Среднощен разговор

Владимир Голев

Първото стихотворение от Младен Исаев, което прочетох, този до неотдавна наш съвременник, беше "Свиждане" с такъв запомнящ се финал:

Пак щракна ключ - излязоха си тримата:
слънцето, стражарят и детето.
Само върху челото ми още има
мъничка сълза - като звездица светла.

Беше отглас на едно сурово време, погълнало такива поети като Димчо Дебелянов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Христо Ясенов, заради което не случайно България бе назована "Страна на загиналите поети". Младен Исаев, след много теглила и прокуждане извън страната, завърнал се, бе станал наш известен поет, автор на цяла поредица от книги. Той нерядко събираше около себе си млади автори, водеше с тях разговори за литература, запознаваше ги с други представители на творческата интелигенция.
След като мнозина от младите поети и писатели бяха приети за членове на Съюза на писателите, Младен не преставаше да полага грижи за тях. Често можеше да се види как групи млади творци го заобикаляха и слушаха напътстващите му слова: "Равнявайте се не толкова помежду си, а с големите автори, останали в нашата и световната класика. Не ги четете като обикновени читатели, а анализирайте написаното от тях. Запознайте се детайлно с Пушкин, Лермонтов, Есенин и Маяковски." Даваше пример с отделни техни творби. Организираха се събрания специално за младите поети и писатели. Запомнил съм едно от тях, където говориха Никола Фурнаджиев и Младен Исаев. Фурнаджиев разказа за своя път в литературата и особено за работата си като редактор в издателство "Български писател", където вече бяха издали първите си книги много млади автори. Младен Исаев говори за своя творчески път и огромното значение на писателския труд. Каза, че в музея на Пушкин в Петроград е запазена страница от ръкописа на големия поет, на която той разказва как, като те обхване вдъхновението, започваш да пишеш, редят се леко стих след стих и става песен. Дали е толкова леко и приятно се вижда от това, че Пушкин е направил 16 варианта на този куплет, докато стигне желаното. Не се е доверявал на божията дарба, а е загубил навярно часове, докато направи тези варианти. "Не отминавайте само с бързо прочитане на харесало ви стихотворение! Анализирайте го дума по дума, ред по ред да откриете какво ви е харесало, какви слова е употребил творецът."
Тези основни правила за работа в изкуството, като че ли ги знаехме, но с охота ги попивахме, казани от такъв вече утвърден поет като Младен Исаев. "И поезията - казваше той - има, така да се каже, свой занаят, който трябва да се усвои. Я вижте до какъв брилянтен стих са стигнали Дебелянов, Лилиев, Багряна или ненадминатите Яворов, Смирненски, Траянов, Вапцаров.
Веднъж, докато чакахме ред да ни повикат на запис в радио София и се разхождахме по "Драган Цанков", Младен рече: "Не дооцениха нашите критици такъв поет като Ламар. Какви стихове има в "Запад-Изток"! Ще ми се да поговоря за разнообразието в нашата поезия. Помисли си за Багряна, от една страна, и Магда Петканова, от друга, за Яворов и Славейковците, за Гео Милев, този европеец по характер..."
Много и различни оценки за наши поети правеше Исаев, но най-ме порази разказа му за Никола Вапцаров, с когото били в една килия по време на следствието. Отивахме на някакво литературно четене, Младен вървеше приведен, без настроение. По едно време се сепна и ме загледа с топъл поглед. "Имам в главата си сюжет за пиеса. Не съм опитвал да се набърквам в драматургията, но ти можеш..." И ми разказа за Вапцаров. Дори не спомена как сам е бил изтезаван и какво е преживял в ония страшни дни. "В последната нощ, преди да ни изведат за съда, седяхме с него в килията и по едно време дойде стражар и изведе Кольо. Не знаех къде го заведе. Цяла нощ го чаках. Ужасна нощ! Какво ли не премислих! Доведоха го на разсъмване. Беше страшно възбуден, но не унил. "Представяш ли си? - рече. - Извика ме Гешев. В кабинета си. Ръкува се с мен. На масичката имаше кафе, шоколадови бонбони, цигари. "Ти - казва разбираш, че следствието приключи. Ще ви предадем на съда и той ще реши съдбата ви. Не очаквам друго, освен разстрел. В тебе виждам освен поет, но и достоен противник. Ще ти направя едно предложение. Може да спасиш живота си. Подпиши декларация, че се отказваш от убежденията си, че съжаляваш за тях. Ако не друго, може да избегнеш разстрела." Разбира се, не приех да стана предател. Написал съм прощални стихове на близки и любими хора. Не мога да напусна приятелите си."
Именно за този среднощен разговор може да се напише пиеса. Аз пиеси не пиша!"
Много пъти мислих за тези думи на Младен Исаев. Дори в главата ми се въртеше заглавие на такава пиеса - "Среднощен разговор". Не я написах и затова, защото вече имаше такава или подобна пиеса от Петър Анастасов. Не исках да се повтарям с нея. На Исаев нищо не казах. Пък и той повече не се върна на тая тема. Виждах го много пъти умислен и тъжен. Не някаква малка тъга, а тежко, ненадмогвано страдание. Предполагам, че си е мислил все за ония момчета, които начело с Никола Вапцаров запяха преди разстрела "Тоз, който падне..." и така загинаха с песен на уста. Навярно си е мислил същото, когато е писал "Пожари", "Ведрина", "Тревожна планета" или "Звезда на мира". Едва ли някога щеше да изживее този страшен спомен.
Не го изживя. Не бях в София, когато научих, че получил инфаркт. Не беше издържало сърцето му след толкова тревоги, смъртни опасности и страдания...


В стаичката на поета

Владимир Голев

Певецът на морето и машините
от снимката невесел гледа на света.
И няма оня див копнеж по Филипините,
музеят тъне в глуха самота.

Но самотата тука е привидна
и не към сън поетът ни зове.
Във тоя дом и стаичката свидна
кънтят прощални изстрели и стихове...