Бацилът на уникалността

"Тези, които никога не оттеглят думите си, обичат себе си повече от истината."
Жозеф Жубер (1754-1824), френски писател-моралист

Трета част

Вашингтон. Голяма конферентна зала с изглед към Пенсилвания авеню. Няколко преки по-нататък е Белият дом, където дълги години проф. Збигнев Бжежински е насочвал държавната политика като съветник по националната сигурност на президента на САЩ. През друг период на същата длъжност е бил и ген. Брент Скокрофт. В продължение на много сутрини и следобеди през пролетта на 2008 г. двамата обсъждат проблемите на страната, като модератор на срещите е известният журналист от в. "Вашингтон поуст" Дейвид Игнейшъс.
В епилога на тези разговори Збигнев Бжежински, в академичен стил, си позволява рядко откровение в американския политически дискурс: "И понякога трябва да говорим по-скромно. Райнхолд Нибър (американски теолог - б.а.) през 1937 г. е написал нещо чудесно, в смисъл, че колкото повече една цивилизация приближава упадъка си, толкова повече прокламира превъзходството си. В последните години сме свикнали да дефинираме световните дела в манихейски стил. Ние сме епитом на правдата. Тези, които не са с нас, са против нас. Тези, които са против нас, по дефиниция са злото. Мисля, че трябва да сме по-скромни по отношение на мястото ни в света."
Цитираната мисъл е логически завършек на продължителна дискусия за новите реалности в света и отношенията на САЩ към променената обстановка. Едно принудено под натиска на ситуацията признание, че американската външна политика, като остава изкуство на възможното за защита на националните интереси на страната, би било уместно да се освободи от болезнената амбиция да преобразува света според желанията на официален Вашингтон.
Но в психологията има понятие "когнитивен дисонанс". То е налице, когато в съзнанието на даден индивид се сблъскват логически противоречиви знания за един и същи обект или събития, и той преживява чувство на дискомфорт и се стреми да се избави от него. Стараейки се да реши тази задача, индивидът реконструира своите знания или социални правила относно съответните обекти или събития така, че противоречието да бъде премахнато. И ако фактите опровергават новото "знание", толкова по-зле за фактите. Те или биват игнорирани, или преформатирани чрез съответна манипулативна интерпретация.
Прозрението на Бжежински за необходимостта от прекалибриране на визията за геополитическата роля на САЩ, уви, влиза в противоречие с дългогодишна, утвърдена претенция за съществуване на

глобална "американска мисия"

- понастоящем командният чип на външнополитическата стратегия на Съединените щати. Колкото се отнася до основата, върху която тя е изградена, това е т.нар. Представа за демокрация, изложена от ген. Скокрофт по време на дискусията му с проф. Бжежински по следния начин: "В Америка съществуват три тенденции в тази връзка. Първата бих нарекъл Вашингтон-Джон Куинси Адамс (президент на САЩ от 1825 до 1829 г. - б.а.), според която виждаме себе си като сияен град на върха на хълма. Демокрацията е пътят, по който трябва да се върви. Ние сме пример за човешката способност да се живее в мир и хармония с другите хора. Ако други искат да приемат нашата система - добре. Само че, както казва Джон Куинси Адамс, не отиваме да търсим чудовища, които да убиваме. Ние желаем успех на всички, които искат свобода и независимост. Гарантираме само за себе си.
Втората тенденция започва с Томас Удроу Уилсън (президент на САЩ от 1913 до 1921 г. - б.а.), който смята постройката на Вашингтон-Адамс за твърде ограничаваща и е убеден, че трябва да сме евангелисти на демокрацията. Оттогава до ден днешен вървят дебати дали да приемаме страните, каквито са, и да работим с тях, или да ги привлечем към демокрацията.
Третата започва след 11 септември (2001 г. - б.а.) с войната в Ирак. Тя се състои в корекция на Уилсъновия модел. Сега наша цел и наша мисия е да разпространяваме демокрация, ако трябва, и със сила."
Относно реалните резултати от американския вариант на демокрацията, с висока степен на обективност, Бжежински признава: "В по-развитите части на Европа не съществуват икономическите неравенства, които са налице в Съединените щати. Тези неравенства не са здравословни. Не мисля, че съответстват на ценностите ни. Ние обаче проявяваме доста голямо безразличие по отношение на тях поради конкретни исторически причини. Мисля, че тук можем да научим много от европейците, които са се придвижили доста по-напред от нас по посока на справедливо и истинско демократично общество."

Горчиво признание

за ограничения социален потенциал на парадигмата за "свободното частно предприемачество, което допринася за удовлетворяване на обществения интерес". Конкретните социални и икономически показатели на САЩ, съотнесени към индикаторите на по-развитите европейски държави, сочат разломно разминаване. Дължащо се на различната философия отвъд и отсам Атлантическия океан, в страните от ОИСР, за ролята на държавата. През 2010 г. например Норвегия заделя 10% от БВП, т.е. тя постига бюджетен излишък; Южна Корея - около 1% бюджетен излишък, а бюджетните дефицити на Швейцария, Швеция, Люксембург и Финландия са под 3%. През с.г. в САЩ бюджетният дефицит като част от БВП е 10%. Това е следствие от разликата в данъчните системи. През 2009 г. в Норвегия събраните данъци са 57% от БВП, в Дания - 56%, в Швеция и Финландия - по 53%, а в САЩ - едва 32,5%.
Това различие довежда до своето незаобиколимо социално отражение. В държавите с високо данъчно облагане като механизъм за преразпределение на доходите са осигурени повече публични услуги, като например в Скандинавия има универсален достъп до системата за здравеопазване, висше образование, грижи за децата и подкрепа за семействата с малки деца. И докато в европейските държави за периода 1965-2009 г. тенденцията е данъците да бъдат увеличавани значително: в Португалия - с 19%, в Дания - с 18%, в Италия - също с 18%, в Испания - със 17%, и т.н., то в САЩ те са намалени(!) с 0,5% за посочените четиридесет и четири години.
Западноевропейските държави членки на ОИСР дори в условията на криза през 2009 г. запазват сравнително голям дял от бюджетите си за социални разходи като процент от БВП. За Франция процентите са 32,5, за Швеция - 32, за Дания - 31, за Белгия и Австрия - по 29, и т.н. С най-нисък показател са САЩ - 17,5.
Главната разлика в бюджетните разходи се дължи именно на разминаването във възгледите за управление в САЩ и Европа. В Съединените щати концепцията за "малката държава" - сгрявала копнежа още на първите колонисти за неограничено забогатяване - отново е доминиращо политическо верую от тридесетина години насам, което блокира увеличаването на данъчното облагане като част от БВП. Ето защо САЩ намаляват своите публични инвестиции в образование, наука, енергийни източници, инфраструктура, помощите за бедни. Идеолозите - противници на високите данъци, твърдят, че Европа плаща твърде тежка цена поради системата си за данъчно облагане.
Отново е налице когнитивен дисонанс. Например Северна Европа е водеща спрямо САЩ по повечето индикатори за жизнен стандарт: образователен ценз на населението, процент на население под прага на бедност - с показател около 6% срещу 14% в САЩ, продължителност на живота и т.н. Наистина брутният вътрешен продукт на глава от население в САЩ е по-висок, отколкото в повечето европейски държави (но не и спрямо Норвегия например), но това не е аргумент в подкрепа на американската данъчна система, още по-малко може да обори фактологията за съотношението в стандарта на живот. Наистина брутният вътрешен продукт на глава от населението в САЩ е по-висок, отколкото в почти всички европейски страни, но жизненият стандарт на т.нар. среден американец не превъзхожда жизнения стандарт на повечето европейци, а отразява по-високите цени на здравните услуги, по-дългото годишно работно време и по-малкото часове за почивка, по-дългите (и по-скъпи) транспортни връзки поради големите географски разстояния, по-високите военни разходи и, най-важното, скокообразното повишаване на доходите на най-богатата част от американското население.
Както изтъкват редица видни икономисти, включително и проф. Джефри Сакс, продължителното преимущество на САЩ по отношение на БВП на човек спрямо Европа е поради географски особености повече, отколкото дължащо се на икономически причини. Северна Америка притежава много повече земя и природни ресурси на човек, отколкото Европа. Ето къде е източникът на нейното дългогодишно превъзходство (също както поради своите приходи от нефт и природен газ Норвегия има по-висок показател от САЩ по БВП на глава от населението).
Същественото за качеството на живота е, че въпреки огромните природни ресурси на САЩ, те като краен резултат дават

по-нисък жизнен стандарт

по много показатели спрямо Северна Европа. Да, БВП за едно лице в САЩ е по-висок, но той не носи предимство за средния американец спрямо средния европеец в Скандинавия, понеже не се разпределя равномерно по социалната стълба.
Именно затова и митът за "равния старт" на родените в Съединените щати по отношение на тяхното бъдещо развитие се упътва към своя тъжен залез. Все по-ясно болезнено изразена е връзката между социалното положение на родителите и постиженията на техните деца в образованието. Основните разходи за него се поемат от местните власти и от семейството на учащите се. Бедните родители преимуществено населяват и бедни райони, в които бюджетното подпомагане на един студент е по-ниско, отколкото в престижните райони на градовете. Правило, валидно навсякъде в страната - независимо дали се отнася до Ню Йорк, Чикаго или Лос Анджелис. Като се прибавят към ниското обществено подпомагане и невисоките доходи на родителите, които живеят в бедните части на големите градове, напълно обяснимо е защо е твърде нисък процентът на получилите бакалавърска степен от небогат произход.
Възможностите за социална мобилност на младите американци драматично намаляват. Отново в сравнение със скандинавските държави показателите на САЩ са около два пъти по-неблагоприятни. Все по-важно става там, върху територията, където се отглежда непрекъснато претенцията за "американската изключителност", да бъдеш роден със сребърна лъжичка в устата. Какво да правят останалите 99%? Спасяването на давещите се е работа на самите давещи се.

*Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България