Държа на човешкото достойнство!

Кольо ГЕОРГИЕВ е роден на 26 декември 1926 г. в с. Голямо Ново, Търговищко. Бил е редактор във в. "Работническо дело" и кореспондент в Москва, журналист в Радио София. Драматург на Младежкия театър, директор на Театър София. От 1991-1993 г. е председател на Съюза на българските писатели и на агенция "София-прес".
Автор е на сборниците с разкази "Най-хубавото на този свят", "Лека нощ, татко", "Болка отляво", "Сбогом на белите лебеди" и др.; на пиесите "Съдии на самите себе си", "Четвърта-пета степен по скалата на Рихтер" и др.
Носител е на Вазовата литературна награда и наградите "Елин Пелин" и "Йордан Йовков".


- Ти си един от големите български писатели и драматурзи. Живял си в различни епохи. Каква е гледната точка за живота от височината на твоите 90 години?
- Винаги се връщам към една картина, на която станах свидетел през пролетта на 1943 година. Тогава една група арестанти от Попово ни докараха в Шуменския затвор. Когато се оказах в арестантската стая, имаше един прозорец, от който се виждаше голям двор. В двора имаше купчина с боклук. До нея растеше бяла разцъфнала джанка. Два обекта за наблюдение, толкова противоречиви, но в същото време те съвсем не си пречеха. Красивото и ненужното. Оценявах от своята позиция на арестант, че нещата са заедно и трябва да се осмисли тяхното съществуване, и че всяко едно от тях изпълнява това, за което е предназначено, и е част от това, което наричаме живот.

- Бил си политзатворник, имаш смъртна присъда. Тези неща днес се забравят. За какво едно 16-годишно момче може да бъде осъдено на смърт?
- По това време бях секретар на Поповската ремсова организация. Поповската гимназия винаги е била революционна, мъжки момчета, свободолюбиви, бунтари, нещо, което не бих казал за следващите поколения. Аз бях съден като човек подбудител, извършител и разпространител на нелегална дейност, организатор на нелегална група. Ако по тези статии си виновен във военно време, получаваш смъртна присъда. Ако си непълнолетен, имаш смекчаващи вината обстоятелства и присъдата се заменя със затвор. Когато се изправих пред съда, нещата стояха така. Имах шанс, защото месец по-късно бе приета поправка, която премахваше тези смекчаващи вината обстоятелства.

- Вече 72 години си член на партията. При теб това означава 72 години вяра в една идея. Как си обясняваш факта, че социалистическата идея е толкова жилава у българина?
- Българският социализъм, българският комунизъм има едно свойство, за което нашите теоретици не се сещат. Това е една справедлива идея, която бе облагородена на наша територия. Това стана чрез възторга и любовта на българина към своята родина и възрожденската възторженост от участието в обществените движения. Тези неща могат да обяснят и днес привързаността на много българи към социалистическата идея дори след краха на социалистическата система почти навсякъде по света. В България социализмът (комунизмът) си остава една привлекателна теория, която никой не е успял да умъртви. Въпреки грешките, въпреки опитите да се изопачи начинът, по който той въздействаше на човешките чувства и възпитаваше любов към родината, уважение към миналото, вяра в бъдещето. Универсалността на марксистката теория не можа да изчисти белезите на тези качества у българския човек. Това е да си привърженик на социализма и в същото време да го подсилваш с вродената любов към родината, която възприемаш с лична натовареност за цялата ни история.
Ние като партия понесохме толкова удари в последните години, защото никой не си положи труда да разбере истинската същност на българския социализъм и неговата роля за обществото. Защото в онези години, когато гниехме по затворите, се започваше с Христо Ботев - по отношението към него се разбираше става ли някой за ремсист или не, дали е патриот, дали обича родината си, дали обича народа си, дали изповядва възвишен идеал. Днес никой не може да улучи същността на социализма, печелившата комбинация. Защото никой не се старае да научи как една идея може да действа със силата на човешката космогония и в същото време да бъде част от личността.

- Защо рухна социализмът? И има ли бъдеще?
- Защото ние приехме руският болшевизъм. Това е нещо съвсем различно и от комунизма, и от социализма, и от марксизма. Разликата е, че благородните цели на този строй не трябва да бъдат постигнати с насилие. Българските ръководители мислеха, че успешно ще докажат своята принадлежност към социализма чрез подражание на болшевишкия социализъм. Не може нещата да стават по този начин. Социализмът има бъдеще, ако бъде очистен от греховете на миналото.

- Как да накараме света да стане по-справедлив?
- С всичките си грехове социализмът подсказа, че ако не беше израждането на комуниста в породата номенклатурчик, това което постигна в началото в човешките взаимоотношения и потребности на личността, бе в правилна посока. Ако историята беше малко по-милостива към този експеримент на човешкото развитие, той можеше да бъде полезен за цялото човечество. Един пример, наличието на социалистическа държава е една от основните причини да изчезне колониализмът, робството, превъзходството на една раса над друга раса. Съветската следвоенна политика бе една щастлива политика за човечеството. Имаше реални шансове то да докаже своето превъзходство чрез съгласие, а не чрез войни и противопоставяне. Но за съжаление това не се случи. Аз много често си служа с мисъл на един американски теоретик, който казва, че демокрацията може да бъде постигната само там, където в собствените си очи личността се гордее със себе си не толкова с постигнатите успехи, а с постигнатото съгласие между хората.

- Според теб, каква трябва да бъде партията, на която си посветил живота си?
- Днес хората не вярват на партията, защото голяма част от партийния елит няма други цели, освен  властта. Партията трябва да работи за благополучието на народа, в името на народа. Преди време в Народното събрание един депутат се обърна към нашите представители с думите, че всички са милионери. Аз не мога да преглътна тази фраза, защото в представите на хората изчезва разликата между богатия социалист и крадеца - бандюга, който граби.
Когато бях в Шуменския затвор, в килията се събираха 200 души. На всеки се полагаше място за спане 25/25 сантиметра, очертано с тебешир и застлано с черга. Чичо ми и баща ми заставаха до стената, за да има повече място за мен. Въпреки нечовешките условия, за времето в затвора не станах свидетел на никакъв битов конфликт.. Всички, които получаваха пари от роднини, отделяха 75% за колектива. С тях купувахме общо храна. Парите се събираха, защото имаше хора, които нито имат близки, нито имат източници на доходи. Всички бяхме хора с присъди. За съда нашата вина беше доказана. Една малка част от затворниците бяха членове на партията. И аз тогава си помислих - ето как изглеждат комунистите, които не са прочели и един ред марксическа литература. Няма ли я готовността за саможертва, не можеш да станеш комунист. Защото да си комунист означава да посветиш цялата си енергия в името на другите, да твориш добро. Ако не - значи не можеш да станеш комунист. Постепенно се изроди тази тенденция общественият човек да дава пример. Затова днес много порядъчни, честни хора, истински комунисти не се чувстват удобно в партията. Те обаче вярват в социализма, в идеята за справедливост. 
Аз съм емоционален човек, харесва ми да се казват добри неща за мен. Но никога не се стремя на всяка цена да ме хвалят, пък било то и в партията. Никога не съм си налагал мнението по някакъв въпрос. Питат ме: какво правите вие в партията? Как какво правя? Работя за нея, без да разчитам, че това ще се осребри или ще се харесам на ръководителите й. Винаги съм се ръководел от своите виждания и принципи - това аз наричам скулптура на личността. Аз мога без партия, която да определя моето поведение и съзнание, но партията не може без мен. Както и без всички достойни нейни членове. Като писател имам около 40 книги. Голяма част от тях са на тема колко нещастни са хората, защо са толкова безпомощни. Но аз не съм автор на отчаяните хора. Аз съм автор на хората, които цял живот се стремят да запазят своята личностна независимост и неприкосновеност.

- Как стана писател?
- Станах по най-естествения начин. Обичах да пиша от малък. Горки казва, че от малък разпознавал себе си като писател и имал слабост към бялата хартия. Така беше и при мен. Имахме голяма библиотека, всичките томове на Джек Лондон и когато работехме по синорите, използвах времето за почивка, за да чета книги. От малък съм се учил да разказвам.  Много харесвах късите разкази. С малко думи да разкажеш ситуация. Научих се да разказвам действителни случки от живота като разказ. Нищо не е измислено, само съм разместил нещата и съм засилил някои места. Първата си книга написах под псевдоним, защото се притеснявах от мнението на хората. За разлика от някои съвременни автори, които, като са написали една книга, вече се мислят за велики писатели, образец на човешкия феномен.

- Над какво работиш в момента?
- От 1952 година си водя дневници. Всеки ден започвам, като вписвам нещо в тях. Сухи тренировки за писателя. Ако всичко това се въведе в компютър, ще се получат над 10 000 страници за публикуване. Сега пиша книга по тях, която носи работното заглавие "Записки, случки и четива за преживелици от времето, наречено минало незабравимо".

- Какво мислиш за литературата днес?
- Днес в литературата цари пълна свободия. Всеки, който има 2-3 хиляди лева, може да плати на издателство и да му бъде издадена книгата. Не съм съгласен с "качествата", които се изискват от художествената литература, за да може авторът да се смята за писател. Тоест да превръщат човека обратно в маймуна, да търсят подсъзнателното в него, а не онова, което цивилизацията изисква от конкретната личност да се усъвършенства като вид, да се отдалечава от инстинктите. Завръщането към първичното за мен не е литература. Аз съм за литературата притча. Казва ти едно, за да разбереш друго. С такова четиво християнството е успяло да завладее голяма част от човечеството. Такава литература прави човека по-мил, по-добър, по-естествен. Да направиш нещо добро за другия. Какво друго можеш да искаш от човека, когато той е способен на това? Това е литературата.

- На какво най-много държиш в човешките отношения?
- Какво има човек, освен достойнство? Винаги съм държал на достойнството. Премиерата на първата ми пиеса "Съдии на самите себе си" беше на сцената на Младежкия театър през 1973 година. Тя завършва с репликата: "Ако ние не поправим своите грешки и не станем съдии на самите себе си, ще се окажем на подсъдимата скамейка на историята."