Кой е главният герой?

Димитър Кралев

Всяко време идва със своето бреме, всяко бреме тежи в своето време. Главният герой на българския преход - също. И един въпрос стои без отговор: Кой е главният герой на нашето време? Мнозина го припознават като мениджъра, като брокера или като арендатора. Други ще нахвърлят и конкретни имена от Андрей Луканов до Желю Желев, от Жан Виденов до Петър Стоянов. Нека приемем, че са прави. Донякъде прави обаче.
Тези имена бяха; свършиха, каквото свършиха, по-после - захвърлени като пешкир за еднократна употреба. Но какво да се прави, в преходното време и публичното лице е преходно. То идва на политическата авансцена с нескритото щение да векува на нея; по-после разбира, че му е определено само да денува, не и да векува. Така държавникът като фактор в законодателната или в управленската власт идва с определението на избирателя; главният герой на прехода, че и след прехода, идва, повикан от самото време.
Главният герой на българския преход? Стига да речем, можем да съзрем лицето му близо до нас, а защо не и в самите нас. Родитбата му е предречена с промените в политическото време и най-вече, когато в обществото замирише на власт или в прихождане на собствеността от държавни в частни ръце, както се случи с българската приватизация допреди двадесетина и кусур години; както се случва и до ден-днешен.
 Та в преходното време, когато редът и безредието, срамът и безсрамието са си разменили местата, той, главният герой, излезе и на светло. Как да стои на тъмно, когато властта се търкаля по улиците и той може да си вземе, колкото може да носи, или самият той да раздава държавни служби по съпартийност, а не според закона и професионалното можене. С неговата поява на управленската сцена в държавната служба пропълзяха "калинките".
И все пак да се отнесем снизходително към "калинките". Пoлитическият шеф като властник ги дарил с държавна служба, а те да не приемат дарението. Красю Черния навремето беше виновен, че се е вредил да дои магистратите. Каквито извинения да мънка червената тога, тя допуска недопустимото: с едно подухване в ключалката авантюристът от Плевен отвори дебелите дъбови врати на съдебната система. Беше изнасилване посред бял ден и никой не се затича да спре изнасилвача. Защото тя, съдебната система, желаеше да бъде изнасилена и първият срещнал я авантюрист "й вдигна полата".
Като придърпа чергата на властта, познатият хитрец се ослуша, не чу провикване: "Дръжте крадеца" и се окуражи, той вече можеше да се почеше там, където го сърбеше - да се сдобие с популярност. Разполагаше с власт и пари, а медийното внимание го отбягва. Как така? Той можеше да се изгаври над другия до него, на другия беше позволено само да ръкопляска, не и да се сърди или да завижда. Забравя ли се онзи депутатин от Русе, който навремето, още седнал не седнал на депутатския стол, протегна ръка към Слънчев бряг и успя да придърпа десетина декара плажна земя. И когато го запитаха за парите, откъде е намерил толкова много пари, все пак земята край морето не се купува със стотинки, той изрече: "Пестих от закуски". Безгласната му усмивка крещеше насмешливо: че и вие пестете от закуски и си купете.
Шега? Дебелашка шега на избрания с неговия избирател. Ти премигнеш с очи, уловиш как избраникът хлътва в бронирания джип, махне ти снизходително и изчезне като дим. Вгледан в отблясъците на лъскавата кола, усещаш как лицето ти се разпъва от сто въпроса за днешния хал на българина; пак ти се мерне името на избраника с неговото: "Пестих от закуски" и от гърдите ти се изтръгне вик гръмовен: Боже, та това е той? - Циникът? Той, песоглавецът.
В допреходното време главния герой в обществото можеше да се разпознае като демагогстващ номенклатурен индивид. Така мислеше руският писател Виктор Астафиев. Той, демагогът, можеше да се срещне във всички етажи на партийните учреждения и държавната власт.
С първите крачки на прехода проходи представата, че демагогът се покри, отиде си най-сетне; онази бодряшка усмивка изчезна от трибуните и манифестациите.
Изчезна, но не съвсем.
Демагогът пак владее микрофона и екрана, само че вече "под вънкашност чужда и под име ново". Бодряшкото му лице се прикри зад дебелите стени на банките и на партийните централи. Той вече нямаше партия, имаше партии. За него всяка власт е добре дошла, стига да не посяга на интересите му. Защото той вече нямаше идеали, имаше само интереси. Докривее ли му от днешните, на мига се затича към утрешните. Може ли някой да изброи колко партийни коня смени онзи професорстващ гражданин, само и само да запази властта си над червения килим в столичното кметство.
 Циникът във властта и властникът като циник? - Невероятна нравствена родитба на българския преход. И приватизацията, засега последната, го потвърди. По стародавно начало законът стои над гражданина; във времето на приватизацията приватизаторът се видя над закона. Когато законови разпоредби и други правни препятствия му пречеха да придърпа апетитен имот или важна държавна служба, той уйдурдисваше законови поправки, достойни да бъдат признати за осмо чудо на света: в понеделника той гласеше поправката в законовия текст, във вторника я подхвърляше в пленарната зала; в сряда той осъмваше като собственик на земи, на гори, на сградни имоти за милиони. Законовата поправка беше свършила добра работа и старият текст можеше да се възстанови. Кражбата вече беше в закона и законът бдеше над кражбата. Това е положението - кучето, в случая кучеглавецът, влачеше, диря нямаше.
  Гневни викове в пресата, бурни закани откъм улицата, насмешки по махали и паланки - минаваха покрай ушите му. Циникът не се трогва от виковете на улицата, защото той като нравствено устройство няма уши да слуша, нито сърце да страдае, той има само уста с широка преглътка, нагласена за едрите хапки от народния имот. И онова, от което тротоарният избирател се срамува, той с него се гордее. Онзи Ахмед от Онази партия вечерта си легна философ, сутринта се събуди хидроинженер с хонорари за милиони. Имало кметството пари - платило; протегнал Ахмед ръка към голямата мръвка, взел си. Чиста далавера? - смисляха някои, ала оскъдната усмивка на хидроинженера за една нощ напомня: Далавера, но законна далавера. Кметството е уредило така нещата, та прах да не падне отгоре им. Цинизъм в две лица, едното дава зелника, другото изяжда зелника. Грях има, грешно кметство няма.
 Горните стълби на властта са видно място; там и думите имат лице; там и мълчанието си има своите видими знаци. Българският циник обаче не мълчи; бъбри той врели-некипели, подгрят от черните пламъци на самовъзхита и лична непогрешимост. Още кънтят откровенията на Онзи властник пред българските имигранти в Чикаго, че работите в България не вървят, тъй като в страната бил останал само некачествен човешки материал.
 За възрастните българи идеше реч. Беше изречено без капка срам и без притеснение, че откровението му ще ни посрами пред света. Може да му се припомни азиатската поговорка: "Там, където не почитат старите, за добро не питай", ала той няма нито да го чуе, нито да го прочете. Той слуша само ободрителните ръкопляскания в залата. Защото циникът от горните етажи на властта е обладан от дяволското щение другите да му се възхищават. Затова циникът като властник прави-струва да сложи ръка на водещите медии, най-вече на държавната телевизия. Несъгласните с него ли? Той има готов отговор: "Телевизията върви след победителите". Казва ти го дипломиран човек; на нас е оставена единствената възможност - да се съгласим с него.
 Не от вчера читателят таи надеждата,че главният герой на българският преход ще се появи и като главен герой в литературния свят, за да допълни редичката с Кир Михалаки, Бай Ганьо, Рачко Пръдлето, дядо Въльо и Петкото от "Записките". Но не би. Погледнато отвсякъде, циникът е пак с една крачка пред писателя. Докато писателят се чуди кой път да хване, циникът е успял да си създаде име на европеец и понесъл лъскавия си костюм, тъпче пътя за Париж.