Димитър Златев на 80

Димитър Златев е роден през 1936 г. в с. Бенковски, Пловдивско. След завършване на Софийския университет става гимназиален учител в Чепеларе, а после 25 години е институтски преподавател в Смолян. Издал е 18 книги със стихове, разкази, есеистика и судии. Носител е на награди от национални конкурси, сред които: Наградата на името на Николай Хайтов за сборника разкази "Заплащането на греха", Наградата на СБП за детска литература за 2014 г. и Почетната грамота на Съюза "за принос в българската литература".


Комитско хоро

Тъпанът стъпките тежко отмерва
с ритъм от тъмната земна утроба,
сякаш на времето в тъпана черен
екнат гърмежи на буни сурови.

Десет ханджара, ковани в неволи,
десет тела - тетиви преди изстрел,
двадесет остри очи на соколи
мълнии мятат, ненавист разискрят.

Смръщени веждите, рамо до рамо -
вий се хорото на Гоце и Даме...
Тъй се навеждат мъжете ни само
хляб да пожънат, да вдигнат знаме.

Ритъм тревожен на празници бранни
вехти предания буди в душите.
Пукай се, земьо! За мъжки курбани
в тази страна все ще има комити.

Пукай се, земьо, под мъжката стъпка!
В тъпана гневна закана отеква...
Нека душманите твои изтръпват,
майко ле моя, навеки!


Приписка към родовата Библия

       "Бащите ядоха зелено грозде,
        синовете им още изпитват скомина".
                  (Библейска метафора)

Дедите ни строшиха робския ярем.
С надежда заораха по-дълбока оран.
Под царска воля не прокопсаха съвсем,
но синове отгледаха по-горди.

Бащите с вяра тръгнаха напред,
но врани посева им изкълваха.
И не веднъж градушка би... Във гнет
те пак невинна кръв във бран проляха.

С идеи нови техните деца
поехме с песен (пеейки през зъби)
и вярвахме в измислени слънца,
и вярвахме, че злото ще загърбим.

Пиянството ни стигна своя край,
но виното сменихме с наркотици;
брат срещу брата озверено лай,
прокле народът свойте политици.

Отчаяни, поеха на гурбет
децата ни към мамеща чужбина.
Тъй свободата се превърна в гнет,
а ний - прокълнати сред райската родина.



Разговор с изплашения заек

Заек изплашен изскочи и хукна
право пред мене през зимната нива.
Тича и чака след него да пукне
мълния страшна, която убива.

Колко ли пъти е лаян и стрелян,
с фарове гонен, разкъсан с отрова.
Ето и таз февруарска неделя
ужас нечакан го погва отново.

Аз ли съм страшен, душица смутена?!
Твоят страх нощем душата ми стяга.
Аз, като всички, съм жива мишена.
Сто смърти дебнат ме. Как да избягам?

Моята гибел във строги разчети
е изчислена: куршуми и атом,
газове бойни, крилати ракети
и самолети, свръхскоростно ято.

Въздух отровен и дупки в озона,
опнати нерви, коси побелели...
Тебе понявга те брани закона,
а пък във мене наука се цели.

Гледам как тичаш с растящ оптимизъм.
Шансът за двама ни знам ли къде е?
Глътка свеж въздух в гърдите навлиза
с глътка надежда, че пак ще живеем.


Родопчанка

Върви жена по витата пътека,
върви като сърна между елите!
Малини росни я докосват леко
и дъх тръпчив на билки я оплита.

И планината, в нея въплътена,
чрез формите й се разкрива цяла -
бълбукат струи пролетни във вените,
под клепките й птица е запяла.

Върви пред мене самодива боса -
изопната, звънтяща като струна!
И аз потръпвам ням и омагьосан
пред чудото от слънцето целунато.

Върви жена - и призрачна, и зрима!
Със погледа си цветове разтваря!
А в красотата й неповторима
земята ни до капка се повтаря.



* * *

Младостта си отива от нашия ден
като тежка от плод пеперуда.
От пашкула на грижите в някой момент
старостта ще посрещнем с почуда.

Грее август над нас. Няма време за жал.
Трън в сърцето е всяка въздишка.
Да превърнем мига, във прегръдката спрял,
в светъл спомен - копринена нишка.

И когато след време погледнем назад
в тези мигове - мрежа от свила -
всеки спомен, усмивка и бистра сълза
да блести, любовта отразила.

Младостта си отива от нашия ден -
пеперуда от слънце омълнена.
Като нея, привлечен от пламък зелен,
аз потъвам в очите ти мълком.



Есен

Есента разгулна пръснала е щедро
по асфалта мокър хиляди жълтици.
Кленови банкноти със усмивка ведра!
Брезови стотинки - есенни звездици!

Някоя настъпил, сякаш че изохка.
Някоя отминал - сякаш се обижда.
Улицата черна стоплена е в охра
и се стапя тихо делничната грижа.

Крадешком събирам жълтите банкноти -
вместо лятно слънце за сезона снежен.
Кой ще върне дните, пръснати в живота
с есенно нехайство - щедро и небрежно?...

Есенно имане - лъч за сиромаха!
Красотата златна спастрям във душата.
Спомени и песни приютил под стряха -
тъй ще превъзмогвам зиме самотата.


Кучка

Тези дни в двора ни често минава
кучка-кърмачка с печални очи.
Капчици млечни след нея остават,
дълго в тревата личи.

Сякаш че кучката на Есенин(1)
е оживяла. - Отчаяна, в стрес
търси кутретата си похитени
на неизвестен адрес.

Души и търси... А в мене премина
мисъл: добре е, че не чете
как се продава от майка в чужбина
срещу валута невръстно дете.

Кучки гримирани смятат цинично
колко печелят от своята плът...
Те на тревожния пес не приличат,
те не се плашат от Божия съд.

Болка Есенинска буди се в мене,
как да помогна със стих или хляб,
щом и за кучките, в бизнес сдружени,
този свят вече е сляп!

------------
"Песен за кучката" от Сергей Есенин


Жената от кантона

Железопътният кантон ни чакаше във петък вечер,
когато бързахме със влака да се завърнем у дома.
Край нас, на малкия перон, една жена със жест сърдечен
ни даваше "Зелен семафор" и пак оставаше сама.

В меланхоличните очи изгряваше усмивка блага
и ние махвахме неволно, забравяйки я след това.
Нима от погледа й чист със влака щастието бяга?
А тя - самотно цвете - чака дъжда на мъжките слова.

Железопътният кантон би могъл повече да каже
със аленото си мушкато за непознатата жена.
В уютно малкия си дом тя, явно, чакаше гост важен
да донесе вечерна ласка и лъч неделна светлина...

...Покрай кантона минах днес, но где е женската усмивка?
И покривът червен къде е? Защо прозорецът е сляп?
Тук вятърът, бездомен пес, фучи без пристан за почивка
ни някой знак за път му дава, ни го посреща с къшей хляб.

Грабежът тук е нов закон; не зидат, а рушат ръцете.
Едно раздърпано плашило сред запустелия бостан!
И няма в пътя ни кантон със поздрав и прозорец с цвете.
През спомените и съдбите върви животът-хулиган.

1996


Завръщане

      На хилядите чеда на България,
      потърсили хляб и сполука в чужбина.

В незнаен час ще влезеш плахо в двора.
Под стъпките ти - пожълтяла шума.
Но няма лай познат да отговори,
ни близък с изненада ще продума.

Върху вратата входна ще намериш
предупреждение - стиха на Далчев:
"СТОПАНИНЪТ ЗАМИНА ЗА АМЕРИКА".
Ще помълчиш смутен, за миг разбрал, че

си като притчовия Блуден син...
Иконата, семейните портрети
те срещат със засъхнали сълзи,
но всяка още в погледа ти свети...

Ще спомниш поривите към раздели,
магията на друми неизбродни.
Примамван от безкрайните предели,
там в сън си чувал гласовете родни.

Завърна се... До болка тук познато е,
във този край - и слънчев, и подлунен...
Отсъства само майчино обятие
и бащина ръка - да я целунеш.


Изповед

Не бях лишен от творческа суетност,
но жребият зажегли ме в браздата
и без протест се вписах неусетно
в суровите повели на съдбата.

Край мен едни се кичеха със лаври,
а други пък - със шутовски гримаси,
лакеи се усмихваха на гаврите,
четвърти - в култ издигаха стомасите...

Гнева си укротявах със умора,
без гордостта с поклон да унизявам;
обикновен и земен между хората,
не изкривих браздата си корава.

Раздавах слово, вяра и сърдечност
и получавах хляб и равновесие,
та стига ми в прииждащата вечер
да се преплита стих от моя песен.

И ако тя у някого пробуди
една сълза или една усмивка,
ще зная, че не съм живял залудо
и съм заслужил сетната почивка.


Български градчета

Със самочувствие градско, пораснало,
но с атмосфера на бивши села,
те ни посрещат със поздрави ласкави,
с мирис на риба, грозде, смола.

Главната улица кара напряко -
два километра от край до край.
Щом прегреши или влюби се някой,
до залез слънце всичко се знай.

Имат си банка и ЦУМ, и градина,
пет предприятия и стадион...
Често заблудена крава премине
покрай модерна реклама с неон.

Българска сватба гледай в неделя -
от два кларнета градчето гърми!
Буйни сватбари към слънцето стрелят,
булки се смеят под тежки асми.

Но идиличният ден е наситен
със напрежение и честен труд.
Като антени отекват душите
с всяка човешка тревога и смут.

Тъй от Берковица чак до Поморие,
от Чепеларе та до Преслав
раждат, работят - създават история -
малки градчета със български нрав.


Майка

   На баба Елена Вапцарова

Втори юни. Родината строго мълчи,
край могилите братски събрана.
Нестопената болка отново горчи
и обаждат се старите рани.

Пред гранита, унесена, стара жена
нещо шепне със поглед печален.
Той я гледа усмихнат; гласът му познат
пак с прощалните думи я гали.

Все тъй млад е синът, все на трийсет и три,
сякаш времето тука е спряло.
Само мъката майчина още гори
във огнище - сърце премаляло.

Тя не чува крилатите горди слова.
И когато прегъват колени,
само тя не навежда във почит глава,
а го милва с очи нажалени...

Баладичен покой. Побеляла коса.
Сянка ляга в дълбоките бръчки.
А в очите й тихо набъбва сълза,
като в срязана лозова пръчка.