"Живея само с поезията..."

Хорхе Луис Борхес обожаваше словото, служеше си майсторски с него, за да се представи или да опознае другите. За великия аржентинец, напуснал земния свят на 15 април 1986 г., разговорът бе нещо като второ зрение. Много слепци разчитат на осезанието, за да "видят" хората и предметите. А Борхес "гледаше" чрез словото. Може би затова бе тъй благодарен и великодушен, готов да приеме за разговор или интервю всеки - от известния писател до начинаещия репортер. Призоваваше своите събеседници да се вслушват внимателно в "музиката на словото", което според него можеше да създаде нов културен модел. Като мнозина големи писатели на ХХ век Борхес не получи "Нобел", но заслужи едно много по-високото звание  - "Омир на модерния свят".                                                 Огнян Стамболиев                                       

ПОЕЗИЯТА Е ПРИЗВАНА ДА СЪХРАНИ ЕЗИКА

ПОЕЗИЯТА НЯМА ПРЯКА ВРЪЗКА С ВРЕМЕТО.
Хубавият стих е винаги хубав, без значение дали е написан днес или преди сто години. Поезията е вечна. Само обстоятелствата са съвременни или исторически. Влиянието на времето съвсем не е решаващо. Хубави стихове са писали и Данте, и Вергилий, и Ариосто, които сега четем, без да се замисляме, че са били създадени преди векове. Една прекрасна метофора на средновековен персийски поет направо ме изуми: "Луната е огледало на Времето..." Човек си мисли за неща на пръв поглед крехки, призрачни, изгубени във времето... Луната, времето, което е без начало и без край...
Да, ако нещо е хубаво, то си остава такова. Аз просто възприемам нещата и се мъча да ги изразя чрез словото си. Поетът, актьорът възприемат нещата и се опитват да ги повторят, без да отнемат нещо от тях, без да ги похабят. Лично аз се опитвам да създавам моята поезия скромно, с радост...

ПОЕЗИЯТА Е ПРИЗВАНА ДА СЪХРАНИ ЕЗИКА.
Тъжно е да изгубиш това благо - езика. А той е художествено средство, както писа някога Бенедето Кроче. Но за съжаление днес хората почти не разговарят. Гледат телевизия, слушат радио, четат вестници. Да, никой не говори. Жалко, че разговорът - това прекрасно откритие на древните гърци - започна да умира. Гърците първи са започнали да разговарят. Другите народи преди тях са се молели, проклинали са, може би са мърморели, ругаели... Да, поезията трябва да съхрани езика - това несъвършено и прекрасно откритие!

СЪНЯТ Е ПЪРВАТА ХУДОЖЕСТВЕНА ДЕЙНОСТ.
Това е основа за поезията. Сънят е първата малка театрална пиеса. Когато сънуваме, ние сме едновременно театърът, самата пиеса, авторът и зрителите.
Смисълът на живота е преди всичко в съня. Да, има пряка връзка между съня, живота и поезията. Животът е начин на сънуване, а сънуването е начин на живот.
 Когато сънуваме, ние сме едновременно театърът, самата пиеса, авторът и зрителите.
Смисълът на живота е преди всичко в съня. Да, има пряка връзка между съня, живота и поезията. Животът е начин на сънуване, а сънуването е начин на живот.

КАЗВАТ, ЧЕ ВЕЧЕ НЯМАЛО ПОЕТИ В ЦЕЛИЯ СВЯТ.
Но може би те са тук, сред нас, но сега не можем да ги видим. Трудно се вижда настоящето. Мислим, че познаваме миналото. А времето само си прави подбора, антологията и все още не е направило антологията на настоящето. Нас ще ни  оценят през ХХI век, а не сега. Сега сме много и сме някак загубени. Да, много сме и е трудно да се избере. А времето, единствено то избира и прави антологии...
Може би сега, в този миг там, в края на улицата, някой създава чудесна поема или малък стих, а ние не го знаем, просто не подозираме за него...

ПОЕЗИЯТА Е ИЗВЪН ВРЕМЕТО, А БЪДЕЩЕТО Е ВИНАГИ НЕЯСНО.
 Освен това то не може да бъде едно. Всеки мисли за различно бъдеще. Единственото, което знаем е, че бъдещето ще бъде различно от нас...
Всичко е непредвидимо. Индивидите също. Поетите и те! Никой не би могъл да предвиди появата на Ариосто, особено  след като е имало поет като Данте. Могат да се открият някакви прилики, нищо повече. Лично аз преживях повече в настоящето, като мислех или по-скоро бленувах за бъдещето...

СПОМНЯМ СИ СЕГА ЧУДЕСНИЯ СТИХ НА ЕЛИЗАБЕТ БРАУНИНГ:
 "Остарей с мене, все още предстои да дойде най-хубавото!" Каква красива надежда! Да мислиш за бъдещето, дори когато си остарял. Младите имат навика да се правят на нещастни, оригинални герои. Интересно е, че всеки млад човек иска да се прави на Байрон, Бодлер, Пушкин, Хамлет, Разколников. На моите години вече съм изгубил този страх, че мога да стана Хамлет или Разколников. Аз съм само Борхес и това понякога  ме затруднява. Вече съм забравил почти целия си живот.

Мога да си спомня само онова, което съм прочел.
 Живея само с поезията...


С ВРЕМЕТО...

След определено време човек започва да вижда тънката граница между "държано за ръка" и "оковаването на душата" и проумява истината, че любовта не означава само да легнеш с някого или просто да бъдеш с някого. Започва да разбира, че целувките не са договор, че подаръците не са обещания. Приема ударите с вдигната глава и широко отворени очи, научава се да строи пътищата си "днес" и "сега", а не "утре", защото това "утре" може да бъде твърде несигурно, а пък бъдещето винаги ни носи безброй варианти, които могат да ни спрат дори и по средата на пътя...

И така: след определено време, човек разбира, че ако животворната слънчева светлина се окаже прекалено силна, тя може да ни изгори и дори изпепели...

С времето се научаваме, че ако стоим до някого, който ни обещава "по-добро бъдеще", може да се върнем и към миналото...

С времето научаваме, че само онзи, който е способен да ни обича заедно с нашите недостатъци, без да иска да ги промени на всяка цена, може да ни дари с щастието, за което сме мечтали...

С времето научаваме, че ако сме застанали до някого само за да споделим с него самотата си, накрая ще стигнем дотам, че вече няма да го забелязваме...

С времето научаваме, че истинските ни приятели се броят на пръсти, и онзи който не се бори за тях, рано или късно ще се види заобиколен само от неистински приятели...

С времето научаваме, че думите, казани в изблик на гняв, могат да продължат да звучат през целия ни живот и дори да се превърнат в жива рана...

С времето научаваме, че да се извиняват могат всички, но да прощават истински са способни само извисените духом...

С времето научаваме, че ако раним сериозно някой приятел, след това приятелството ни никога няма да бъде същото...

С времето научаваме, че дори и да си бил щастлив със своите приятели, някой ден ще изпиташ болката от самотата, когато си отидат...

С времето научаваме, че всеки опит, преживян с жив човек, може да ти даде нещо, което никога няма да се повтори...

С времето научаваме, че онзи, който презира или унижава другите, след време ще страда по същия начин, дори и двойно повече...

С времето научаваме, че всеки опит, преживян с жив човек, може да ти даде нещо, което никога няма да се повтори...

С времето научаваме, че ако прибързваме и насилваме нещата и събитията, краят, който очакваме, няма да бъде желаният от нас...

С времето научаваме, че най-хубавото в живота не е бъдещето, което очакваме, а онзи миг, в който сме си мислили и мечтали за това бъдеще...

С времето научаваме, че макар да се чувстваме щастливи с тези, с които сме заедно в момента, ще ни липсват ужасно и онези, които вече ги няма при нас...

С времето научаваме, че когато се опитваме да простим или да поискаме прошка, да кажем, че обичаме, че ни е мъчно, че имаме нужда, че се чувстваме самотни - пред един гроб, това вече няма никакъв смисъл и не може да промени нещата...

Да, за съжаление, всичко това се научава с Времето!

Бележка и превод: Огнян СТАМБОЛИЕВ