Арабската пролет направи Израел невидим в Близкия изток

"Геополитикал фючърс"

Сирия винаги е била централен въпрос за националната сигурност на Израел, а сирийците са считали Израел за непрестанна заплаха. Днес в Сирия бушува война, която някой би помислил, че директно ще включва Израел.
Израел обаче не е ангажиран, въпреки че се интересува от Сирия. Израел избягва участие в сегашния сирийски конфликт, както и биещите се в Сирия врагове не проявяват реален интерес към Израел. От 1948 г. арабския свят е обсебен от Израел и Израел е бил обсебен от арабския свят. Но сега Израел е оставил боевете в региона да следват своето направление.
Тази геополитическа промяна е предизвикана от Арабската пролет. В очите на Запада това бе въстание на студенти, които искат да създадат конституционни демокрации в арабските държави. За западните медии лице под 30-годишна възраст с iPhone по дефиниция е либерал-демократ. Но Арабската пролет бе много по-малко израз на демокрация, отколкото ислямисткото предизвикателство към светски диктатори като египетския президент Хосни Мубарак или сирийския президент Башар Асад. Тези диктатори са остатък от движението, създадено навремето от египетския президент Гамал Абдел Насър, което отхвърли британския империализъм, изгради държави въз основа на режими и изкова тесни връзки със Съветския съюз. Вместо да подкрепи панислямските движения, Насър създаде панарабско движение. Либийският ръководител Муамар Кадафи, иракският президент Саддам Хюсеин, Мубарак и Асад бяха изчерпаните останки от панарабизма.
На свой ред панислямистите възприеха тези режими като предателство към исляма. Макар Арабска пролет да ангажираше конституционните демократи, истинската й сила беше получена от радикалните ислямисти. Арабската пролет не се оказа 1989-та в Източна Европа, тя е по-скоро въстание на религиозните мюсюлмани, които искат да наложат шериата срещу остатъците от арабския секуларизъм.
Всяка страна пое по различен курс. В Египет армията направи измамно отстъпление пред "Мюсюлманското братство", което позволи на Мохамед Морси да стане президент, след това тя се обърна, арестува го, смачка "Мюсюлманското братство" и възстанови пълното военно управление. В Либия въстанието срещу Кадафи имаше както религиозен, така и племенен елемент, и Кадафи вероятно би надделял, ако нямаше американска и европейска намеса, които хвърлиха страната в хаос, макар и без Кадафи. В Бахрейн шиити се надигнаха срещу сунитското правителство. И в Сирия сунитите, които мразят алевитите, се надигнаха срещу правителството и бяха миропомазани от западната преса като либерали.
Втората причина за изчезването на Израел от "пожара" в региона е американската инвазия в Ирак и появата на "Ислямска държава" от пепелта. ИД се надигна от хаоса в Ирак и след това се разпространи в Сирия. Съществуването на ИД създаде изцяло нова обстановка в Близкия изток, тъй като ИД е потенциална заплаха за всички режими в региона, както и за САЩ и Русия.
Поради "Арабската пролет" арабите се концентрираха върху вътрешните политически въпроси. Въпросът за Израел трябваше да бъде отложен, докато режимите и техните опоненти водят битка на живот и смърт един срещу друг. Последното нещо, за което Асад можеше да мисли, бяха израелците или палестинците. И повечето арабски страни са изправени пред екзистенциални заплахи от самия арабски свят, с които те трябваше да се справят. Докато Египет беше обсебен от конфронтацията на правителството с "Мюсюлманското братство", Йордания беше стабилна и тихо приятелски настроена към Израел, а Сирия пък се взривяваше.
Израел, от друга страна, е относително сигурен. Джихадистите може да представляват краткотрайна заплаха в Синайския полуостров, но Израел не е изправен пред сериозни заплахи. Дори и шиитското движение "Хизбула" в Ливан, с което движение Израел води война през 2006 г., влезе в гражданската война в Сирия. Но то не е склонно да започне битка с Израел. Палестинското движение "Хамас" беше хванато между враждебен Египет и враждебния Израел и ограничи своя навик да изстрелва ракети срещу израелски селища. Извън някои палестинци с ножове Израел е относително сигурен.
Поради това Израел е изправен пред стратегически избор. В исторически план еврейската държава трябваше да използва собствената си сила, за да се справя със заплахите по своите граници. Заплахите по неговите граници бяха съвсем истински, но те бяха от друго естество. Израел, примерно се намеси на два пъти в Ливан, но при по-малко опасна ситуация. Докато сега сирийският конфликт изобщо не е повлиян от Израел. Насилието в Сирия просто изпревари възможностите на Израел, както впрочем се случи с възможностите на САЩ и Русия. Израел може да предостави разузнавателна помощ на правителството на Египет, но това не е достатъчно да контролира резултата от гражданска война там, ако тя избухне. Това са ситуации, които са извън мащаба на Израел, за да може той да ги управлява. И заплахите се създават далеч от границите на Израел.
Израел тихо прие стратегия на невидимост. Тя се състои от три части. Първата и най-важната е, че Израел не предприе никакви явни стъпка в никой от конфликтите, пръкнали се от Арабската пролет. Вместо това Израел разчита арабските страни да продължат това, което правят, защото сражавайки се помежду си, не биха могли да воюват с Израел.
Второ, Израел ще зависи от други сили като САЩ, Турция и Русия, които се намесват, когато регионалният баланс се измести срещу техните съюзници. Това също държи вниманието далеч от Израел. Накрая, израелците ще използват тази възможност, за да изковат тихо разбирателство с арабските страни, когато се почувства застрашен от сраженията, а и неофициално ще си позволи взаимодействие и дори съюз с неарабски страни.
За да постигне това, Израел трябваше да стане ненатрапчив. Липсата на внимание към Израел от арабския свят позволи на израелците да създават нови реалности в палестинските територии. Много от тях са предназначени за установяване на нови структури, които ще се превърнат в практика, когато в региона настанат мирни времена. Един пример е решението да бъде изисквано минаретата да намалят силата на призива за молитва. Това изглежда като несериозна и дразнеща политика, но е много важно. Израелците използват заобикалящия ги хаос, за да създават нови реалности сред палестинците. Те най-вероятно ще бъдат поставени под въпрос, когато арабите насочат отново вниманието си към палестинците, ако обаче някога го направят.
В известен смисъл тази стратегия е единствената достъпна за Израел. Той не може да си позволи неговите сили да бъдат мачкани в арабски граждански войни. И използването на времето, за да увеличи своя контрол над палестинците, следва от тази логика. Това е умна стратегия. Но тя носи в себе си опасности. Американците и руснаците могат да се приберат вкъщи. Ако американците и руснаците напуснат, тогава изходът от гражданската война в Сирия и на други места става непредсказуем, а и повечето от потенциалните победители са враждебни към Израел. Да приемем, че ИД превземе Дамаск. Тогава тя ще се изправи срещу Израел. С други думи, проблемът с отчитането на баланса на силите по време на война е, че когато войната спре, балансът се срива.
Израелците, разбира се, знаят това, но те също знаят, че имат малко влияние върху крайния изход. След това те ще трябва да се справят с това, пред което всъщност са изправени. Може да се спори, че Израел трябва да преговаря за общо споразумение с арабите сега, докато той е в най-силната си възможна позиция. Но иронията е, че сега сред арабите няма страна, с която да се преговаря - с изключение на палестинците, които обаче засега са по-скоро изолирани.
Така че, Израел ще стане невидим. Той ще си остане такъв и ще направи всичко възможно, за да не бъде свързан с арабския свят. Значението на тази промяна не трябва да се омаловажава. Тя е променила начина, по който регионът е функционирал от основаването на Израел. По ирония на съдбата това е в резултат от Арабската пролет и от нахлуването на САЩ в Ирак. Израел ще се наслаждава да бъде пренебрегван. Само че тази промяна не може да трае вечно.
БГНЕС