Тъжно е, но времето изтича

Събота е. Първата събота на октомври. По традиция и по закон днес се открива истинският лов за истинските мъже. Какво е това, всеки го е преживял. Всеки го знае. За подготовката към този ден няма да говоря. За всекиго тя е различна. Еднаква е целта. Дружинката. Гората. Ловът. Слуката.
 Събота е. Първата събота на октомври. Всякога, всяка година тя се повтаря и всяка година е различна.
 Още към 4 през нощта запалих камината. Извадих туловката и всичко необходимо за един успешен лов. Оттатък, в стаята, синът още спи или, по-точно, си доспива. Чаят е заврял и из цялата къща се разнася ароматът на мащерка, мента и липа. А и малко на мед. Броя звездичките по приклада на пушката - 19. За повече от 30 години 19 звездички. Е, все пак нали ги има.
 Някъде към 6 синът е буден. С неговата пушка и такъми аз не се занимавам. Така и трябва. Към 7 часа синът тръгва към мястото на събирането - кметството на Врана стена. Е, преди години...
 Но сега придърпвам стола на кьошката. Срещу мен са Стругалница, Воломочище, Китка. А още по-далече са Деянов рид, Янков гроб и Тичек. След тях, някъде далече, вече e Сръбско. Помня всяка пътека, всяка бука или цер. Помня "самодивските изворчета". Помня... Вече само помня. Туловката е между краката ми. Топли с особена мекота коленете ми и дланта. Времето напредва, а аз се връщам в спомените. И кой знае защо, но в спомените присъстват онези, които вече ги няма. Няма ги в дружинката, няма ги и сред нас. Мен все още ме има, но тук, на кьошката, с туловката между краката.
Безмилостният ход на времето. На стареенето и на болестите. И може би e много жестоко, и може би не e навреме, но нека следващите четиристишия са в памет на мъжете, които ги няма вече в дружинки и сред нас, и на онези, които още ни има в живота, но ни няма в дружинката.
 
 Остаряваме, приятели.
 И вече недовиждаме.
 Остаряваме, приятели.
 Все по-трудно движим се!

 Остаряваме, приятели,
 и вече недочуваме.
 Остаряваме, приятели,
 все повече домуваме!

 Остаряваме, приятели.
 И все ще остаряваме,
 додето станем нечий спомен.
 А ние, всъщност, някой помним ли?
 
Тъжно, нали? Но не можем да спрем времето, белотата на косите, сълзите в очите, тремора на ръцете и болките в сърцето...