Флик - флак

Сергей КОМИТСКИ
 

Сергей Комитски е роден на 10 юли 1953 г. в гр. Плевен. Завършил е кино-телевизионна режисура във ВИТИЗ "Кр. Сарафов". Режисьор е на игралните филми "Куршум за рая", "Грях", "Нощна тарифа"; на телевизионни новели и театрални спектакли.
Автор е на книгите: "Лунни деца", "Харамийско ехо", "Кармичен възел", "Шепи с огън", "Нощта на грозилите", "Хенрих IV с малкото"х", "Пет куршума милост" и на шест пиеси.
Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските филмови дейци.   


"Още малко!... Още малко!... Съвсем малко още!... Така, ето сега тази изкорубената... Хъх!... И камъчета подлага!... Ронливи!... Иска да ме изпързаля!... Мръсница! Няма да стане!... Ти знаеш ли, гранитно чучело, кой е Йосиф Репея?!... Изобщо знаеш ли какво е репей?... Нищо не знаеш, каменна твар! Хайде, съпротивлявай се!... Ъха!..."
Острия зъб на бела с настървение захапа издадената челюст на скалата. Йосиф поопъна дръжката и като се убеди, че здраво е вкопчен в гранита, започна да се катери. Разранените и набити със ситни камъчета нокти като пиявици засмукаха празнините и педя по педя извличаха мършавото му тяло. Умората и жежкия дъх на чукарите отдавна го люлееха в коварния си хамак и бяха готови да го изсипят в бездната, но Репея не се даваше. Пък и може ли така лесно да се даде един репей?... Зъби, нокти, мускули, сухожилия - всичко беше мобилизирал той, за да надвие Природата.
Ядно набра хилави рамене и дрипите му обладаха скалата... Колко лежа по очи, не знаеше. Извърна глава чак когато я усети промушена от шишовете на слънцето. Затисна душата си, която искаше да го напусне, и се загледа в голотата на небето. Понечи да замижи, но веднага се отказа, защото... я видя. Стоеше до него!... Не, тя не стоеше, тя трептеше в диханието на въздуха!... Нежна, фарфорна, изваяна сякаш от оная скала, която гореше хълбоците му!... Ефирна и лека като... облаче!... Красива като... като... Неземно красива!
"А щом е неземно красива, значи няма с какво да се сравнява!" - помисли си Йосиф и ощипа брадясалата си буза. Не сънуваше. Тя не беше мираж. "Тя е толкова истинска, колкото и аз..." - сухо преглътна той и окончателно се стопи в пленителната й усмивка.
- Тука е твоята истина! - смирено прошепна Тя и му посочи най-кучешкия зъб на скалата.
Забравил умората, задухата и себе си, Йосиф грабна бела. Желязото изсъска в ръцете му, прободе камъка и блъвна искри. Репея настървено се вкопчи в него. Замахваше, удряше, рушеше, триеше потта си, и пак отначало. Потъна до шия в скалата, но не намери нищо и никого.
"Къде ли е моята истина?" - потърси той Феята и зяпна от изумление. Пред него ставаше нещо, което омекналият му мозък не можеше да проумее. Златните къдри на момичето се усукваха като змийчета в масури от рядка, мазна коса. Гладките розови бузи се стичаха в набръчкана старческа кожа. Крехкото тяло, загърнато в прозирен халат, се изкривяваше под тежестта на стотина години и се покриваше с мръсни, окъсани дрипи. В заключение: красавицата се превърна в Баба Яга, която яхна метлата със смях, профуча над главата му и изчезна... Йосиф бавно се отпусна. Погледа след нея, докато алени кръгове замъглиха очите му, проплюва късмета си и изпълзя от дупката. Приседна изнурен, втренчи се в изкормената скала и зачеса гърдите си.
След малко превзе непревзимаемата крепост от зъбери и чукари, с която трети ден се преборваше, и гръмко се разсмя. На воля и от сърце. Защото целият хълм беше осеян с дупки. Всеки път, когато приказната Фея се превръщаше в старата и грозна вещица, той се заричаше повече да не я слуша. Но щом се появеше и го омаяше с хубостта си, отново копаеше и продължаваше неведомия път, по който го води...
Над него стърчеше върхът. Стърчеше и пробиваше небесната пустош. Репея се люлееше като отцепена, скална люспа и всеки миг можеше да полети в урвата, но стиснал зъби, ровеше камънака и пълзеше нагоре.
"Още малко!... Още малко!... Съвсем малко още!... Три метра!... Два!... Миг само!... О, небеса! Но това е върхът!... Аз... аз съм на върха!... На върха съм!... На върха-а-а!..." - радваше се Йосиф и сърцето му щеше да издъни клетката от хлътнали ребра. Запълзя диво напред-назад, зацелува голия камънак, и благи сълзи размекнаха четината по брадата му.
Забеляза Я, когато се успокои. Стоеше величествено като жрица, прозряла извечните тайни на мировите създания; готова всеки миг да положи смъртните им души в лоното на вечното блаженство. По-красива от всякога, ефирна и омайна като утринен полъх, Тя галеше Репея с усмивка и го правеше безплътен и безпаметен.
- Човече, ти достигна върха! - отметна леко златните си къдрици и откри бенчица под лявото ухо, която до полуда разпали въображението му. - Точно тука е твоята истина! Копай и помни: тука и никъде другаде!
Той не дочака покана. Надигна мощите си, впи нокти в бела и заудря скалата. Шипящи искри захвърчаха наоколо, но Репея нищо не виждаше, нищо не чуваше, и като странно видение се спускаше все по-надолу и по-надолу в долната земя... И сепна се тогава от нещо като звън... нещо като ехо... или изобщо като нищо на света... Но не се излъга: наистина беше открил някаква истина. Като хала развъртя сечивото. Заплюва кремък и пушеци, разрови с ръце като кърт, и извади... император; властен римски император от чисто злато.
- Не може да бъде! - изуми се красавицата и хвана императора за краката. - Дай го веднага!
Пред смаяния поглед на Репея нежната Фея отново се превръщаше в старото и грозно плашило, което помнеше от дете, а очите й святкаха алчно и зло.
- Дай ми статуята и върви по дяволите! - фъфлеше тя и пръскаше слюнки.
Репея търпя, търпя, па току развъртя императора, стовари го с все сила върху грозницата и я заби в земята. Тя хъхна и не помръдна. Превърна се в смок, който лениво се уви и задряма. Йосиф го затисна с камък, изчегърта отгоре му "КАРМА" и нарами златото.
Броди той месец... два... три из каменната пустош. Устата му пресъхна за глътка водица, а смирените му очи вече гледаха в червено, но от императора не се отделяха. През жежки пясъци го пренесе Репея и през усойни чукари, през канари и бездънни урви, в кънтящи пещери замръкваше, но от гърба си не го свали. Тъй и спеше: прав ли седнал, привързан към него.
Кого ли и какво ли не видя той по пътя си. Най-напред срещна един брадясал аскет. Седеше сам в пустинята и претакаше времето с два съда върху папирус. Беше притворил очи и по-скоро приличаше на слепец.
- Кой си? - проскърца той, сякаш дъвчеше пясък между проядените си зъби.
- Йосиф.
- Какво мъкнеш?
- Истината.
- Чия?
- Моята.
- Къде я носиш?
- На Спасителния бряг.
- Защо?
- За да бъде оценена.
- Наивник... - прогледна самотникът. - Не разбираш ли, че си едно невзрачно зрънце, изпаднало от ситото на безначалния Живот... Че Съдбата те подмята из пространството и времето като скъсан папирус... Че човеците сте просто миг от превръщането на Материята в оня безкраен процес от трансформации на Вселената... - хвана аскетът Репея за ръката. - Прочие, защо не ми дадеш тая статуя, за да не се мъчиш повече?
- Не става! - дръпна се Йосиф. - Това е моята истина - нарами си императора и отново пое през пустинята.
Дълго броди той още из планетната пустош; дълго митарства. Докато срещна на едно плато втори аскет, който не помнеше откога си стои на главата. Йосиф приседна до него и с уважение му заговори:
- Защо си стоиш на главата? Да не си йога?
Онзи, сякаш това чакал, препусна фалцетно, без да отстъпи на Репея дори за миг думата:                        
- Ти знаеш ли, гринго, че в другия край на света има един, дето пуши от 86 цигари едновременно, а друг не спря да танцува 127 часа рокендрол! Трети изяде цял метален фургон, докато другите преглъщаха покрай него! Последва го още един от Новия свят, който изяде пък 150-килограмов самолет! А някакъв островитянин с кука на езика си повдигна 11-килограмова тежест! За тия, дето гълтат саби, думи нямам! Един ги поглъща 18 накуп, а друг, в Австралия, гълта три едновременно на няколко метра под водата! А в Грузия живее "магнитният човек"! Той залепва по себе си колкото иска вилици, лъжици и железа! - спря за миг йогата, за да си поеме дъх, и притвори очи. - Прочие, ти защо, гринго, не си тикаш императора, ами се занимаваш с мене?
Йосиф въздъхна, нарами величието си и пое неведомия си път. Много дни се лута още из каменните лабиринти, много дъвка пясъка на пустините. Мъртвешка умора го зовеше да легне в земята завинаги, но Йосиф съзнаваше важността на своята мисия и не се даваше. Той прекрасно беше разбрал, че носи истината; Голямата истина. Че тя трябва да бъде занесена на Спасителния бряг, защото само там може да бъде оценена....
Точно тогава го видя. Беше коленичил в пясъка, гледаше омаян в слънцето и мълчеше.
- Хей, ти! - подхвана го Репея. - Знаеш ли къде е Спасителният бряг?
Ехото се завъртя като бумеранг и блъсна коленичилия в ушите, но той не продума.
- Тебе питам! Глух ли си?!... Кажи бе, чучело! Поне една дума кажи!...
- God...
- А?!
- I will be God...
- ?!
- Бог... Ще стана Бог...
- Лесно ли се става?
- Трябва да си богоизбран... - прошепна Мълчаливият и не удостои Репея дори с поглед.
- А като бъдещ бог, знаеш ли къде е Спасителния бряг? - попита Репея с плаха надежда.
- Знам...
- Кажи тогава, стига мълча!
- Каква е ползата...
- Ще повярвам в Теб! - увери го притежателят на истината.
- И ще мога да те направя едно съвършено творение? - поусмихна се кандидатът за бог.
- Да.
- И ще станеш пълно мое подобие? - зарадва се той.
- Да.
- И ще станем по-могъщи и по-величествени от свещената безграничност на Вселената?! - закрещя Мълчаливият.
- Да.
- Тогава върви два дни направо и три часа вдясно - смирено отпусна глава Богът и сълзи замъглиха очите му. - Аз ще те чакам, братко!
Йосиф грабна императора и подсвирквайки, се стопи в огненото дихание на пясъците...
Няколко лебеда грациозно обвиваха шии сред вълните на Спасителния бряг и превръщаха всичко наоколо в любов и забрава. Оперени пауни важно пристъпяха из портокаловите горички и пискливо се надсмиваха на гальовните им трепети. Голи дечица се въргаляха по мекия килим на тревата, съпроводени от нежния хор на славеите. А в него преливаше и флейтата на амурче. От другата страна на реката Йосиф наблюдаваше красотите на Спасителния бряг и силна нега доразмекваше размекнатите му тяло и воля.
- Жребият е хвърлен! - промълви той и стисна императора за врата.
Беше си избрал една плитчина за неговото пренасяне и тръгна към нея. Нагази. Крачка... втора... и, както става понякога, на третата - пропадна в яма. Зацапа с ръце и крака, завика за помощ, но нито за миг не пусна истината си. Вълшебният концерт за славеи и флейта така беше омаял всички, че никой не чу виковете му и той нормално... се удави. Последни в мишената от водните кръгове се вклиниха пръстите на императора, сочещи "ВИКТОРИЯ"...
- Аман от глупости! - протегна се лениво мъжът, допи бирата си и загаси телевизора.
Помота се из стаята, надникна по навик, в празния си хладилник и излезе на балкона. Заслуша се в тишината на неделния ден и душата му се отпусна... Това му блаженство се нарушаваше само от ехото на човешка тълпа, която спорадично скандираше: "Ос-тав-ка!... Ос-тав-ка!..." 
"Наивници..." - помисли си мъжът, почеса брадясалата си буза и се зачуди: как трети ден вече я караше без нито стотинка. Социалната му помощ отдавна бе свършила и упорито търсеше работа. Сякаш я беше загубил някъде.
- Йосифе, да хвърлим едни карти! - наруши някой покоя му и мъжът се озърна. Беше съседът отляво.
- Ъхъ... кимна разсеяно той и забеляза, че по много от балконите, безмълвно като гущери, се припичат и други мъже.
Пролази с поглед безличните блокове и се спря на съседния. На неговия калкан висеше избелял транспарант, от който се усмихваше някакво момиче. Беше със златни къдрици, бенчица под лявото ухо и му сочеше с пръсти "ВИКТОРИЯ". 
- "Времето е наше!" - прошепна Йосиф текста на транспаранта и му се стори, че момичето мърда пръст и го вика.
Той приглади косата си, закопча ризата, прекрачи спокоен перилата на балкона, и като птица полетя към нейния повик...