Спомени за Иван Пейчев - името му беше притча во язицех

Борислав БОЙЧЕВ
 

На година, на две Иван Пейчев гостуваше на родния си град. Сред артистичната част на обитателите на Шумен - пишещи, художници, театрали, музиканти, настъпваше празнично настроение. На техните сборища в редакциите, театъра, читалището, заведенията името му ставаше притча во язицех: Ваньо тъй, Ваньо иначе. Започваше подготовката за вечерята, с която се ознаменуваше неговото гостуване. За заключителната вечеря ресторант "Девети септември" се аранжираше по особен начин. Покрай масата в средата с госта се извиваха два реда маси за най-близките и за големите почитатели. Най-младите, доволни, че са ги допуснали, стърчаха край стените. Всеки си знаеше мястото.
Иван Пейчев пристигаше, придружен от приятели от детските и младите си години - Здравко Недев, Павел Пекарек, Владо Вичев, Антон Коларов и още други. На всички навремето Ваньо беше измислил подходящи прякори, а самия него наричаха Капитана. Висок, строен, изправен, косата му все тъй буйна като на младите години, пристъпваше достолепно, леко провлачвайки единия крак.
Младите поети, успели да му предадат папчици със свои стихове, изправени като наказани край стената, чакаха със свити сърца. Пред всички Ваньо произнасяше присъдата си. За всеки от тях намираше да каже добра, поощряваща дума. Помнеше отделни куплети и ги цитираше, без да гледа текста. Помнеше ги, направо криле ти пришива. Че няма да го обичаш ли, няма да пиеш ли за негово здраве?
На тези задушевни вечери Иван Пейчев често вмъкваше изрази, цели монолози, които прозвучаваха странно, биваха без връзка с разговора в момента. След време, когато гледахме "Всяка есенна вечер" и четяхме "Ковачът на мълнии", отделни реплики ни сепваха, звучаха познато. Иван Пейчев си ги е произнасял ей така, гласно, пред публика, за да усети как звучат. Репетирал си ги е.
Бивши фронтоваци си спомняха как Ваньо на самата бойна линия, докато другите се придвижвали пълзешком, както били учени, той крачел изправен. Напразно командирите го хокали и заповядвали да заляга. Не, не можел той да пълзи пред ненавистния противник. Да се унижи пред омразния враг. Вървял в цял ръст, чудесна мишена за снайперистите отсреща. Със специална заповед бил върнат на безопасно място.
Веднъж разказа как е бил арестуван преди Девети септември. Закарали го в околийското управление в средата на града. По това време, по някакви странни хигиенни съображения, подовете на държавните учреждения и училищата се мажеха с някакво черно миризливо подово масло. Полицаите проснали арестанта на прясно намазания под. Тогава пристигнал агентът Иван Костакев, който бил нещо като шуменски Никола Гешев, прочутият по онова време български полицай. Същият този забележителен шуменски полицай в околиите на областта се подвизавал с други имена. В Поповска околия го знаеха като Иван Александров. Това име го знаехме и ние, тогавашните деца. Но все едно с кое име се появяваше, навсякъде всяваше страх.
- Идиоти - обърнал се Иван Костакев към полицаите. - Ваньо е с нов костюм, а вие сте го проснали на мазния под. Стани, Ваньо!
 Суперполицаят взел един вестник, постал го на пода и вежливо поканил Иван Пейчев да легне отгоре. Същият пред арестантите често разигравал един етюд. Изваждал пистолета си от кобура и казвал:
- В пълнителя има шест патрона. Пет са за вас, шестия запазвам за себе си.
Разиграл номера си и пред Иван Пейчев. Същото вече бил правил и в Попово пред арестувания 16-годишен ученик ремсист Кольо Георгиев, днешният писател. Същият Иван Костакев/Иван Александров послужил за прототип на агента от пиесата "Всяка есенна вечер".
Няколко дни след Девети септември 1944 г. Иван Пейчев имал среща с арестувания суперполицай. Извели го от килията.
- Ваньо, виждал ли тоз пистолет? - казал Иван Пейчев на своя адаш. - В пълнителя е имало шест патрона. Петте са изстреляни, останал е шестият, който ти пазеше за себе си. Ето ти пистолета и прави каквото се заканваше.
От страшния полицай нямало и помен. Ударил го на молба. Готов бил да служи и на новата власт. Щял да бъде много полезен. Обещавал да бъде верен и предан.
Старите приятели на поета пък си спомниха как веднъж, като бил болен, го посетили в болницата. Нали били тръгнали при болен, не отишли с празни ръце. Носели кошница, чието съдържание озадачило персонала. Пълна била с яйца. Обяснението било, че техният приятел, болният Ваньо Пейчев, обича да пие сурови яйца. Медицинският персонал бил чувал, че поетът и приятелите му обичат да си попийват, ама чак за сурови яйца не били чували. Един от санитарите, човек опитен, взел едно яйце и го счупил. Но вместо жълтък и белтък, от яйцето се разляла бистра течност, която на всичко отгоре замирисала на ракия. Визитата при болния завършила набързо. Но останала неразкрита голямата загадка как са били източени белтъкът и жълтъкът и на тяхно място вкарана ракията.
Понякога се случваше Иван Пейчев за нещо да се разгневи. Ставаше рязък, думите, образите, метафорите му идваха много бързо и биваха точни и на място. В такова състояние един път гневно изрече: "Македония ли, тази държавица, пръкнала се от фъшкиите на Луцифер!"
Тази метафора изглежда обикаляше и столичните заведения, защото колчем станеше дума за Македония, Здравко Петров цитираше своя шуменски земляк.
Шуменските първенци по някое време проявили загриженост и го назначили на работа в окръжната библиотека. Пристигнал Иван Пейчев в библиотеката и му показали каква била работата: да вписва сигнатурите на новите книги. Взел си шапката, тръгнал си и повече не се вяснал. От шуменската библиотека му останала за спомен трудова книжка с вписан в нея един-единствен работен ден през целия му живот. Идвал в библиотеката, но като читател. Пристигал с една торба, напълвал я с книги и си тръгвал. След седмица отново пристигал, подменял книгите в торбата и си тръгвал. След като напуснал Шумен, където и да бивал след това, имал своята библиотека, където всяка седмица подменял книгите. Той беше добре самообразовал се човек. Не беше лесно да се разговаря с него, трябваше винаги да си нащрек.
Приятелите му, честите негови посетители го помнеха в една и съща поза: излегнат на хълбок, до него книгите - тъй четял, тъй и пишел. До леглото, да му е подръка, дамаджана с вино. Черпел си гостите, но и себе си не забравял.
Почетните звания на културните дейци - заслужили и народни писатели, лауреати и герои се раздаваха все по-щедро. Шуменските приятели и почитатели на Иван Пейчев се чувстваха лично оскърбени, че за техния Ваньо все не идваше ред да го закичат с онова отличие, най-високото, което щеше да му е прилика. Тази несправедливост, която се обясняваше с пустата човешка завист, беше постоянна тема за гневни разговори. Докато един ден се разнесе приказка, че се готвело ново звание, което се пазело още от властта в тайна и че Ваньо щял да е първият носител. Звание, за което никой не се бил сещал досега: държавен деец на културата. Кой ще ти чака властта да се натутка. Феновете на Ваньо му го присъдиха и не пропускаха, като споменаваха името му, да го прибавят. Ето как звучеше: Иван Пейчев, държавен поет.