Смъртта на дядо Жак

Разказ от Иван ВЪЛОВ

Иван Вълов е роден на 11.06.1931 г. в село Крушовица, Плевенско. Завършва Военномедицински институт, театралното училище "Кръстьо Сарафов" и историко-филологическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Работи като хоноруван асистент в катедрата по теория и история на литературата в СУ, в Радио София, отговорен редактор на сп. "Художествена самодейност", заместник главен редактор и главен редактор на сп. "Българо-съветска дружба" и "Здравей". Член-учредител е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на независимите български писатели, член е на Съюза на учените в България. Автор е на книгите "Отвъд десетте божи заповеди", "Вит тече и разказва", "Тайната на мечата дупка", "Слушайте човешката съвест", "Откраднатата победа", "Многото имена на любовта", "Спри, време" и др., както и на повече от две хиляди статии, изследвания, очерци, пътеписи, рецензии за книги, театрални постановки и филми. Носител е на орден "Св. св. Кирил и Методий" - първа степен, на "Златното перо" на СБЖ. Член на СБП.

 На Яко Молхов

Вечерта преди Заговезни Христо Радкин дълго би барабана, което означаваше, че има да съобщи нещо важно. Селяните знаеха привичките му и излязоха пред къщите си да чуят новините.
- Утре заран по шосето за София ще преминават германски войски. Общинската управа съобщава на всички в селото, които желаят да видят германците, да се съберат пред общината точно в осем часа.
Когато се прибрах, видях, че у нас бе кметът. Разговорът се водеше около утрешното събитие.
- И ти, Калчо, си дошъл да ни каниш да посрещаме германците? - питаше с не особено любезен глас дядо. - Аз заради швабите се върнах от Добро поле през Първата световна война гол и бос, та да ида отново да им чина евалла - това няма да стане! От мене такова нещо не сакай! Ти си кмет и ако ти заповядат твоите началници, и краката на германците можеш да целуваш, но аз нямам никакъв мерак да се срещам с тях...
- Чакай, дядо Бочо, недей ми се кара! - успя най-сетне да го прекъсне кметът. - Ако питаш мене, и аз нямам кой знае какво желание да посрещам германци, но слабо го дърпам, и ща не ща, трябва да се мерна там. Рекох, ако някой от вас иска да иде, можем да го закараме с общинския кабриолет.
- Благодаря за поканата, Калчо, но вече обещах на Цона и на Деша да ида с тях - отвърна мама.
На другия ден от страх ли, от любопитство ли, но цял керван от каруци затрополи по земния път към шосето София - Варна. Колко са четири-пет километра, докато жените се наприказваха, и пристигнахме.  От околните села също бяха пристигнали посрещачи и затова шосето беше оградено от двете страни с народ. Даже и сергии имаше със стоки, каквито се продаваха по панаирите.
    Жените, а с тях и ние с мама и с брат ми тръгнахме да си търсим по-добро място за наблюдение. Сред навалицата зърнах и семкаджията дядо Жак. Като всички търговци и той беше успял да дойде рано-рано тук. Нанизал на ръката си кошница със семки от тикви и слънчоглед, дядо Жак провираше дребничкото си хилаво тяло между хората и пропяваше с тънкия си гласец:
- Лек за търпение, моля! Семки и за търпение, и за спасение. Купете си средство за чакане, моля!...
- Дядо Жак, дядо Жак! - викнах аз.
    Старецът се обърна и като ме видя, лицето му се озари от широка усмивка.
- Вземи още една чашка от мене, нали сме приятели - и дядо Жак изтърси в ръката ми двойно повече семки.
- Ей, семкаджията, я ела отсам - извика го някакъв глас от другата страна на шосето.
Дядо Жак пропя:
- Сторете път, добри хора! Сторете път... и се затича. В тоя миг се чу оглушителен шум от мотор. Вероятно от уплаха старецът изпусна кошницата със семките и се наведе да я вдигне. Когато се изправи, вече бе късно, срещу него летеше мотор с кош. Затворих ужасен очите си, а когато погледнах, видях дядо Жак да лежи сред локва кръв. От двете страни се затичаха хора, но смъртта бе изпреварила всички. На двайсетина метра от нещастието бе спрял моторът, който блъсна стареца. Мотористът и двамата офицери, които пътуваха с него, не проявяваха дори и любопитство към пострадалия. Те пушеха, а лицата им не издаваха никакво вълнение. На другия ден в селото се говореше, че отговорът им бил: "Войската не носела никаква отговорност за произшествията по пътищата".
    Смъртта на семкаджията стаи у хората неприязън към германците. Редиците на посрещачите някак оредяха изведнъж. По цялото протежение на пътя, докъдето имаше хора, започнаха да се разхождат стражари, които трябваше да пазят реда.
    Вярно е, че мама споменаваше в писмото си до тате, който беше запас на турската граница, и за тъжния край на дядо Жак, но то беше толкова малко в сравнение с онова, което можеше да му пише. Най-напред тя изпрати писмото си преди погребението и затова не пишеше, че цялото село беше дошло да изпрати самотния човек.
    Дядо Жак нямаше никакви роднини. Живееше в малка схлупена къщурка. В къщичката и около нея винаги миришеше на печено семе, а аз много го обичах и затова намирах време да ходя всеки ден при дядо Жак. Носех му вода от Митковския геран, помагах му да пали огъня и дори в печенето на семките. А той, вие сигурно се досещате, ми се отплащаше от щедро по-щедро, като напълваше джобовете ми с току-що опечени семки. Но за моята привързаност към дядо Жак имаше и друга причина. Това бе една негова постъпка, която го издигна високо в моето детско съзнание, изпълнено с най-всевъзможни случки, съдби и преживелици от книгите, които четях безразборно. Не съм питал дядо Жак дали бе чел разказите на Йордан Йовков, но това едва ли е било възможно, защото старецът едва сричаше колонките с произшествията във вестниците. Дядо Жак беше повторил почти в същия вид благородството на оня герой в разказа на Йордан Йовков, който даде всичките си спестявания на бедната жена, чийто мъж трябва да бъде закаран в града на лечение. Само че вместо за болен човек дядо Жак беше дал цялото си имане за поддръжката на едно бедно момче в училище. За тази му постъпка държаха цяла реч на погребението, но аз ще се помъча да я разкажа такава, каквато я узнах от самия дядо Жак. Преди година, когато я разказах на майка ми, тя сопнато ми се скара, че колкото голяма била добротата на дядо Жак, толкова голяма била и проявената от мен неделикатност, дето съм го бил разпитвал. Какво пък толкова нередно бях извършил, дето го попитах:
- Дядо Жак, вярно ли е, че си дал цяла шепа жълтици на Пешо железарчето? Хората казват, че спиш на хилядарки...
Дядо Жак се усмихна, дойде при мен, прегърна ме през рамо и ме отведе в стаичката, където живееше. Да си призная, в този миг бях се поразтреперал от вълнение. Очаквах, че ще се случи нещо необикновено. Трепереше и ръката на стареца.
- Седни тук! - каза тихо той, като остави отпреде ми трикрако столче. Сега ще узнаеш моята тайна!
Дядо Жак свлече протритата черга от леглото си, сгъна я и внимателно я сложи върху единствения в стаичката висок стол. После все така трескаво прибра и останалите постелки и завивки, докато остана само сламеникът. Тогава той напрегна слабите си мишци и го обърна. Една част от него беше разпорвана и зашита с усукан чер конец.
Тук бяха парите ми, моето момче. Двайсет години събирах левче по левче. Не съм откраднал и не съм излъгал, та затова не бяха и кой знае колко много. Всяка вечер се катурвах върху им, мътех ги, както птиците яйцата си, но изглежда, малко ми е била топлината, та да ги превърна в милиони. Не съм се лакомил никога за пари. Живеех си ей тъй, като кукувица, все самичък. И лошо, и добро съм видял от хората. Вечер, когато лягах - той отпусна ръката си върху сламеника- на коравия креват, без да ща, си мислех, че такива като мен са излишни на тоя свят.
Понечих да му възразя, но дядо Жак не ми позволи.
Питах се за какво живея? Кому бях нужен? Другари нямах, близките си вече съм забравил. Ей, шегувах се с вас, децата, но то беше, за да скрия сълзите си. Прибирах се като куче в къщурката си, свивах се пред огнището и броях спечелените грошове. Не мога да се оплача - той въздъхна дълбоко - за коматче хляб винаги съм печелил. Някога по сватби и сборове съм изкарвал и повече пари. Тогава отивах при Васил, сменях ги с книжни и ги слагах в сламеника. Казвах си: "Един ден, ако стане нещо с мен, ще мога да преживея с тези пари. А човек никога не знае какво го чака... Двайсет години и повече биля само прибавях към парите в сламеника, но никога не бях и сторвал мерак да ги извадя оттам и да им се радвам. Едва ли можеха да греят душата ми пари, па били те и милиони...
- Говориш като поет, дядо Жак!
- Като страдалец, момчето ми, от когото е отнето всичко. Така, лежах върху парите, а с годините заедно се трупаше и болката в сърцето ми. Но ето че се случи нещо, което просветли живота ми. То бяха сълзите на едно момче, което плачеше от мъка, че не може да иде в града да се учи. Седнах на камъка до него. "Ще ида да се хвърля в най-дълбокото място във Вита и да се удавя!" - каза момчето. Баща му нямал пари да го прати на училище, а искал да го даде в железарската работилница на Мичо. Момчето плачеше, та се късаше. Тогава аз му реках: "Недей отива да се давиш, а кажи на баща си да дойде довечера при мене!" Отидох си вкъщи, разпорих сламеника и извадих парите. Колко бяха, нямах време да ги броя, всички ги дадох на онова момче. А аз, както виждаш, все някак преживявам. Сега на душата ми е някак по-леко, знам, че не съм живял напразно. Виж колко писма са се събрали - той бръкна в отвора на сламеника и извади куп пликове, - все от Пешо са. Сега - усмихна се успокоено дядо Жак - спя на писма, вместо на хилядарки, а на душата ми е светло и си мисля все за хубави неща...
Погълнати от своите грижи, селяните едва ли са имали време да се интересуват от това как живее дядо Жак. Те бяха свикнали да го виждат да седи по цял ден край кошницата си, опрял гръб на зида на кооперацията. За добрата му постъпка научиха едва на погребението. Учителят Матеев произнесе в памет на добрия старец цяла реч. Всичките хора го слушаха внимателно, като местеха погледите си ту към него, ту към ковчега, дето стоеше с наведена глава Пешо. От очите на момчето се стичаха непрекъснато сълзи. По-старите жени току припалваха свещи и ги лепяха по ръбовете на ковчега, а мъжете се споглеждаха мълчаливо при всяка по-остра дума на учителя, отправена към убийците на дядо Жак.
Вечерта, като насядахме около синията, дядо отвори дума за погребението.
- Добрината е като сухо дърво - рече той, - в каквато и вода да го хвърлиш, и порои да го влачат, не потъва. Ей го на, до вчера никой и не забелязваше Жак, а от днес нататък хората много пъти ще си припомнят за него.
Мама си мълчеше, а баба, която толкова рядко се отпускаше да разговаря, добави:
- Цял живот продаваше чашка по чашка семки, а си спечели такова голямо богатство, дето ще го споменуват с добро и сегашните хора, и внуците им...
А пък аз, чак когато пораснах, проумях, че голямото погребение, което бяха устроили на самотния старец, е било истинска протестна демонстрация срещу германците...