Приключение в Аляска на рибарски кораб

Три месеца сред Тихия океан, без да се слиза на сушата, отвсякъде - само вода, докъдето стига погледът, работа по 16 часа на ден, тонове риба минават през ръцете ти и онзи остър специфичен мирис дълго след това остава пропит в дрехите, кожата, обонянието. Това е най-общото, което човек си представя, когато слуша разказа на 25-годишния Христо Янков от Козлодуй. Преди три години 12 приятели от България, Сърбия и Македония, повечето студенти в УНСС, заминават на бригада в САЩ. Между Калифорния, Монтана, Флорида и много други възможни места избират Аляска и работата на кораб. Чули са, че там се изкарват добри пари, а и липсват изкушения, които те карат да ги харчиш. Тъй като всеки от тях има нужда да си подпомогне финансово следването, без да се колебаят, потеглят към Сиатъл.
Пътуването до кораба-фабрика, който се намира насред океана, минава през разни перипетии. Първо изпускат самолета, който да ги откара директно до Дъч Харбър, и остават за една вечер в Анкъридж (най-големия град в щата Аляска, в който между впрочем има улица, наречена "Бългерия драйв"). След това още веднъж се налага да кацат междинно, тъй като в този момент пистата в Дъч Харбър е обвита в гъста мъгла. Но в края на краищата успяват да се доберат до крайната точка на пътуването си. Посреща ги шефът на фирмата - откарва ги до кораба, който, по неговите думи, ще бъде техен дом за три месеца. В предната му част се намира фабриката, а в задната са каютите, точно до площадката за хеликоптера от 4 фургона е направено голямо спално помещение за 40 души - там настаняват мъжете, а момичетата - в друго помещение.
Първите седмици шефовете ни гледаха с леко недоверие, спомня си Христо, но след като видяха, че си вършим съвестно и добре работата, която беше доста много, че работим, без да се оплакваме, че не правим проблеми, започнаха да ни уважават, да ни се доверяват и да ни предлагат допълнителни ангажименти. За 16-часовия работен ден се полагали по три почивки - 15 минути сутринта, половин час за обяд и още четвърт час след обяд. Работното място на Христо и приятелите му се намирало в най-долната част на кораба - газели до глезените във вода, кръв и отпадъци от рибата. Когато се върнах в България, майка ми казваше, че доста време усещала от мен да се излъчва характерната миризма, смее се Христо.
През ръцете му са минали тонове най-различни риби - сьомга, кинг саломон, по-дребни представители на океанската фауна, раци и т.н. Уловената от малки плавателни съдове риба се докарва на рафинерията от средни по големина кораби. Разпределя се по вид и големина, после със специални машини се почиства от главите. Поставя се на поточна линия, по която отива във фризерите, там престоява средно 12 часа, за да стигне до стандарта за износ. Оттам я изкарват, вече подредена в големи тепсии, и я пускат по друга линия, където минава през обработка с вода и препарати. Тогава нашите момчета я пакетират в найлонови опаковки и я пращат към следващото звено. Там се претегля и сортира според теглото. Други двама работници я пускат по линия, от която се реди в кашони. Ако няма кораб, който чака да я натовари, се качва с асансьор на палубата и се реди в друг фризер за пакетираната продукция. Един кораб се пълни за 1-2 седмици, пояснява Христо.
Много скоро нашите студенти си спечелили такова име, че когато закъсвала работата в някой сектор, веднага пращали "българската група". Защото тя работела бързо, за разлика от мексиканците например, които не си давали зор, разговаряли, пушели, смеели се. Едно момче ги питало: защо толкова бързате, като свършите, ще дойде нова риба и пак ще има работа... А нашите момчета отговаряли, че са отишли там да работят, а не да се мотаят. Но той продължавал да се чуди и така и не разбирал техния ентусиазъм.
Момичетата пък предимно обработвали хайвера, занимавали се с по-фината работа, която е много отговорна, тъй като хайверът в по-голямата си част остава в Америка и се изисква да бъде подготвен перфектно. Доста от рибата товарели за Панама, Русия и др., до рафинерията почти винаги имало кораб, който трябвало да бъде напълнен догоре. Постоянно край тях патрулирал и кораб на бреговата охрана, за да следи да не се лови риба в забранения период. Уловът е предимно от сьомга, а най-скъпа е кинг саломон - цената на филето й варира от 300 до 500 долара на риба, а хайверът от нея се оформя на плочки по 10х15 см, една такава плочка струва по 2000-3000 долара.
Шефът на фирмата разказал на нашите момчета, че е започнал заедно с баща си този бизнес с едно корабче. Ловели риба и работели много. До 2008 г., за което време Христо разказва, той имал пет кораба-фабрики, 10 по-малки корабчета и голямо количество малки плавателни съдове. Когато накрая младежите тръгвали за Сиатъл, шефът на фирмата им казал: "Вие сте ми спечелили много пари, а и най-качествено работите. Ако идваха повече българи и хора от Европа тук, щеше да е много по-добре."
Ние също останахме много доволни, защото заработихме добри пари, понякога сме изкарвали на ден и по 200 долара, казва Христо. Той успял да си възстанови средствата за пътя, визата, договорите и т.н. и му останала прилична сума, без, по неговите думи, да е пестил особено. На кораба имало магазинче, което всяка седмица се зареждало с дискове с филми, дрехи, цигари, сладки, бира, безалкохолни - необходими основни неща, за да си направи човек малко комфорт. Донесох си от САЩ лаптоп, видеокамера, позволявал съм си на сушата да посетя места, които ме интересуват, да си пазарувам, каквото ми харесва, да си хапна вкусотии, освен това съм сериозен пушач, признава Христо. След края на бригадата собствениците предлагат на българите да останат още, но визите им са с определен срок и те отказват. Защото не желаят да работят "на черно" и да нарушават законите. Един от техните шефове на кораба им споделил, че е отишъл там за 6 месеца, за да спечели пари за нова къща с басейн и за кола. Тръгвал си доволен, защото успял да ги събере. Всъщност американските коли са доста евтини, казва Христо, един "Форд мустанг" от 2006 г. например струва 12 000 долара. При тях е абсурд да карат кола на 10-15 години, сменят ги на всеки 4-5 години.
Корабът, на който работили нашите момчета, бил доста стар, не доста - много стар, това научили от самия собственик. Разказал им, че с него по време на Втората световна война са пренасяли ранените и убитите войници от Пърл Харбър. Ние отначало малко не повярвахме, казва Христо, но като го поразгледахме, ни стана ясно, че е истина. Една от най-интересните и малко стряскащи истории от трите месеца в Тихия океан е свързана именно с този факт.
Вече на връщане към Сиатъл, докато плавали сред океана и доста далеч от остров Кодиак, където се намира базата на спасителната служба, момчетата били събудени от управата на фабриката. Повикали по спешност един от приятелите на Христо, който се занимавал с автомобили и много разбирал от двигатели. Завели го при носа на кораба, застанали пред един двигател (от "Лада") и му казали, че ако не успее да го оправи - корабът потъва. Механикът му обяснил, че има три огромни дупки и ако помпата спре да работи, целият ще се напълни с вода. Тогава нашият човек с помощта на механика и момчета от Русия и Украйна, повикани впоследствие, разглобили двигателя, поправили повредения механизъм и поставили в него нови руски части.
Всички много се променихме през тези три месеца, казва Христо, аз самият започнах да гледам нещата с друго око. Преди се доверявах на всекиго още от пръв поглед, сега съм малко по-предпазлив. И държанието ми на пътя е различно - когато излизам с приятели с кола, понякога им правя забележки. И родителите ми са забелязали, че съм се променил.
За тази промяна сигурно са повлияли и впечатленията от градовете, които младежите пътьом посетили, и срещите с хората там. Изключително много се държи на чистотата, впечатлен е Христо, независимо къде се намираш, ако ще по брега да има само една къщичка, винаги около нея е чисто и подредено. А за Сиатъл думите не му стигат да опише възхищението си. Не може да го сравни с нито едно от местата, където е бил - в Чикаго, в Англия, в Амстердам... Не съм виждал такава добра организация на движението, такъв манталитет на шофьорите, на хората изобщо, отбелязва младежът. Например от 16 до 18-19 ч. е забранено движението по главните пътища на града, потокът минава по подземната система от тунели и извежда моторните превозни средства в края на Сиатъл. Затова и няма никакви задръствания. Никой не живее в центъра - там се намират само обществени и бизнес сгради, офиси (по официални данни градът има 602 000 жители, а с предградията те са 3.2 милиона души).
Един ден момчетата решили да се качат на прочутата кула "Спейс нийдъл", откъдето се откриват удивителни гледки. Явно дочул разговорите им, възрастен мъж се приближил и попитал откъде са. Толкова бяхме свикнали, като казваме - от България, никой да не знае къде се намира, че му отговорихме - от Европа. Той продължи - откъде в Европа. Тогава му казахме - от България. И господинът започна да изброява - София, Варна, Бургас, Русе... Учудихме се как знае толкова много за страната ни. Тогава ни обясни, че за пенсионерите периодично се организират екскурзии до различни страни в Европа. Представих си как възрастните хора у нас не могат и да мечтаят за такива неща, казва Христо. И добавя: Имам чувството, че в България, като минеш определена възраст, изобщо не те зачитат. А там уважават всекиго, независимо от възраст, обществено и социално положение и т.н. Тук, ако питаш някого по улицата да те упъти, няма да ти обърне внимание, а там хората са толкова учтиви, че дори да не знаят къде се намира търсеният обект, спират други минувачи и разпитват, докато не успеят да те насочат към мястото, от което се интересуваш, впечатлен е младежът. Когато стъпиш на пешеходна пътека, независимо какъв цвят свети светофарът, шофьорите веднага спират и изчакват да преминеш. Полицаите също са много учтиви.
Американците, които работели на кораба, много живо се интересували от България - разпитвали какво се случва в страната ни, с какво се занимават хората. Капитанът имал една програма в компютъра си с информация за всички страни, намерили раздела за България, разглеждали го, разговаряли. Той много се заинтересувал и казал, че ще покани приятелката си да дойдат на екскурзия у нас.
Един комшия на Христо в Козлодуй, който учел в САЩ, преди време се върнал у дома, срещнали се и разговаряли. Съседът, леко разочарован, отбелязал, че не съществува никаква американска мечта. Той се надявал веднага да намери хубава, добре платена работа, да се устрои бързо. Но това не е американската мечта, казва Христо. Според него, когато отидеш там, в началото е трудно - както всяко начало. Но усилията след време се оправдават. Когато си свестен човек и си вършиш добре работата, в Америка имаш шанс да станеш някой. А тук...
Връщаме се към нашата действителност и Христо ми разказва, че в момента не работи, изцяло е зависим от родителите си. "Ако започна работа като барман или сервитьор, това ще ми отнема по 10-12 часа на денонощие и няма да имам време сериозно да уча, нито ще ми стигат парите да си плащам образованието, квартирата и другите разходи." Когато бил гимназист, Христо смятал, че образованието не е важно, а всичко става с връзки. Но сега осъзнава колко е ценно човек да има образование и че само така може да успее. Той е студент в Академията за телевизия, кино и интернет комуникации. Изучава кинооператорство, дигитални технологии, история на киното, история на изкуството, на религиите и още много интересни предмети. Академията има малък, сплотен екип от преподаватели и студенти, дава възможност да учат сериозно и да се обръща достатъчно внимание на всеки студент.
Христо е завършил Професионалната гимназия по ядрена енергетика в родния си град, след това е работил в АЕЦ "Козлодуй". После дошъл в София да учи компютърни системи и технологии в колежа към Техническия университет. Започнал да търси работа по тази специалност, подавал много молби, явявал се на интервюта... Навсякъде го питали колко стаж има. А как да направя стаж, като не ми дават възможност, описва Христо омагьосания кръг, в който се е въртял. Накрая се отчаял и спрял да търси, разбрал, че няма смисъл повече да ходи от врата на врата.
Баща му е изкарал трудовия си стаж в АЕЦ "Козлодуй" - започнал като монтьор и през годините минал през цялата йерархия до ръководител в централата. В момента вече е пенсионер. Майка му цял живот е била учителка по руски език в гимназията по ядрена енергетика. А сега преподава в едно от основните училища в града румънски език, към който в момента имало голям интерес. В Козлодуй едно време хората си помагаха много, сега не се поддържат, времената са сложни и всеки гледа да свърже двата края, да оправи първо себе си и семейството си, после - ако може - да помага на други.
А в Америка хората казват - кризата си е криза, но се справяме, помагат ни правителството, държавата. Освен това няма такива огради по пет метра... Има само зелена полянка, пътечка до къщата, до гаража и ако изобщо съществува ограда, тя е декоративна, от зеленина. Хората си имат доверие, живеят задружно. А ние тук треперим комшията да не ни вземе нещо, той също трепери да не го окрадем...
Сега с удоволствие бих отишъл в Калифорния, в Лос Анджелис - Меката на киното, и другаде, много искам да видя повече от тази страна, да я опозная по-добре. Живея с надеждата тук да си намеря работа, да си остана в България, но ако продължава така... напълно е възможно някой ден да се насоча за работа другаде, заключава Христо.

Снимки Личен архив на Христо Янков