Фрагменти, размисли, миниатюри

Драгомир ШОПОВ

Драгомир Шопов е роден на 13 август 1938 г. в София. Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Бил е народен представител в 37-о и 38-о Народно събрание. Автор е на 36 книги - поезия, публицистика и стихове за деца. Негови творби са преведени на редица езици. Член на СБП и СБЖ.

Гледам тревичката, по която блести сребърна капка дъжд. Чувствам, че живея.


Вървим със стария поет. Небето е чисто, без нито едно облаче. А той:
- Почнаха дългите дъждове!
- Какви дъждове? - питам. - Денят е чист, слънчев.
-    Е, да - отговаря. - Но аз рано тази сутрин завърших едно стихотворение, в което заваля дълъг, дълъг дъжд...


На балкона кацна гълъб - съвсем близо до мен, на сантиметри недоверие.


Поетът винаги е поет. Само истински поет, след  като е чул тревожната новина за варварски бомбардировки над мирни жители, може да напише: "Кратката новина болеше като кост, заседнала на гърлото на времето".


Най-трудно е да изградиш някого по свой образ и подобие. И доста неприятно при това, защото можеш да останеш разочарован, ако успееш.


Писателят няма почивни дни, понякога - и почивни нощи.


Колко много сложни и претенциозни думи затлачват понякога най-обикновената и простичка мисъл. Сякаш се срамуваме да назовем нещата с истинските им имена. Но нали, въпреки всичко, дървото си е дърво, потокът - поток, а мравката, която пълзи по тънката тревица, все още е мравка.


Най-силна е мълчаливата клетва.


Слънцето се провря между листата на асмата и падна на масата. Значи и то се подчинява на закона за земното привличане.

 

Родната ми къща отдавна я няма. Там, където беше, сега има празно място, обрасло с трева и между нея тук-там надничат някакви бели цветчета, сякаш сълзички от разплаканите очи на изгубеното ми детство.


Гнездата на дните ни стават все по-празни, все по-самотни. Колко рядко вече от тях зазвънява смях или се чува песен. Колко рядко някой човешки глас търси друг, без да успее да го намери.
 

Всеки поет е пленник на красиви заблуди.


В календара на нашата духовност съществува празник на поезията. Нека да го има, но аз предпочитам нейния делник - безфанфарен, неогласен, труден, когато тя се ражда.  


В крайградската вила - зелените листа на тишината и сянката на птица върху мен.


Когато създава нещо, човекът на изкуството, бил той писател, художник, композитор, освобождава огромна духовна енергия и победил себе си, се чувства  като откривател на свободата.


Веднъж на морския бряг възрастен писател съзрял един малчуган, който изумено гледал морето, явно за първи път попаднал при него с мама и татко. "Момченце, какво е морето?" - го запитал писателят. "Морето е едно голямо наводнение, дядо" - отвърнало детето. Никой не би могъл да го измисли по-оригинално и по-неочаквано от самото дете. А когато съумееш да го разбереш, да вникнеш в душата му, да намериш най-пряката пътечка до неговия невероятен свят, значи си постигнал много.
 

Какво неоценимо богатство, какви скъпоценни залежи се крият в думата, дори в най-обикновената. Дълг на творците, които боравят с думите, е разкриването на тези богатства, на тези скъпоценни залежи, които никога, при никакви обществени катаклизми не бива да бъдат погубени.


Папагалското подражаване на модното - какво свидетелство за интелектуална немощ и слепота.


Най-трудно в изкуството се постига простотата.

Никога няма да забравя песента на родопските чанове. Колко отдавна беше, а сякаш вчера ги погалих с ръка, както бяха накачени в малката работилничка. Разля се вълшебна мелодия - сякаш река плисна, сякаш запя славей, притулен в здрача, сякаш женски глас позова милно някого... И не спират, не млъкват в душата ми чановете в Устово. Сигурно и Господ обича да ги чува...


Снегът просветля. Гората  стана още по-бяла, по-приветлива. Сребърно трептяха клоните над мен и аз долавях с душата си опияняващата звучност на тяхната близост. По тях често подскачаха тънките крачета на врабци и други някакви пъстри птичета, които сякаш се стопяваха в пухкавите облаци от снежен прах, вдиган при всяко излитане. Всичко ми говореше, чувах гласовете на гората.



Все повече се отдалечаваме от своя корен, без да съзнаваме, че се отдалечаваме от себе си.


Кипарисът стърчеше в двора все такъв, откакто го помня. И зиме, и лете, и в пек, и в студ - еднакво зелен и еднакво смълчан. В съседния двор разцъфтяла бяла, весела, вишната се радваше на силното слънце. Отрупваха я птички, люлееха се по клоните, писукаха... Нито една птица не докосна острите и гъсти клони на кипариса, те не бяха удобни за бързи прелети и за кресливи гласове. Но вишната, макар и така щастлива и така шумна сега, щеше да прецъфти, да загуби очарованието си, а кипарисът пак щеше да бъде същият - извисен и смълчан, постоянен в своята строга зелена дреха, сигурен при най-големите студове и при най-яростните бури, които можеха да го връхлетят.


Нужна е  голяма сила, за да признаеш своята слабост.


Есен. Листата капят от дърветата като прокудени души и изчезват, без да успеят да помолят за милост разплаканата пръст.

23 май 2015 година. Никъде - нито по радиото, нито по телевизиите, нито в училищните дворове  - никъде не звучи великият химн "Върви, народе възродени!". А какво беше преди? Помните ли репетициите на училищните оркестри? Помните ли венците, с които кичехме образите на светите братя Кирил и Методий? Ако ги имаше сега тези венци, биха посърнали от сълзите на славянските първоучители, разбрали с велика скръб какво нечетящо, необразовано и продажно племе е населило територията на страдаща България.


В живота всеки трябва да върши това, за което е способен. Обущарят да изработва обувки, шивачът да шие дрехи, учителят да учи децата... Лошото е, че хора, които не са способни да вършат нещо полезно и нямат качества да бъдат политици, стават такива и от тях, за съжаление, зависи съдбата на можещите.

Едно птиче, кацнало на най-високите клони на дървото, непрекъснато огласяше махалата със своето звънко гласче. Защо ли беше толкова радостно? Дали защото бе доволно, че там, на най-високото, е недостижимо за страшния шум на изнервения град и че няма кой да попречи на свободата му да пее и да се радва на високия и чист свят.