пречиства душите, а всичко останало престава да има важно значение: пред доверието, взаимното себеотдаване и готовност за подвиг в името на избрания човек. В общия път на годините с издълбано в сърцата послание: "Обичам те! Със мене остани..." Което пък е пример как всички хора могат да бъдат щастливи и възвишени. Загърбили съзнателно сивотата на деня, грижата за къшея хляб или завистта пред несметното имане на съседа.
Страниците ни поставят в кристалната реалност на дълбоко интимното, съкровеното, мечтаното и желаното. Водещо прагматичния разум в храма на проникновението. На споделените надежди и проверените чувства. За да излезе оттам пречистен, достоен за любов. Това ни внушава Павлина Павлова в новата си книга и ние сме съгласни с нея. Наистина в градацията от копнежи няма по-свято от любовта. Друг е въпросът доколко ние сме достойни да ни докосне с вълшебното си крило...