29 Март 2024петък15:54 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево. Днес над Северна България ще се развива купесто-дъждовна облачност и на много места ще превали краткотраен дъжд, придружен с гръмотевици, има условия за градушки. Повишена вероятност за изолирани интензивни явления има до сутринта в западните райони, а около и след обяд в централната и източната част на Северна България. От северозапад ще продължи да прониква относително хладен въздух. Температурите ще се понижават и максималните ще са от 26°-27° в северозападните до 34°-35° в югоизточните райони, където вятърът все още ще е от юг; там ще бъде почти без валежи, предимно слънчево.

Антология

Поезия

/ брой: 76

visibility 1243

Елка НЯГОЛОВА е авторка на петнадесетина книги, публикувани в България и в още 6 държави. Носителка на национални литературни награди, сред които: "Южна пролет" - за дебют, "Изворът на Белоногата"- за цялостно творчество, "Христо Ботев"  - на едноименното издателство, "Дора Габе" - за цялостно творчество и др.; лауреат е на учредената в Полша международна литературна награда "Белият ангел на поезията". Носителка на орден "М.Ломоносов" и на наградата "Л.Н.Толстой" в Русия.
Председател е на Славянска литературна и артистична академия. Директор за Балканите на Международната асоциация на писателите и публицистите. Главен редактор на сп."Знаци"



В пет следобед

Той пресича площада...
Бавен марш и ръце във джобовете.
Във очите му пада
ярко слънце от късен следобед.
Сладоледи и пуканки,
шоколадова шия разголена,
женско токче почуква...
Късно лято. И гларуси горди...
Като лято преминаха
и жените, и синовете му.
Бавен марш. Бавни стихове...
Но каква тук поезия светла?!
Само дивите гълъби
са запомнили тази походка -
уж, нехайно разгъната -
диригент, останал без хора си...
Като гларус пресича
капитанът живота си странен.
Но къде сте, момичета?!
Бавен марш, бавен марш, бавен марш...



Соната за една Венеция

Накрая стигнах. Островът Любов
oказва се, че свлича се надолу -
една Венеция, с изровени основи,
със сто безсмислени, но мамещи гондоли...
На острова Любов е тишина.
Целуват се водата и небето.
Каналът влачи скъсани платна -
бедняшки бинт за влюбени поети.
Към острова Любов с надежда бързах.
(С крушенци като мен е тука пълно.)
Душите връзват на моряшки възел,
ала вълната - знам - ще ги погълне.
Тъй бързах и за мъж един си мислех...
Ръце да сложа върху раменете му,
сами да станем част от тази мистика
и просто да танцуваме - но светейки!
Неистово гребях с последни сили
и давех се в очи на капитани;
шампанско пих (и жал) с князете сини -
от тях в очите белег ми остана.
И този лист - една безмълвна палуба.
И островът-мираж, на него - аз.
Оркестър. Звън на чаши. Дълго плаване...

Но никой вече не танцува валс.



Зидане на ограда

...Когато циганинът Паун редеше камъните,
растеше зидът - като вина пред близък;
Когато после запя - ей така, неподканен
и песента се търкулна някъде в ниското;
Когато най-високият ред прискрипа въздишката му
(най-тежките камъни бяха в реда отгоре);
Когато самотният юлски облак стана излишен
и над Паун си изстиска прането, и проговори...
Какво ли му каза, така не разбрахме със тебе,
изтръпнали от песента му, отвътре взривени...
Ти гледаше тежките камъни като обсебен,
а аз кротко чаках веднъж да погледнеш към мене!
Превърнах се в лесна плячка за песента на циганина,
тя влезе в моите кости, изля в очите отрова.
И вече толкоз години си ходя така - омагьосана,
и белият каменен зид е моята птича окова...
А после сънувам коне, все бели коне - без седлата,
душата на камък сънувам, завит с одеялото есенно.
Пред прага ми някой натрупал е не шума, а тежко злато -
да ме откупи от тая горчива циганска песен!



Семеен албум

Черешите дядови.
И старият бащин праг.
Сурвачка от дряна.
И първата клетва припряна.
На славея говора.
Молитвата пчелна за мед.
Църковният двор.
И мравките, дали обет.
И бялото облаче,
с изпрани ръкави над къщата -
безгласна прокоба
за късно синовно завръщане.
Сред село - чешмата.
И песента й измислена.
Едно птиче смахнато
пред старците нещо разисква.
Дървари отсреща -
секат, а очите им - благи.
Те знаят, че грешни са,
но изповедта си отлагат.
Ръка на дървото
не знаят как се целува.
И пада Животът.
В нозете им пада безчувствен.
...До мен - топли пръсти -
момчето ми май остарява...
Страхливо прекръствам
и него, и мене, и бряста...
Шумят жълти листи -
един храм за луди лястовици.
Но белите литнаха.
А черните ръкопляскат!



Безсъница

Любими, не питай
защо съм с юмручета свити,
защо дишам трудно и често - някак забързано.
Лъч лунен с конеца си
за звездния свод ме е вързал
и цяла нощ мъча се, въртя се, хвърлям се, ритам...

Обречена пленница,
изгубила (как ли?) душата си.
Върви си душата през тъмното по парапета -
една лунатичка,
която така ярко свети,
че свиваш очи, заслепен, и ти срещу вятъра!

Затваряй прозореца.
Оставяй я - нека се трепе,
щом тъй не успя от магии да се опази.
Върни се в леглото
при раковината празна
и дълго я милвай, докато любов в нея трепне...
         



Кехлибар от Варшава

    На Барбара и Александер
             Навроцки

Вълчи очи са такситата.
Обикалят край Стария град.
Целуни ме сега ненаситно.
Аз в очите ти падам.

А сирената посред Варшава
да размахва опашка палаво.
Знам, че няма никакъв шанс:
аз в очите ти падам.

С кехлибар са витрините пълни -
сто вълчета, със поглед запален.
Ситен дъжд в калдъръма се спъва.
Аз в очите ти падам.

Ти задръж ме в прегръдка за миг -
като кестен, след прошка пречистен.
Някой в края на този свят вика,
обграден от вълчи очи...


Тревата

Зелената реч на тревата
не се нуждае от превод.
Зелени палати отварят
гвардейците-мравки отпред.

Поглеждат с ръка над очите -
дали хоризонтът търкаля
към своята линия чиста
на слънцето портокала.

Надничат - дали не поляга,
с тревица зелена сред устните,
последната дата на лятото,
сълзата си скрила изкусно.

Наглеждат и двамата влюбени,
прегърнати сред тревите -
ключето да не изгубят,
когато сподавено викат.

Такива ключета златни
в тревата откриват се често.
И няма пътека назад -
заключено е сърцето.

Накрая един мъдър вятър
пред нас като страж ще се спре...
Зелената реч на тревата
не се нуждае от превод.



Средпътна молитва

Убихме птица!
Удари се о предното стъкло.
Убихме птица! Господи, защо убихме?...
И кой сега небето ниско с полет ще крои -
по кърпа синя за всекиго на този свят да има
в безкрайното и мамещо небесно изобилие?!

Убихме птица.
Туп! - навярно пръсна се
сърцето й - ненужната за никого камбана -
като във храм на кръстопът, със рухнал покрив,
във който ни икони, ни разплаканият Господ,
ни кръст и нито  даже богомолец е останал.

Убихме птица
и сред слънце заваля!
Убихме птица и небето прокапа като прясна рана...
Бе някъде по път. Бе в някакъв четвъртък сред света.
От някаква камбанария, сред някакво селце небесно
до оглушалите души достигна шепот на камбана...

Убихме птица...
Господи, прости ни!


Фалстарт

...И забравих, че имам криле -
пеш поех по земята.
(Кой твърди, че да ходиш, е лесно,
щом насреща е вятър?)
Запрепъвах се и се огъвах.
Кал полепна по роклята ми.
А над мене един див гълъб
със сълза ме измокри.
Аз не знаех, че плаче за мене
този брат по криле и по участ.
Всъщност, той беше последният,
дето знаеше как ще се случи...
Господ беше го пратил над мене,
когато от болка се свивам
с остър вик на земята студена,
та със нея да свиквам...
Окуцяла, след гълъба влачех се.
Следвах този измислен Път.
Не посмях да летя обаче...
Закърнят ли, крилете болят.



Пред Пасха

Ждрелото снежно снишава глас.
Разнищва на бели конци
подгъва на небето.

И някакъв ангел шепти приглушено,
объркал пътя като дете,
което само си говори и гони страха.

Разсипва през ситото свято брашно
майката Божия свише
и ситно припява някаква сънена песен.

И сетната мартенска прошка срича снегът;
земята пред Пасха пости и чака
смирено Божия хляб.

Пресича душите ни една тишина -
кръстовище сляпо без светофар:
час за причастие.

Надниците у нас - най-ниски в ЕС

автор:Дума

visibility 209

/ брой: 60

Парното може да поевтинее символично от 1 юли

автор:Дума

visibility 199

/ брой: 60

32 лв. за килограм агнешко, цената още ще расте

автор:Дума

visibility 187

/ брой: 60

"Български пощи" ще изплаща пенсии още поне 5 години

автор:Дума

visibility 201

/ брой: 60

Над 780 милиона души гладуват

автор:Дума

visibility 176

/ брой: 60

100 тона пластмаса във водите на Дунав

автор:Дума

visibility 182

/ брой: 60

Правозащитници възмутени от САЩ

автор:Дума

visibility 181

/ брой: 60

Гърция най-бедна в ЕС след България

автор:Дума

visibility 203

/ брой: 60

Под прага на унижението

автор:Ина Михайлова

visibility 202

/ брой: 60

Бумеранг с еврото

visibility 195

/ брой: 60

Щети за милиарди

автор:Нора Стоичкова

visibility 205

/ брой: 60

Надвисна риск от конституционна криза

visibility 165

/ брой: 60

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ