Дива кръв

Разказ от Петър Доневски

Петър ДОНЕВСКИ е роден през 1938 г. в с. Търнак, Врачанско. Автор е на белетристичните книги "Скът", "Дива кръв", "Лудо време", "Залези в равнината", "Удавени очи", "На село зреят черешите" и др. Член е на Съюза на българските писатели.

Тасо влезе в селото някъде по обед. Денят беше мъглив. Улиците кални. Преди няколко дена валя есенен дъжд, а после северняка стихна и след седмица гъсти мъгли плъзнаха по долините в подхълмието и криволите на река Скът.
Селото му беше познато, но приятели не видя. Спря малко пред общината, разкопча късата си полушуба и под ризата му се провря обедния влажен хлад, носещ отмора на потните му гърди. Повикал го беше председателят на кооперацията. И затова не се бави. Приведе се та привърза връзката на лявата си маратонка и зави към канцеларията на земеделската кооперация.
- Пристъпвай! Пристъпвай, Атанасе (Атанас му беше името, но приятелите му викаха Тасо още от войниклъка). Цяла седмица те чакаме бе човек. - Посрещна го усмихнат на вратата председателят. - Знаеш ли за какво съм те викал.
- Знам, знам... Кога имаш зор, тогава само ме търсиш. - засмя се Тасо и седна на стола в края на дългата маса. - Да не ти се е вкиснало виното?
- Виното... Виното, лесна е работата на виното... Ама за другото, за другото ми кажи. Какво ще ти струва. Какво ще ти даваме ти си знаеш. Няма проблеми за отплатата. Ама от тая напаст да ни отървеш.
Още от оня ден на пазара Тасо беше разбрал от търнавчени. Преди десетина дни двадесет и осем глави от разплода бяха изпотръшнати пред кошарите и карантията от породистите шилета се бе проточила по пътеката докъм долния край на тополите. Глутница беше прегазила и през Галишките кюмета. Още не се знаеше дали са чакали или вълци, но все едно. Сума стока зян беше станала. За Тасо работата беше ясна. И в други години по това време от дунавските върбалаци изгладнели вълци налитаха по тамошните кошари, но да прескочат и в Попица, това досега не е бивало. Не му се вярваше и затова въртеше глава в почуда.
- Има ги бе, Атанасе... Има ги... Вече цяла седмица овчарите не спят. От хълма се спускат... и особено призори. С очите си овчарите ги видели как прескачат оградите и докато и кучета, и хора се съвземат... Оня ден глутницата прегази стадото на Джанголя. Та... Какво ще ти давам? Казвай.
Атанас смукваше от цигарата си, с пръст почукваше пепелта в цигарената кутия, която ползваше за пепелник и с въздишка се заканваше на вълчата напаст.
- Да видим, да мислим... Да помислим как ще стане работата.
- Мисли, мисли и казвай, щото мене главата ми за друго не мисли. Хилядо глави са овцете във фермата, башка разплода и кочовете. Допуснем ли я до Търнавската... За десетина дни две кюмета у Влъчковия дол ще отидат. И млеко, и месо, па и вълна... Сума загуба овчарите ще понесат.
- Джепане, джепане, джепане - изпусна цигарения дим на кълбета Тасо. - С джепането да ме осигуриш - и поглади с опакото на китката провисналите си мустаци. - И... некое момче от вашата дружинка, но по-ербап да бъде. Друго засега - допълни той - няма да ми плащаш, докато не махнем белята.
Разправяха по пазара ловджиите, че Тасо освен усталък в авджилъка си имал и добро куче - едро, смочесто, с прави уши, вълкодав. Ходил беше за него нарочно по Тетевенско, по Рибарица. Сменил го с някакъв познат за три кофи кукуруз. Хвърлил му беше мерака, щото му казали балканджии, че техните песове скитали по Вежен и в палето имало и дива кръв. Било от вълчица. Когато пребили майката, палето се омотало в папрата и овчарите го хванали. Та той си го беше взел още сукалче и после с млеко полека, лека... И го отчувал. А понеже беше женско и го открили под Вежен - нарече го Вежана. От малко та докато порасна, Вежана свикна с него и където иде Тасо, там беше и кучката. И сутрин, и вечер та и през целия ден. Не делеше се от Тасо.
Тасо не обърнал внимание, че още когато кучката израствала едра и яка, горският му казал, че това куче е опасно, да си го върне оттам, откъдето го е взел, не послуша и овчаря си Панчо, който му предложи да му изпразни една гилза в главата, па ако му е жал, да се обади на ветеринарния - той знае нататък какъв е реда. Не го направи - мислеше, че му завиждат. Кучето растеше с гладък косъм, яко и едро.
- Та-а-а-а - прекъсна тишината председателят. - В тебе е думата вече. Джипа ти давам, прави каквото щеш. Но скоро да пием блага ракия.
Още същия следобед шофьорът върна Тасо в града. Набързо нареди ловните такъми, кобура с надцевката Ижето тури в колената, а Вежана сви гнездо на задната седалка до него.
Овчарите го чакаха. Набързо му разказаха пак историята с вълчата напаст и тръгнаха да оглеждат саите, хълмовете и реката. Показаха му най-вече посоката към Влъчковия дол. Оттам като че ли идвала глутницата. Пак му разказаха овчарите, че старите хора неслучайно са наричали тая падина Влъчката. Преди години в усойни места вълчица се усамотявала и не след дълго оттам излизали вълчета.
Докато оглеждаха хълма, реката и тополаците, Тасо обясняваше на овчарите, че техните псета само дразнят зверовете, че работата с вълците си е мъжка работа и трябват яки нерви и точен отстрел, стадото в долния край на една от саите се юрна и пред очите на всички през водопойните корита прескочи огромен вълк, след него втори, че и още един.
- Юбря-я-я, юбря-я-я - затичаха овчарите, кучетата се понесоха с лай, но глутницата се изнесе невредима в криволите на близкия лъг.
Тасо пусна Вежана. Кучето обиколи саите, спря се на два пъти до сеновала, но усетило острата миризма на вълците, се понесе към ниското в тополите. После се чу скимтене, ръмжене, боричкане. Овчарите се затичаха натам, но се върнаха, щото срещнаха кучката. Беше мокра и кална. След няколко дни картината се повтори.
- Не ще да е лесна работа тука, хора, - казваше на овчарите Тасо. - Мъжкари са в тая глутница. Мъжкари и за кучката май ще се сбият. Ще се бият, докато остане силният.
После няколко дни глутницата не се появи, но от съседни села се оплакаха за разкъсани овце, кози, даже и една турмакиня. Всички се сещаха. Настръхнали и накървени, зверовете неочаквано се спускаха от хълмовете и нападаха селата около река Скът. Днес се явяваха тук, утре нападаха на друго място. За ден и нощ прекосяваха цялата околия и от нищо не се плашеха.
Тасо повика няколко ловци, направиха хайка и някъде към Горския пояс и Мекишака пребиха само едно скитащо куче. А и в горния край на селото та и по Шарамполя хищниците се спускаха в долищата и си отвличаха по някоя овца, коза или шиле.
Две седмици Тасо прекара на кошарите. На пет страни подреждаше постове и поставяше на определена пусия сигурни хора, вярваше, че всяка вечер ще бъде последната битка с големия звяр. Но и всяка вечер той забелязваше, че Вежана се губеше до среднощ, а после се връщаше потна, уморена и лягаше по балите сено.
Така преминаха още няколко дни, докато една сутрин Тасо рече на бригадира:
- Даваш ми шуба, ботуши, торбичка с хляб и сирене и ме чакайте. Ако ми потрябвате, хабер ще ви пратя.
Овчарите си мълчаха, но после в далечината видяха едрия му силует как се скри в шубраците на Свинския шумак и Влъчкия дол.
Уплахата, покрила лицата на овчарите, не им позволи да мигнат цяла нощ. Но вълци нямаше. На втората и третата вечер вълците пак не се появиха. Овцете успокоени се редяха по хранилките със силаж, хрупаха, пиеха вода от коритата и чановете звъняха спокойно.
Тасо не се върна три дена и три нощи. Овчарите щъкаха из саите, хранеха и поеха стадата, но и поглеждаха към Вълчия дол, шушукаха и когато решиха вече да го потърсят, той се зададе. Бавно, с гумените си ботуши и шубата, прекосяваше мокрия герен и след десетина минути спря пред къщето на овчарите. От мократа му глава лъхаше пара. Беше брадясал, имаше вид на мъченик.
- Вървете. Вземете превоз и вървете... Някъде по средата на дола. До изкорубения горун го оставих.
После приседна, събу гумените ботуши, от които лъхаше гнила миризма. Дадоха му храна, пи две-три дълбоки глътки вино от дамаджаната, легна в стаята на бригадира и заспа, грохнал от умора.
След обяд бригадирът и трактористът с шасито докараха единака. Дълъг, смочест и едър, по-едър от асканийски коч. Проснаха го на площадката до водопойното корито. Сякаш беше заспал, заспал с цялата си свирепост. Зъбите му дълги, бели, изкривени навън като шишове, очите присвити, ноздрите отворени широко. Овчарите цъкаха:
- Колко ли брави стока е бастисал.
Овчарите събудиха Тасо на другия ден, когато видяха Вежана в горния край на сеновала да лежи по корем върху балите сено мокра и уморена. Топлият завет лъхащ от заслона на камарата сено и припека от оскъдното слънце премрежваха очите й и тя се унасяше в дрямка. Тасо се поосвежи с няколко шепи вода, пална цигара и пъхна две гилзи в цевите на Ижовката надцевка. С първия изстрел удари кучката в задницата. Тя изквича и се повлече със задните крака, като да избяга зад сламата, но сачмите от втория удар я улучиха в главата и тя се просна в целия си ръст до телената ограда на сеновала. Дълга, едра като асканийска овца. Овчарите гледаха в почуда.
Тасо свали пушката от мерник, поотърка с два пръста мустаците си и погледна овчарите:
- Тя примами хищника - разказваше той, след като примачка с крак фаса на изгорялата цигара.  - Обиколих цялата Вълча падина и някъде по средата на дола спрях до изкорубен горун. Пред него на десетина метра на малка поляна пред песъклив бряг съгледах следи. Покатерих се в клоните на горуна и чакам. Мъглата, гледам, идваше по ниското. Студено, но сгуших се и чакам. Сигурен бях, че тука ще минат.
- Помислихме, че си заспал - прекъсна го някой.
- Ами... Ами... Друг път ще заспа.
Подадоха му нова цигара, припали, поотърка си с два пръста пак мокрия мустак и продължи:
- Нощ дълга..., но мина, ден се мина... Това вече го знаете... И ето, че призори тая сутрин идват Вежана и вълкът. Като ги видях... леле мале... Затаих дъх. Голям, голям... ама като тоя... цяло теле на три месеца. Не съм виждал скоро такъв. Едър, с прави уши, енергичен и бърз и хитър.
Тасо замълча, пое си отново дъх и показа как от тоя миг спрял дишането даже.
- Любовна игра си играеха. Разбирах ги. Тия нощи животните в дивата и радостна любовна игра са почувствали омаята на тоя прелестен дол и усета на истинското диво щастие на топлата си кръв. Играеха си. И когато тя гальовно го хапеше, а той я заскачаше, натиснах първия спусък. Още с първия изстрел го думнах. Мислех да натисна и втория... домиля ми. Спрех малко, почаках. И видях промяната и усета на животното. От стремеж по природен закон за потомство, всичко се променя в стремеж за оцеляване. В тоя проблясък от време може би кучешката душа усети частта от смъртта и че всяка секунда е дар от съдбата. Че всяка частица от живот е последна и всеки момент светлината може да се смени с мрак. Какво нещо е живота - цъкаше Тасо и продължи. - И изведнъж, усетила мириса на барут и съсъкът на сачмите, които се блъснаха в отсрещния бряг, кучката се понесе обезумяла из мокрия гъсталак на шубраците, стига до края на дола, прескочи Свинския шумак и се изгуби чак в Козарска могила.
Домиляло му на Тасо. Домиляло му, но на излизане от гората той си пресмяташе, че някъде в средата на пролетта сигурно пак в тая гора, във Вълчия дол, тя щеше да се окучи. Ще се родят палета и вече истински потомци на сивите вълци, в които потомствената потреба на индивида ще възроди дивите нрави на звяра, с които той живее и оцеляваше. В природата. За всичко това Тасо беше дълго мислил.