У нас посредствеността прави кариера на всяка цена

Христо Георгиев

Вече почти всеки ден ни се съобщава, че прокуратурата разследва я политик, я бивш министър или държавен чиновник за корупция, крадене, злоупотреба с власт. Гръмко ги "издирват" и обвиняват, а след шумотевицата всичките се оказват чисти като сълза. Факт е обаче, че една изградена държава, с достатъчно развита индустрия, с модерно селско стопанство, с авторитетни научни школи, с призната в Европа образователна система и разгърнати социални придобивки за последния четвърт век бе буквално разграбена и превърната в най-бедната и най-изостаналата европейска страна. Днес краденето и обогатяването чрез властта стана емблема на управниците. Обществени поръчки се раздават като за последно на "наши" фирми и хора, скандал до скандала красят дните ни, европейските фондове са нещо като последна примамка, от която може "да се крадне". Властта подложи България на всевъзможни гаври, дори я лиши от всякакво представителство във водещите световни институции - всичко заради интриги, заради политически кяр, заради лични и корпоративни интереси. А ние седим, мълчим, като да не става дума за кожата ни, само на маса си говорим колко сме се опростачили. И продължаваме да затъваме.
Да се чуди човек кога станахме такива - сега, или отдавна сме се капсулирали в един наш свят, около който само времевите пространства се менят? Нека потърсим отговора у един човек, когото още приживе всички - от цар Борис ттт до Георги Димитров, са ценяли като маестро на българската народопсихология.
Иван Хаджийски е роден на 13 октомври 1907 г. в Троян. Следва журналистика и право. През 1929 г. става член на БКП. Арестуван е, осъждан по Закона за защита на държавата. Един от видните марксисти на времето си, той е смятан за първият у нас социолог и изследовател на българската народопсихология. "Бит и душевност на българския народ" е един от най-значимите му трудове ("трудът на живота ми"). Няколко студии на Хаджийски са издадени след смъртта му под общото название "Оптимистична теория за нашия народ". Участва във войната срещу фашистка Германия като доброволец, военен кореспондент при щаба на Втора българска армия. Загива на 4 октомври 1944 г. в сражение с елитната немска дивизия "Принц Ойген". Погребан е в Троян. След смъртта му част от ръкописите му изчезват, някои дори обявяват, че те не са съществували. Дъщеря му Мария Хаджийска открива в архива му и до 1985 г. подрежда лист по лист негови записки, а Стефан Продев й дава възможността да ги публикува в "Народна култура". Така се появява третият том със студии на Хаджийски.
Нека прочетем заедно част от един текст, писан преди много десетилетия, и нека някой каже, че не е написан днес...

Иван ХАДЖИЙСКИ

Из "Оптимистична теория за нашия народ", изд. "Български писател", 1974 г.

 След освобождението животът на България мина рязко на капиталистически релси, но ние влязохме в новата история с голямо закъснение. Светът и пазарите бяха вече поделени и поради това първоначалното натрупване на богатствата не можеше да става от колониален грабеж, а само за сметка на собствения ни залък. От тънката сланинка на българския народ се отделяха милиарди за обзавеждане на новата ни държава, за създаване на местна индустрия, за водене на войни. Всичко това трябваше да става в ускорен порядък, защото ние догонвахме общия европейски напредък. В резултат на това бързо темпо, като негов данък, ние изпаднахме в една хроническа бедност, която е причина за цялата ни национална обърканост и която се влоши особено много от стопанското задръстване след 1929 г.
Западните народи, подгонени рано от глада на суровия север и от нарастването на населението, се отдадоха на индустрия, за пазар на която завладяха света, като го ограбиха. Не само тогава, но и днес те представляват национални кооперации за колониален грабеж, поради което дори и сред техните работници идеята за освобождение на колониите не е много популярна.
Натрупаните по този начин богатства станаха стопанска основа на тяхното благополучие... Държавата там се превърна в страж на натрупаните богатства и инструмент за нови натрупвания и престана самата тя чрез корупцията да е извор на богатства. Нейната машинария трябваше да бъде здрава. Поради това англичаните дълго пазеха някои висши държавни длъжности да бъдат почетни. Има ли нужда да крадат държавата и по този начин да я разстройват хора като Балдуин, като лорд Халифакс, които сами не знаят размера на своите богатства и които сами правят подаръци на тази държава, която пази богатствата им?

 А когато няма корупция отгоре, такава е немислима и долу

...Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всякакво гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано "докопване" е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не на пряк извор на забогатяване? Съществуват ли у нас примери на нравствено линчуване на обсебилите обществени средства? Колко пъти е прилаган законът за преследване на незаконно забогатели чиновници, гласуван още през 1885 г.?
...Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството,

 тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие

...Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работата на цяла България.
...Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас - завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?
...Вижте старите ни наказания за кражба.  По старото славянско право за кражба се режеше ръка. В турско време обаче крадеца окичваха с крадените вещи и го развеждаха с музика и тъпани из селището. На недобросъвестните длъжници слагаха дамга на долната част на китката, та кога протягат ръка за нови пари, дамгата да служи като предупредителен знак. Прекалеността на тези наказания показва, че на кражбата се е гледало не като на едно просто отнемане на чужда вещ, а като на едно изключително явление, говорещо за пълно нравствено разтление, което трябва да се бичува също с изключителни средства. Какво би станало, ако днес се гласува закон, по силата на който кражбата отново да се наказва с рязане на ръце? Та с дигане на крака ли ще бъдат гласувани по-следващите закони?
...Чрез копиране ние се приближаваме в някои отношения до европейския напредък, за това копиране обаче ние плащаме скъпи връхнини. Като се върнем от чужбина, ние все донасяме нещичко от наука и техника, без да можем да пренесем чуждите индустриални тайни, капитали и пазари. Едно нещо обаче ние положително донасяме: европейски вкусове към живота, европейски образци за харчене; лукс, моди, бижута, декоративен блясък и всевъзможни средства за показ. Висшите среди у нас безспорно могат да имат всичко това в нашенски мащаб. Трагедията почна, когато интелигенцията на средните слоеве у нас се зае да им подражава.
В това подражаване всъщност няма нищо лошо. Напротив, идеалът е: всеки според способностите, всекиму според нуждите. Въпросът обаче е за средствата, с които ще се реши стопанската гатанка:

 задоволяване на европейски вкусове с българска кесия от днешен стил

Как може да се поддържа известен ранг не с действително благополучие, а чрез харчене... от една мършава българска чиновническа заплата? И тук става дума за тези, които избират не историческия път за всеобщо разрешение на въпроса, а пътя на личното преуспяване. При ограничените възможности, в които се намира нашето стопанство, снабдяването на пари за широк живот у нашата интелигенция от дребнособственически произход може да стане само с кариера на всяка цена с всички средства. И тук се коренят корупцията, продажничеството, явленията на безгръбначие и хищничеството на полуинтелигенцията.
...Пак поради ограничените ни стопански възможности вместо енергията на нашата интелигенция, разгърната в разтворените пространства, да се превърне в съревнование, тя, затворена в тясната ни черупка, се превръща в самоизяждане, злорадство, завист, ненавист.
И тъкмо тези прояви се използват от някои, за да водят борба не срещу основния въпрос - беднотията ни, - а срещу образованието, парламентаризма и липсата на съсловни прегради.
...Защо нашият народ не зачита чуждото? По същата причина, поради която е лош четец на книги - беднотията.
Изходът е един: България трябва да стане богата, благоденстваща и щастлива, но за всички. Тогава целият български народ ще разгърне скритите си сили и ще си създаде в новата история място и участ, каквито заслужават неговият устрем, неговите амбиции, неговото трудолюбие и неговата прекрасна земя. Той ще стане тъй велик и уважаван, какъвто е бил и в миналото.


Иван Хаджийски

Хаджийски като студент по право в София

Паметник на Иван Хаджийски в Троян