Тичах, четох, писах и доживях 90 години

Ако попитате за рецепта за дълголетие историка професор Димитър Трифонов, ще ви отговори много кратко, с трите глагола: тичах, четох, писах и доживях 90 години...
Роден в село Дойренци, Ловешка област, в бедно земеделско семейство. В бедност, каквато и сега има в доста български села. Тичал след биволиците по ливадата, търсейки паша за животните, тичал за училище, в университета по-късно... Но тичайки по дойренските ливади из Ловешко, в торбичката винаги си носел книжката. И чел. Много чел. Чел български и руски писатели. Обичал Вазов, Ботев, Смирненски. Обичал Вапцаров и Пушкин...
Тичал Димитър с родителите да им помага в тежкия земеделски труд, после тичал по градове и села, армейски поделения, по военни училища и Военната академия "Георги Сава Раковски",тичал за срещи с живи участници във важни събития, за да научи истината и да я разкаже на останалите. Историческата наука му станала призвание и дълг през целия живот... Написал петнадесет книги...
В кратката библиографска справка са "Ковачница на честни и твърди характери" - една книга - монография за бригадирското движение, две книги за Българската армия, както и книгите "Бунтовете в 27 пехотен Чепински полк" и "Жените в Септемврийското въстание през 1923 г." Димитър Трифонов посвещава свои трудове на генерал -лейтенант Фердинанд Козовски, на командира на Шопския партизански отряд Иван Бонев (Витан), на Гриша Филипов, на дойренските орли Димо Панчев, Дойчо Минков и Добри Цветков. Сборникът "Партизанката Роза" е посветен на Недялка Царевска.
През 2014 година е удостоен с международна Димитровска награда от Международната фондация "Георги Димитров".
След като завършил гимназия, една година бил волнонаемен учител в Силистренско, тъй като нямал лични средства за студентството си. А през 1946-1950 г. със стипендия завършил руска филология в Софийския университет "Св .Климент Охридски". Тогава народната власт набирала образовани младежи за попълване на офицерския състав на Българската народна армия. Спечелил с отличие и цели 40 години до пенсионирането си през 1990 г. е служил в армията. Любовта му към историята го праща в науката и през 1956 година Димитър Трифонов защитава дисертация в специалността нова българска история. Става кандидат на историческите науки, сега доктор по история. Преподавал във военното танково училище в Ботевград, бил е в артилерийското училище в Шумен и останалите 32 години остава във Военната академия "Г. С. Раковски".
Като учен разработва важни теми и трудовете си публикува в книги - общо 15. Стотици научни статии и студии, а през 1974 година Трифонов вече е доцент. Професор става през 1986 година. Има немалко граждански и военни отличия и ордени първа и втора степен... Но най-главната награда била на слушателите в Академията и на читателите на книгите му.
Увлича се от поезията и сам е издал четири стихосбирки с ярка гражданска, социална и патриотична тематика.
Но четенето и писането не стига само дотук. По време на лекции често включвал цитати и стихове от любими български и руски писатели. Нали е бил и специалист в областта на руската филология.
Към рецептата за дълголетие не забравя да посочи, че е враг на злоупотребата с алкохола и цигарите. През целия си живот никога не се е отказвал от физическия труд и спортуването.
На раздяла ми оставя свои три авторски поетични откровения.

Откровение

Печален съм, щом видя майчина сълзица.
Печален съм, щом някой стреля по сърница.
Терзая се при всяка моя малка грешка
и страдам за страдалната съдба човешка.
Омайват ме таланти искрени, лъчисти
и от историята героични листи.
О, листи героични - мои нощи будни!
С героите говоря във минути трудни.
От тях разбирам, че за светли идеали
живота свой без жал отново биха дали.
Макар сред мъртвите отдавна да са мъртви,
сред живите остават винаги безсмъртни.
 

Бездомникът

Когато вечер лягам
във топлото легло,
душата ми се стяга
за нечие тегло.

Аз знам, бездомник някой
ще зъзне във студа,
че чужд е той на всякой,
сам жертва на беда.

В света свиреп и хладен
със тръпки до зори
ще ни сънува гладен
щастливи и добри.

Пак воден от надежда,
със празната торба
към всеки ще поглежда
дете на зла съдба.


От рафта с вечните поети

В минути на несгоди,
глад и отчаяние,
когато тъне в скръб душата,
от рафта с книги вехти търся упование, 
възкръсва в мен мечта крилата.

Стихът цветист на Вазов, пълен с вдъхновение
от дни на подвизи и слава,
омайва със възторг и носи избавление
от туй, което ме смущава.

"Молитвата" на Ботев ми напомня где е Бог
и разума зове за правда.
Аз виждам бледолики братя в стрес
след сън дълбок
и Смирненски да се възражда.

От рафта със поети вечни поглед в мен е впил
един герой не тъй далечен -
Вапцаров, пълен с вяра, той огняр е бил,
като звезда го виждам вечен.

В минути на несгоди, глад и отчаяние,
когато тъне в скръб душата,
на рафта с книги вехти търся упование,
възкръсва в мен мечта крилата.