Нашата родина - нашето свободно съчинение

Катя Янева

Когато бях учителка, много обичах часовете за класна работа в края на срока. Бяха два, един след друг, за да може ученикът спокойно да развие своето съчинение. Тогава сядах на някой свободен чин, отварях си книжка и потъвах в нейните мъдрости. Моите пчелички тихо шумоляха с тетрадки, пищовчета и подпъхнати под тетрадките учебници. Изпълваха белите листове със своите мъдрости или с преписани такива. Всеки според характера си.
А беше им дебело подчертано: с преписване не става. Съчинението не ти е задачка с едно, две, три или повече неизвестни, чието решение може да излети от тетрадката на другарчето ти и да кацне в твоята. Съчинението е самата неизвестност, която трябва да уловиш и разположиш красиво на чистия лист. Иначе двойката ти е в кърпа вързана.
Двойките, уви, бяха много.
Сега мога ли да кажа, че ние години наред вече усърдно скрибуцаме с писалките, съчинявайки своята мила родина? Мога ли? Скрибуцането е поразително. Няма я благословената тишина на творчеството - всичко е крясък, всичко е надвикване. Замеряме се с факти, документи, лъжи и подозрения. Тежки камъни - дано счупим глави. Пчелички малко, нахалници много. И преписвачи, преписвачи, без чет, без чест и съвест. Всеки съдрал по някой лист от чужди трудове, бърза да го пришие на България. О, ние ще я съчиним тази страна, прекрасна като белите държави, о, всеки отвън ни харесва, о, те толкова ни харесват, та време е и ние да се харесаме. Какво съчиняване пада! Всичко е само за ОХ, всичко е само за АХ! Виждам как историята се е хванала за главата и се чуди възможно ли е това, което съзира с всевиждащите си очи. Боже, какви ококорени в себе си политици. Боже, какво стълпотворение в коридорите на властта. Какви мъдри планини се напъват, та раждат мишка след мишка! Какви помиярчета ни препикават надеждите! Къде е, впрочем красивата неизвестност, която трябваше да уловим и да разположим тук и сега в нашето съчинение?
Двойките ще бъдат много и много.