Обичаха се толкова много

Знаменитите кинотворци Еторе Скола и Марчело Мастрояни почита Италия през 2016 година

петък, 23 Декември 2016 / брой: 193

2487

Соня Александрова, Рим
специално за ДУМА

Докато в Рим текат последните дни (до 8 януари 2017 г.) на монографичната изложба "Приятно ми е, Еторе Скола", посветена на починалия през януари режисьор, Италия отбелязва и 20-годишнината от смъртта на актьора Марчело Мастрояни (19 декември). По този тъжен повод в България издателство "РИВА" публикува книгата "Марчело Мастрояни - човек на киното" (съставител Марчело Серени). След разглеждането на изложбата и прелистването на книгата изплуват много общи биографични и професионални стъпки, свързващи тези два мита на италианското кино.
В деветте секции на изложбата за първи път е представен личният и професионалният живот на Еторе Скола. В хронологичен ред са проследени фундаментални етапи от неговия разностранен професионален път - от млад карикатурист и сценарист до режисьор. Не е забравена и политическата му активност, приятелството му с Енрико Берлингуер, страстта му към театъра и операта.
Скола и Мастрояни идват млади от провинцията в Рим в търсене на работа и утвърждаване на таланта си. И за двамата столицата е свързана с детските и юношеските им спомени. Мастрояни, със седем години по-голям от Скола, попада в театралната трупа на Лукино Висконти, която му променя живота, и почти 10 години развива актьорските си качества при взискателно обучение, строга дисциплина и перфекционизъм. Той разграничава и двете си любими изкуства: "Киното е ваканцията. Театърът е училището." Скола, известен със страстта си към рисунката, "превзема" хумористичното списание "Марк Аврелий" като карикатурист. Режисьорът си спомня: "Една сутрин, отивайки на училище, се спрях на площад "Виторио". Вниманието ми беше привлечено най-вече от един красив, елегантен, авторитарен мъж, който режисираше всички. Беше Виторио де Сика и снимаше "Крадци на велосипеди". След години стана предпочитаният ми режисьор заедно с Фелини, а филмът - най-обичаният от неореализма. Онзи ден, освен че не отидох на училище, взех и друго важно решение - да правя кино."
Мастрояни също се запознава с Де Сика 16-17- годишен. Майка му е колежка и приятелка на сестрата на режисьора. Младият актьор чрез нея достига до Де Сика и непрекъснато му досажда точно в почивките от снимките, за да бъде забелязан и взет от него. С годините тяхното приятелство се заздравява и Мастрояни се възхищава на голямото му майсторство и красива фигура, назовава го "важен чичо". Много по-късно Скола ще посвети един от върховите си филми "Обичахме се толкова много", в който се появяват и Мастрояни, и Фелини, именно на Виторио де Сика.
Червена нишка на изложбата е рисунката (изложени са над 200) - голямата страст на режисьора и постоянен елемент през целия му живот. Не по-малко важни са и фотографиите - над 100 лични и над 400 от негови филми. Кореспонденция с други режисьори, плакати, оригинални сценарии, откъси от филми, кинопрегледи, интервюта, радиопрограми, реликви (пишещата машина, дървеното автомобилче от "Фамилията", предмети от "Един особен ден"), модели, възпроизведената редакция на "Марк Аврелий", винилови грамофонни плочи с музика към филмите му, цяла витрина със спечелените награди, режисьорският му стол, лични вещи допълват портрета на един от най-острите и горчиви наблюдатели на националните нрави. От зала в зала звучи интервюто с Маестрото, направено от кураторите на изложбата приживе на Скола. Най-напред сценарист на Дино Ризи и Антонио Пиетранжели, после дебютира като режисьор, подканян от Виторио Гасман, с "Ако позволите, да говорим за жени" (1964).
Така Мастрояни и Скола се посвещават основно на киното. За над 50 години кариера актьорът играе в над 160 филма на различни режисьори. Не всички от тях са успешни. Скола също има неравностойни творби сред своите над 40. В колективното съзнание режисьори като Виторио Де Сика ("Брак по италиански", "Вчера, днес и утре"), Лукино Висконти ("Бели нощи") или Федерико Фелини ("Сладък живот" и "Осем и половина") са тези, които утвърждават Мастрояни сред масовата публика, но има и други автори, които му поверяват трудни роли. Скола е един от тях. Двамата "се срещат" в девет филма. Между първия "Драма на ревност" (1970) и последния "Колко е часът" (1989) се нареждат "Позволете? Роко Папалео" (1971), "Обичахме се толкова много" (1974), "Един особен ден" (1977), "Терасата" (1980), "Новият свят" (1982), "Макарони" (1985), "Сплендор" (1989). Сред тях се откроява радиожурналистът хомосексуалист в "Един особен ден". "Мастрояни като "латински любовник" не ме интересуваше, признава Скола. Познавах го много добре и знаех, че е точно обратното. Повече ме забавляваше да му измисля друга роля, да изтъкна негови скрити качества. Усещах, че с Марчело ще мога да представя хомосексуалността на персонажа не очевадно, а само загатната." Така Мастрояни и София Лорен са обединени от самотата си в празния блок в деня на посещението на Хитлер в Рим. В "Терасата" Скола подлага актьора на друго предизвикателство - той е журналист, изоставен от жена си, разочарован от себе си и губещ работата си.
В своя последен филм "Странно е да се казваш Федерико" Скола иронизира отношенията си с Мастрояни и Фелини. Ако за Фелини този актьор е неговото алтер его и той го подлага на диети и физически упражнения в живота, Скола му дава по-малко автобиографични роли. Той следи Мастрояни в предпочитаните му ресторанти. Тримата приятели общуват в продължение на 50 години и посещават взаимно снимачните си площадки. Във филма на Скола покорява една от сцените: Тримата са на маса на брега на морето, приближава се майката на Мастрояни, която обвинява Скола: "Господин Скола, защо във вашите филми моят син е грозен? Вижте колко е красив той при Фелини." Може би и затова Фелини не предлага дори и пробни снимки на Мастрояни за "Казанова", на които подлага Алберто Сорди, Виторио Гасман и Уго Тоняци. Няколко години по-късно Скола поверява на Мастрояни ролята на венецианския любовник Казанова в "Новият свят".
Актьорът оценява значението на Скола за кариерата си: "Скола е забележителен. Използва истината, приятелството, обичта - неща, които в крайна сметка служат най-много на киното. Той принадлежи към онази малка група от режисьори, които наистина обичат актьорите, знаят да се смеят с тях, да ги иронизират, но винаги с доброта. Създава приятна и празнична атмосфера, която помага много за работещите във филма." Тази особеност е забелязана дори и от американския актьор Джак Лемън, партньор на Мастрояни в "Макарони", който заявява шеговито: "Скола има лекотата на Били Уайлдър и ангажираността на Мартин Рит. Неговото съучастничество с Мастрояни ме караше да ревнувам на снимачната площадка."
Ревността е чужда на съпругата на Еторе Скола, на която той остава верен докрай. При пленително красивия и с елегантни обноски Мастрояни е точно обратното. Неговата законна жена Флора Карабела се терзае от извънбрачните му и много одумвани връзки с актрисите Фей Дънауей и Катрин Деньов.
В края на живота си и Мастрояни, и Скола запечатват спомените си на филмова лента. Актьорът се изповядва в документалната творба "Спомням си, да, аз си спомням", заснет от спътницата му Ана Мария Тато, превърнала се и в автобиография. Скола се оставя в ръцете на режисьора Пиф за филма "Смеейки се и шегувайки се", където с присъщата си ирония се надсмива над себе си. "Защо ми харесва Еторе Скола?, се пита Пиф. Онова, което винаги ме е покорявало при него, беше способността му да разказва с чудесен глас и усмивка ужасни неща. Въпреки напредналата си възраст, говореше винаги за настоящето."
След Рим изложбата "Приятно ми е, Еторе Скола" отива в Милано, после - в Париж. Френската столица, любима на Еторе Скола и мястото, в което почина Марчело Мастрояни, ще има щастливата възможност да се докосне до света на двама италианци, които се обичаха толкова много.

Карло Понти, Марчело Мастрояни и Еторе Скола