Темата на писателя

Иван РОБАНОВ

И ето ти картинката на нашето духовно битуване: отваряш телевизора и боравиш с дистанционното така, както Диоген с фенера си, за да откриеш Човека. И гледаш един-единствен, безкраен филм за Античовека. За свръхчовека-робот. Без значение дали по единия канал негов образ е Джеймс Бонд, а по другия е Терминатора на Шварценегер. Без значение дали героят е Добрия или е Лошия, дори в последно време май Лошия е по-добър от Добрия. По третия канал пък тече един безкраен комикс от съвсем малко по-различен филм - Негово Величество Сериала, в който синтезът на литературния и кинообраз е обезобразен от естетиката и ограничеността на Комикса до такава степен, че вместо да стабилизира в съзнанието ти собствения си характер и посланието на автора си, развива една наркозависимост...
 Не по-малко пагубна и жестока от искрената дрога...
Дори сериалите, които сме принудени да гледаме неизтощимо по телевизията, са комикси, защото въпреки лицемерното си намерение да ни излъжат, че изграждат живи образи на хора, които страдат като хора, любят се като хора и се мразят като хора, а не като демони и роботи, са до такава степен конфекционирани и мелодраматични, че са едни още по-страшни комикси от онези, които с цинично откровение си признават, че са само една уж забавна електронна игра. Сълзливата мелодрама в тези сапунки не е и не може в дълбочина да бъде социална диагноза на обществото, а долнопробен трик за предизвикване на съчувствие - съчувствие, виновникът за драмата на което няма адрес, няма политическа и нравствена физиономия. Или ако все пак има, то тя е в рамките на Комикса, в който Добрия и Лошия са примитивни символи на Дявола и Бога...
Комикса като характер на Духа се предаде на жизнено важните ни реакции: развихри се - оправдана донякъде и неоправдана доникъде - агресия сред пословично миролюбивите и гостоприемни някога българи. Самият аз съм написал доста книги за историята и съвремието на България и търся художествения адекват на народопсихологията на сънародниците си и днес, когато е повече от явно, че духовното им равновесие е разстроено до немай-къде. Намирам тази диагноза не само в криминалните хроника, а преди всичко в основните механизми на общуването му...
Тук му е мястото да спомена отново липсата на елементарен професионализъм в масмедиите. Очакваш новини за Българския живот, но те - ако не започнат с Барак Обама или бебето на принцеса Кейт и не завършат с някое миличко шимпанзе или породисто куче, което се е оженило за стопанката си, то ни бомбардират от началото до края на емисията с криминална хроника - кой кого убил, изнасилил или измамил по телефона...
 Тук му е и мястото отново да изкрещя вопъла си, в основата на който е отново Културата Комикс. Верни на чуждопоклонничеството си, ние приемаме деформацията на Езика български като проява на висша интелигентност и затова една българска средностатистическа баба се зарадва неистово на новия рекламиран прах за пране не с родното ни възклицание "Оооо!" или просто "Леле, колко е хубаво!", а с англосаксонското "Уау!" /"Wow!"/...
А една телевизионна водеща наскоро предостави визията на едно клето женско същество - Атанаска от Павликени, която свали в кадър бикините си и - да ме извини част от Българския род - навря бутилка между бедърцата си. И не пропусна да заяви, че е безумно влюбена в Азис. Самият аз си спомних в тези върховни мигове, че преди не много години голият задник на Азис се простираше и над бившото кино "Сердика" дълги дни и месеци. А това кино пък се намираше  точно срещу паметника на Апостола Левски!...
Коментарите са излишни...
Но не е излишно да уверя моята - иначе уважавана от мене за журналистическата й пластичност - колежка, че тя не предложи синема верите - ще рече: какво да се прави, това се случва. В живота наистина се случват и клозетни, и мортални ситуации, но дано камерата не навлезе в тях, колежке Кулезич! В живота има екарисажи, кланици и морги дори. При цялото ми уважение към вашата будна социална съвест, не мога да отхвърля убеждението си, че и вие се състезавате с много от журналистическите, непрофесионализирани до възбог колеги и участвате - по своя или по чужда воля - в надпреварата да оцелеете в статуквото на Културата Комикс - на всяка цена стрес, патология и фекалии...
За духовното неравновесие на българина говори най-красноречиво фактът, че той не може, а вече и като че ли не иска да обозре продукцията на Културата си. Навярно защото вече няма вяра в нея. Никой не се наема да обозре този процес, за да отдели зърното от плявата. Докато в годините на Тоталитаризма все пак съществуваше литературна критика, която макар и в много случаи да бе казионна и обслужваща политически интереси, имаше и достойни, и професионално подготвени хора, които очертаваха параметрите и пулса на Литературата и изобщо на Културата в цялост. В годините на Псевдодемокрацията се отприщи хаосът на псевдосвободомислието. Постулатът, изречен от Иисус пред евреите - Истината ще ви направи свободни - не само не намери почва сред онези люде, които, мислейки, че свободата е незачитане на Вселенските закони, в частност на обществените, попаднаха в още по-голямо робство от онова, което човечеството бе преживяло по време на всички тоталитарни режими. Затова и по-страшното от Тоталитаризма е Постоталитаризмът. Аналогиите в живота на българите с периоди на подобни исторически преходи, колкото и да са различни, си приличат по едно съществено нещо: по робския, неосъразмерен с присъствието на Ближния, глад за натрупване на Капитала. В последните две десетилетия лично аз наричам този процес Вторичното натрупване, за разлика от Първичното, което започна веднага след освобождението на България от системата на Османската империя. В това мое есе нямам намерение да правя обстоен политически анализ на този свиреп и жесток до патриотично самоунижение процес в останалите сфери на живота на българина, но в живота на културата му се чувствам повече от задължен да го направя...
И онова, което според мене е най-страшното, е отричането от опита на по-старите поколения творци. Отричането от духовната традиция, следователно и от духовната специфика на Художествената Интонация в Изкуството ни. Примери за такъв нов вид Болшевизъм дал Бог - от отказа ни да творим и изразяваме изконната ни художествена мисъл с темперамента, задълбочеността и мелодичността на собствената ни чувствителност, до загубата ни на богатството на артистизма ни поради липса на самостойност. Затова и чалгата-изкуство ни залива отвсякъде по-страховито и от най-страшния потоп...
Тази чалга-изкуство се роди в мига, в който изчезна професионализмът ни във всички сфери на живота ни, но липсата му е най-болезнена в Изкуството. В книгопечатането например се нароиха самозвани издателства, които печатат единствено псевдолитература, защото за нея винаги се намират спонсори - от новозабогатели, влюбени в домашните си поетеси-съпруги, до мастити босове, които уреждат сделките си с гъдел по тънката струна на онзи, които иска да блесне на небосклона на Културата ни и като писател. Ако това не е Културата Комикс, здраве му кажи...
Наскоро прочетох, че едно солидно столично издателство е номинирало от 400 получени романа за анонимно обявен конкурс десетина, два от които носят заглавията "Евтропия" и "Синестезия"...
Тук коментарът е задължителен!
Вярно е ,че всяка една художествена творба в една или друга степен е маниерна. Но талантът е именно в избора на маниера, в неговата естетична, етична и дълбоко творчески осъзната структура, която изисква адекват в заглавието. А то в повечето случаи е метафора. Трудността е в културата на усета за метафора. Евтропия означава закономерност във видоизменението на кристалите - полезен термин, но за художествена творба това е маниерщина?! Това е все едно в сферата на науката за преобразуването на кристалите един особено важен процес да бъде наречен - например - Немили-недраги... Защо не, кристалите могат да бъдат и мили, и недраги. Другото заглавие - "Синестезия", означава неправилно възприемане на усещанията. Важен термин в Патологията, но ако в Патологията навлезе Кумчо Вълчо, надали някой може да бъде излекуван...
Затова и днес, след като вече си имаме "Естествен роман", по заглавието на който имаме пълното право да го признаем за Изкуствен, както си имаме и "Физика на тъгата" , а не "Сто години самота", но си няма,ме все още "Химия на Безумието" аз наричам пък този скверен и антихудожествен десант в Литературата и в цялото пространство на Духовния ни живот  - Ентропия, а това означава - невъзможност да освободиш от някаква субстанция вътрешната й енергия. А онзи, който го толерира, просто не се интересува от Изкуството и проституира с неговата същност...
Иска ми се да завърша днешната си позиция с едно изречение от книгата "Арс поетика" на Кирил Кадийски -  един също съвременен поет, за когото чакахме да получи признание първо в чужбина и чак тогава да проумеем как неговата самобитност достига върховете на Световната поезия:
 " Едно време майсторите в Изкуството правеха това, което трябва, а сега онези, които се маскират като постмодернисти, правят това, което могат и казват - така трябва!"
Коментарът е ваш, драги мои читатели...
А този мой вопъл няма как да не стопира в енда си в тази част с въпроса, който си задавам самият аз от години: къде и кой е този, която дава баницата на медиите днес и правото на съществуване на органични процеси в Духовността ни...
До отговора мисля и се надявам да стигна в края на тази публицистична поредица, която възнамерявам да осъществя с ваша помощ, драги мои патриотично настроени дори в наши дни съмишленици!...