Морско синьо

Пенка Чернева

ПЕНКА ЧЕРНЕВА е завършила журналистика в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е във вестниците "Народна младеж" и "Поглед". Освен дългия журналистически път зад гърба си и многобройните публикации в българския печат, Пенка Чернева е автор на книгите "Тук има силна вода", "Обичате ли Бах", "Невъзможна самота", "Няма рецепта за живот", "Въпреки всичко". Член е на СБЖ и СБП. Има три награди на СБЖ и националната литературна награда "Георги Братанов" за проза.


    Нещо липсва в картинката. Долу, напред и в безкрая е морето. Морето: то е голямо. Така едно дете беше направило най-краткото и най-точно съчинение по темата. В дясната далечина ивица бряг се опитва да прегърне необятното и вечер фарът издава пулсиращата болка, че това е невъзможно. Вляво над скупчените покриви не следва директно синьото на небето, първо е белият мел – мечта на художника – и върху него по холивудски градът е изписал името си. Не му стигнали пари и фантазия, та буквите се притискат една в друга и не са достатъчно едри. Но важен е поривът. И строителният порив, както е известно, не знае предел – хотелът на ръка разстояние, който преди две години се градеше, сега се руши. За да се строи отново, по-висок. Като го натаманят, догодина от терасата няма да се вижда примерно ей тоя танц на малките платноходки.
    Но тази липса сигурно ще се усеща идното лято. А сега нещо друго не достига. Но какво?
    Не, не е громоленето откъм пристанището. Големият громол беше преди години, когато някой натовари и изпрати сума ти кораби, а после писна, че е зейнала зърнена криза. С парите за холивудския надпис да бяха боядисали силозите, гледката щеше да е и по-цветна, и по-ефектна. Съзерцавани от терасата, бетоновите грамади наподобяват кули-близнаци. Ако в тоя момент щракне фотоапарат, на снимката ще изглежда, че редичката на малките платноходки се е засилила тъкмо към тях и всеки момент ще им направи таран. А те се клатушкат като новоизлюпени патета. Бели патета с кафява квачка. Моторницата ги води, те я следват и танцуват по свирката й. Тя прави фигури във водата и те повтарят фигурите, и това фигурно плаване е радост за окото. Едно от патетата а-ха да се катурне или да се отцепи, разваля линията и моторницата пори към него да го сгълчи.
    - Калояне-е-е! Къде си се запилял, нещастнико глупав? - чува се властният глас на педагожката.
    Явно и Калоян го чака дневната порция кавга. Обитателите на голямата тераса дълго време си мислят, че Калоян - как може такова нещо! - ядосва баба си безпричинно. И даже лекарката прави опит да му въздейства психологически.
    А то нямало нищо без причина. Разбират го постепенно и поединично. Педагожката ги причаква на всеки ъгъл и във всеки удобен момент. Думите се леят от устата й като талази от отприщен бент. На каквато и тема да заговори някой, тя е готова със случай, спомен, пример – непременно с нейно участие. Когото и да споменат в разговор, веднага следва: о, той е мой близък, веднъж ми се обажда и аз му казвам така и така...
    Мъжът й обаче не се обажда от два дена.
    Лекарката вече е получила от нея напътствия с какво да лекува и как да диагностицира и леко почва да се еманципира. Възрастната двойка бива посрещана и изпращана на прага на общата кухня с рецепти, със съвети за качествата на храната и начините за поглъщането и освобождаването й. И на свой ред започва по-често от обикновено да навестява ресторантчето на Ахмед. Ахмед е млад и отракан, като свърши учебната година в съседната държава, се връща да ресторантства в родния град. Той харесва възрастната двойка заради достолепието и мекото й излъчване. Те харесват Ахмед, защото в негово лице виждат как родният им син разнася чинии в една друга държава. Той им смига кога цацата е пресолена. Те му оставят винаги по 50 стотинки бакшиш.
    И само вглъбеният писател устоява на учителската словесна лавина. Почти не я забелязва. Ако обаче съзре зрънце в плявата, което да му свърши работа в някое писание, задава конкретен въпрос и веднага след като получи необходимото, се изолира в своя свят. Сълетовниците не могат да установят как и кога се храни, ходи ли на плаж и къде ходи.
    - Какво си се развикал бе, бабет столетен! Някой буламач ли ще ме караш да ям?
    Когато за трети пореден ден никой в София не вдига телефона, педагожката трескаво се облича, грабва чантата, тросва се на Калоян да яде каквото намери в хладилника и взема автобуса за вкъщи. Лекарката пресмята кога би следвало тя да е вече у дома и загрижено набира номера.
    - Ало... О, здравей, мила! Всичко е наред, по-точно вече е наред, той не е бил добре и е ходил в болницата, затова... но вече...
    - Кой е бил в болница? - чува се мъжки глас.
    - Нищо, нищо, говорим си с една приятелка.
    Лекарката професионално затваря изплезилата й се тайна и успокоява разтревожените обитатели на терасата.
    - Ей, хора, елате да видите какво има в нашата градина! - вика възбудено Калоян.
    В градината до портата лежи гларус. Ранен.
    И тогава хората от терасата се сещат какво липсва в гледката им. Гларусите. Гларусите от отсрещния калкан. Те се нареждаха мълчаливо по крайчеца на покрива над отрязаната калканна стена. Стояха така с часове като мислители, може да си разменяха по някоя птича мисъл, а може и да си мълчаха ей така, като в детска рисунка или в картина на художник-наивист. Един до друг, един до друг, един до друг.
    Писателят се канеше да доведе приятеля си само да зърне тая картинка, пък да видим дали няма да хване четката. (Той и в лекарката би могъл да се влюби, каквато е мила, разбираща и дългокрака.) Но ето че гларусите ги няма вече.
    Скоро ще разберат защо. Пазачите от пристанището ги отстрелвали. Не били ценен вид. То вярно, че в днешния свят дори и птиците не са това, което са. Но едва ли тези ловци на гларуси са чули, че според последните научни открития бреговите птици не са най-старите, следователно не могат да бъдат и прародители на всички видове. Или че многобройният отряд врабчови се оказват близки роднини на папагалите и соколите. От своя страна пък соколите не са в близка роднинска връзка с ястребите и орлите, лешоядът не е братовчед на щъркела, дневното колибри е еволюирала нощна лястовичка и така нататък. И така нататък.
    Орнитолозите май ще пренаписват учебниците. Но кой им дава право на мъжете с пушки да се намесват в пернатия свят? Като попаднаха веднъж в Мурманск, сънуван неземен град, на възрастната двойка й разказаха, че там има чайки-разбойници. Човките им къси, не могат сами да си ловят рибата и я крадат наготово от другите. Но никому не е хрумнало да се саморазправя с тези фъркати крадци и разбойници.
    - А у нас и човеците-гларуси изчезнаха – отбелязва някой.
    Изчезнаха мъжагите, които самонадеяно разхождаха атлетични тела и перманентна готовност за флирт и отвъд флирта. Осъждани и осмивани герои на купища фейлетони, но без тях лятното море някак си обедня. Какво ги прогони? Повсеместно демонстрираната голота ли притъпи мъжкия ищах, що ли...
    - Вие какво мислите, докторе?
    Лекият загар крие неуместна руменина. Лекарката се прави, че е погълната от хоровода на платноходките. Една липсва, дали вчерашната, която назидаваха, че не успява да улови вятъра? Младата жена трябваше да се срещне на този бряг с кратката си любов от миналото лято, която за нея не се оказа мимолетна. Защо наистина наричат гларуси мъжете, които раздават на плажа всичко, което природата им е дала, и даже онова, с което ги е ощетила? Дали нещо някъде не е простреляло нейната птица?
    Калоян се е отдал изцяло на ранения гларус. Сложил го е в един кашон и час по час тича да го наглежда. Количеството на ежедневно изразяваната и потребявана нежност е ограничено, казва един френски поет. Момчето е изпълнено с натрупана неизразходвана. Баба и внук са неузнаваеми. Тя мълчи след внезапния си набег до дома. Той е кротък и мек като шоколад на слънце.
    - Моля ти се, бабинко, измисли нещо да го нахраним.
    Но гларусът не иска да яде нищо. Момче и птица страдат. И лекарката не издържа. Грабват кашона и хукват на ветеринар.
    Гларусът ще се оправи. И след някой и друг ден ще отлети – право към мушката на пушката.
    Курсът по ветроходство привършва. Време е за смяна и на зрителите от голямата тераса.
    Достолепната възрастна двойка ще се върне към хапчетата против високо кръвно, от което се е отървала за десет дена край морето. Ще си кажат „до следващото лято“ и с Ахмед, той със сигурност ще бъде тук тогава. А къде и с кого ще бъде техният син?
Помирени – временно – ще си тръгнат Калоян и баба му. Педагожката от време на време ще осъзнава, че е сама с логореята си. Мъжът й ще „оглушава“, за да се потапя в своите си занимания, в света на дебелите си книги ще се спасява от безутешните й тиради (само от тях ли?). А тя ще продължи да прилага калпава педагогика върху единствения си внук, без да знае кога да спре с Макаренко и да бъде просто добра и любеща баба.
    Лекарката ще понесе своя кръст на скоро освободена от кошмара на един фалирал брак млада жена. И вече изпитала горчилката на бурна кратка любов край морето, каквато често, ако не винаги, за единия от двамата се оказва по-дълготрайна от едно лято. После ще я понесе всекидневието на бялата престилка и усилието да я опази бяла въпреки допира с болки, страдания, мизерия, безнадеждие.
    Писателят може би ще довърши наченатия разказ за терасата и гледката към морето, за хората на фона на неговото синьо, за тревожното чувство, че на хартия горе-долу се получава, а на живо важни неща и чувства му убягват и се отдалечават, както се отдалечава младата прекрасна тъжна лекарка.
    Само гларусът, глупакът, с радост отлита право към прицелилия се в него живот.